Zотов
Еликсир в Ада (66)

Шейсет и пета глава
„Включете мобилния телефон!“

10 часа и 55 минути

— Имам един съвсем прост въпрос към вас, другарю Андропов. — Калашников с всички сили се стараеше да запази спокойствие. Той направи по навик ефектна пауза и зададе въпроса, който би трябвало да завари противника му неподготвен.

— Имате ли представа кой ще бъде следващият?

Бившият генерален секретар не оправда очакванията на Калашников, тъй като не скочи изплашен от стола и не се опита да се нахвърли върху следователя. Вместо това се усмихна лъчезарно.

— Не ви разбирам — отвърна, загледан в пукнатините по пода. — За какво говорите?

— Много добре знаете.

— Не — отвърна спокойно Андропов. — Изобщо не зная.

Калашников с огорчение отбеляза, че човекът е костелив орех. Беше ръководил ЧК или както там го наричаха болшевиките. Цяла година бе оглавявал Русия, докато бъбреците му не бяха отказали. Беше изключителен специалист в организирането на тайни убийства, подслушвания и шпионаж — беше гений в тази област.

И не беше странно, че Поръчителят бе заложил на него. Такъв звяр не можеше да бъде спипан с голи ръце. Беше ужасно да извършваш следствени действия в Града. Не можеше да разпита никого като хората — нито Юда, нито Сталин, защото всички мълчаха като риби.

Той стисна юмрук. Понякога, за да спести време, беше по-добре да не се впуска в празни приказки, а просто да удари разпитвания по мутрата. Така постъпваха в участъка с онези, които не искаха да изпаднат в откровение, и викаха ефрейтор Колодяжни, чиито юмруци бяха големи колкото диня.

— Събрахме информация от директора на митницата за вашето дежурство — отбеляза търпеливо той, загледан в очите на Андропов. — И научихме много интересни неща. Всеки път, ден-два преди да стане поредното убийство, вие сте били нощна смяна и упорито сте следвали този график. На Адските порти най-често сте посрещали неразпознати трупове, които на Земята са погребвали в общи гробове. Както свидетелства подкупеният от вас служител от транзитната зала, през ръцете ви са минали пет трупа със специални знаци, които през последните две седмици са пристигнали от едно и също място — от Ладиженското гробище в Подмосковието. Направихме справка по ДНК на тези хора и се оказа, че след като са пристигнали при вас, никой от тях не е попаднал в Града. В такъв случай къде са се дянали?

— Нямам представа — отвърна Андропов и стъклата на очилата му проблеснаха. — Това изобщо не ме засяга. Знаете ли, през моите ръце, както благоволихте да отбележите, всяка нощ минават страшно много души. Аз работя както с клошари и терористи, така и с короновани особи, а къде отиват те след това, изобщо не е моя работа. Мисля, че ще спестите време и на себе си, и на мен, ако поискате информация от Главния съд. А в транзитната зала бях за последен път преди двайсет и четири години и там нямам познати.

— Естествено — кимна Калашников. — Няма за какво да ви спипаме. Но ние успяхме да научим още нещо. Вие сте имали контакт с носфератуса Хензел, който в момента е обявен за общоградско издирване. И точно вие сте разследвали доноса срещу вампира, когато го обвиниха в контрабанда на сушена кръв през вашия участък, а сетне го оправдаха.

— Само че не съм го оправдал аз — сви рамене офицерът със зелена униформа, — следствените органи го оправдаха. Просто не намериха доказателства и толкова.

— Много удобно — наведе се към него през масата Калашников. — Първо го хващате със стоката, а сетне — хоп! — и всички улики изчезват, а вампирът става ваш длъжник до гроб, сиреч, през близките един милион години, ако не и повече.

— Ако разсъждаваме по тази логика, той е бил длъжник на много хора — отбеляза любезно Андропов.

— Включително и на Дракула, който взе Хензел на работа, когато киснеше из баровете. Разбирам, че вие сте официално лице, но прекъсвате работата ми с вашите глупости.

Калашников въздъхна тежко и завъртя врат като уморен вол, който цял ден е бил принуден да оре на полето. Трябваше да сложи край на любезностите и да премине по същество.

— Скъпи мой, това тук все пак е един най-обикновен Ад, а не правова държава — обяви той и се ухили. — Можем да разиграваме сцената с интелектуалния разпит колкото си щем. Но ако поискам, аз мога да ви щракна белезниците и моментално да ви закарам в нажежения карцер. И там вие много бързо ще кажете кои са били онези неразпознати хора, и дори ще се молите да ви изслушат. Макар че защо трябва да се мъча, като и без това всичко е ясно. Явно е, че са били използвани като контейнер, с който течността, наречена вещество, е била вкарвана в Града. Вие сте извършвали лично огледа им по време на дежурствата си и вероятно вие сте човекът, който след това ги е ликвидирал.

— В такъв случай какво възпира ваше благородие да ми сложи белезниците? — усмихна се Андропов, без дори да се стресне. — Защо разиграваме тази комедия? Вие ще ме арестувате каквото и да ви кажа. Дори да съм невинен, ще се озова в карцера, а ако съм виновен — още повече.

Алексей не успя да възрази на тази много логична мисъл, тъй като вече за втори път през последния час удряха по вратата на кабинета толкова силно, сякаш се опитваха да напъхат слон през ключалката. Тъй като разбра, че напиращите зад стената няма да се успокоят, той стана и превъртя ключа. В същия миг Малинин връхлетя в стаята, прелетя покрай него, удари се в масата и падна на пода. По всичко личеше, че преди това той се бе засилил, за да блъсне вратата с рамо.

— Какво искаш! — извика Калашников.

— Включете мобилния си телефон, вашброде — изпъшка Малинин от пода. — Убили са Дракула. Посред бял ден, в пресечката между улица „Копитна“ и булевард „Смърт“.

— А той какво е правил там, нали денем вампирите спят? — изненада се Алексей, вече забравил за Андропов.

— Получил бележка от един търговец на едро от китайския квартал с предложение да му продаде голяма партида сушена кръв — обясни унтерофицерът. — Такива преговори винаги се провеждат на четири очи. Общо взето, прецакали са го като последния хлапак.

Андропов се смееше, седнал небрежно на стола.

— Страхотно — кискаше се той. — Докато вие въртите на празни обороти и се занимавате с моите интелектуални терзания, цяла седмица убиват под носа ви хора един след друг. А пък единственото, което вие сте в състояние да направите, е да въртите по цели дни и нощи портретите им по телевизията! Ако бях аз, щях да го открия за пет минути. При нас, в КГБ, такива момчета като вас ги изхвърляха за три дни и никога повече не ги допускаха до такава работа.

Калашников стигна до правилния извод, че точно както в случая с Юда е изгубил времето си напразно.

— Вие ще дойдете с нас — каза уморено той. — Ако аз не успея да ви вразумя, шефът със сигурност ще го направи. И ще се спасите от изпепеляването, ако веднага ми назовете имената както на убиеца, така и на самия поръчител. Давам ви последен шанс.

Андропов мълчеше. Намерил с какво да го плаши — с изпепеляване. Само след два дни тук щеше да настане такъв ужас, че те щяха да забравят дори имената си. Имаше само един проблем — той не предполагаше, че копоите щяха да се появят толкова бързо и сега нямаше да успее да се отърве от Изпълнителя. А ако се съдеше по новината за Дракула, на него му оставаше да ликвидира само последната кандидатура.

Най-добрият вариант бе да издържи на разпитите три дни, а сетне да издаде килъра уж под натиск. Можеше да се посъветва и с Поръчителя, тъй като никой не знаеше как двамата влизаха в мислена връзка. Дотогава Изпълнителят щеше да успее да се справи със седмата жертва и ПРОРОЧЕСТВОТО щеше да се сбъдне. Ах, как забрави! В чекмеджето на бюрото в кабинета му имаше капсули! И не се знаеше дали онова, което се пазеше в багажната клетка на гарата, не се е озовало в ръцете на копоите. След като се поколеба за секунда, той осъзна какво трябва да направи.

— Нямам какво да призная — разпери ръце офицерът. — Съжалявам, но вие грешите.

Калашников кимна безизразно. Дори не очакваше друг отговор.

— Тогава се пригответе.

— Разбира се — съгласи се Андропов. — Ще ми разрешите ли да си събера багажа?

— Само че побързайте. — Алексей стана и надникна зад вратата. — Джовани, заведи го.

Докато вървеше по коридора, генералният секретар погледна Есенин. Той беше стъписан. Такива ми ти работи, поетче. А пък ти не се досещаше с кого дрънкаше врели-некипели на бутилка водка. Той се усмихна.

Якият охранител от Ведомството, който на вид приличаше на италиански мафиот, отвори вратата на кабинета му и влезе вътре заедно с него. Калашников остана пред стаята за разпити и заговори нещо на висок глас с рижавия унтерофицер, който преди малко блъскаше по вратата. Андропов чу с половин ухо думите: „Какво? При Краузе ли?! В шкафа? Какво ти става, добитък такъв, да не си се напоркал с водка? Я ми дъхни!“ Ама че нрави имаше тази бяла гвардия. Не беше странно, че през двайсета година червените ги бяха хвърлили в морето.

Той свали бавно шлифера си от закачалката, а след това се извърна гъвкаво и нанесе мощен удар във врата на охранителя. Сетне подхвана отпуснатото тяло, положи го внимателно на пода, но не го завърза, тъй като половин минута му беше напълно достатъчна. Отиде до бюрото, дръпна чекмеджето и сграбчи двете капсули.

Веднага щом се окопити от разтърсващата новина за съдържанието на личното шкафче на Краузе, Калашников се разпореди спешно да изпратят факс на шефа, в който да опишат случилото се. Алексей си пое дъх и се огледа. Въпреки правилата вратата на кабинета на Андропов беше притворена, а охранителят и задържаният бяха вътре.

— Хайде, братле — подхвърли той на обидения Малинин, който вместо похвала получи ругатни. — Я да отидем там. Нещо не ми харесва.

Те се втурнаха към кабинета и отвориха рязко вратата.