Zотов
Еликсир в Ада (32)

Трийсет и първа глава
Нощен въздух

2 часа и 47 минути

Прочутият изобретател на таблицата на химическите елементи се чувстваше смъртно уморен. Старческите му очи сълзяха и той непрекъснато ги бършеше със смачкана копринена носна кърпа. Със сигурност не беше подходящо за възрастта му да се занимава с чак толкова сложни неща, защото вече трети ден не си подаваше носа от лабораторията. И тъй като работата беше секретна, по настоятелната молба на шефа му се наложи да се откаже от помощта на лаборантите, в резултат на което дори нямаше кой да му подаде една скапана епруветка. Менделеев отново преля течността от една мензура в друга и я погледна на светлината. Съдържанието засъска и злобно се разпени.

Все пак шефът беше ужасно мнителен. Защо непрекъснато настояваше да се прави един и същ анализ, след като и без това почти всичко беше ясно? Във водата първо накисваха някакъв сребърен предмет, след това прибавяха азотна киселина, която разтваряше частиците сребро и ги превръщаше в безцветни кристали, и това беше всичко. Вярно, в молекулите на веществото, което се съдържаше в праха на изгорените хора, имаше още един непознат елемент, чиято консистенция той все не можеше да определи.

Всъщност много скоро щеше да се справи, защото все пак не беше новак в работата си и затова рано или късно щеше да се добере до истината. Най-малко след два часа и най-много след един ден. Дори му стана обидно, че възложиха анализа на веществото на него. В крайна сметка в Града имаше достатъчно химици на най-различно ниво, за да изяснят ситуацията. Естествено, шефът не го пришпорваше открито, но в частните им разговори при закрити врати удряше нервно с опашка и му правеше деликатни намеци, че няма да е зле да приключи с всичко час по-скоро, защото всеки ден забавяне им коства по един човешки живот. Ти да видиш — и през ум не му бе минало, че в Ада има живот, при положение че дори на Земята не можеше да се говори за такова нещо. И много по-логично бе да възложи на някой алхимик изследването на тази толкова необичайна течност, която на това отгоре се използваше с ритуални цели.

Тресейки възмутено брада, Дмитрий Иванович хвана внимателно следващата мензура. А какво щеше да стане, ако сипеше в съдържанието малко алкали? Но пак не се получи нищо… Да, ако на негово място беше някой алхимик, на него щеше да му е по-лесно.

Той дори каза това на шефа. Поиска да привлекат към работата граф Калиостро, защото това беше точно по неговата специалност. Но шефът направо побесня. Този граф, каза, не е направил нищо в кариерата си, освен да развъжда будали и не е създал нито едно що-годе сериозно нещо. Достатъчно било да си спомнят само за фалшивия „еликсир на вечния живот“, който изобретил. В крайна сметка всички, които опитали от съмнителната напитка, се озовали в Ада, включително и самият Калиостро. Ами прочутото му превръщане на оловото в злато? И това било просто една евтина любителска халтура, която в момента можел да демонстрира дори един начинаещ фокусник в цирка в Нижни Тагил. А за другите алхимици шефът дори не пожела да чуе. И затова сега той, старият глупак, седеше и съсипваше очите си, работейки нощем като прокълнат. Но иди и протестирай, ако можеш. Някакъв мъдрец правилно беше казал: „Няма правда на земята, но няма и на небето.“ И в тази поговорка бяха забравили да добавят само едно — че под земята също няма правда.

Той отново погледна в японския микроскоп със зачервените си от напрежение очи. Молекулите се носеха една подир друга като футболисти, щураха се и се увеличаваха пред очите му. Възможно е, напълно е възможно. Менделеев не каза на шефа, че има съвсем конкретно предположение за добавката, защото дълбоко в себе си продължаваше да се съмнява. Просто беше прекалено странно. По принцип защо трябваше да се добавя такова нещо във веществото?

Мислите му най-неочаквано секнаха от гръмката музика, защото телевизорът се включи автоматично. Благодарение на вградения чип това се случваше по време на новинарската емисия, но той не беше настроен да я слуша. И след като натисна дистанционното, екранът угасна. Все пак беше добре, че имаше специални привилегии и можеше да си позволи да не слуша тези глупости. Менделеев седна зад масивното си бюро и нахвърли два реда върху листа. Направи го просто ей така, за да не забрави. Дмитрий Иванович беше свикнал да си води бележки в процеса на работа още приживе и нямаше намерение да променя земните си навици дори и в Ада.

Стиснал разсеяно бележника в ръка, професорът се върна при полицата с прозрачните колби. Пак трябваше да започне отначало. Ако някой му беше казал, че няма да си почине дори и след смъртта, нямаше да му повярва… Макар че, когато те погребват, всички шепнат: „Почивай в мир.“ И за какъв мир можеше да става дума, при положение че се блъскаше по цяло денонощие като татко Карло. Алкалите не помогнаха. С какво друго разполагаше? Аха, с амоняк…

Стъклото на микроскопа малко се поизпоти и се замъгли. Менделеев го избърса със сръчно движение. Нощем тук цареше страшна задуха, направо ужас! Виж ти, кой ли умник се бе сетил как да приготвя в Ада самоделна светена вода с подръчни средства. Вярно, не беше съвсем ясно как е успял да прокара през защитното поле на Адските врати ювелирното изделие от чисто сребро и това си беше истинска загадка. Всъщност това изобщо не го засягаше, защото той не беше на ничия страна. Нямаше намерение да навлиза в дебрите на въпросите как, какво, къде, кога и през ум не му минаваше да си ги задава. Неговата задача беше само да разпадне на най-малки частици състава на веществото. И нищо повече.

Странно, но за да направи изводите си, му трябваше много по-малко време, отколкото предполагаше в началото. Само след час Менделеев беше озарен от една мисъл и разбра, че окончателният състав на веществото вече му е напълно ясен. Никой не биваше да се съмнява, че старата пушка си я биваше! Ако шефът не беше толкова мнителен и не го принуждаваше да проверява веществото до безкрайност като че ли е някакъв абитуриент, щеше да установи истината много по-бързо.

Наблюдавайки молекулите, които продължаваха да щъкат под стъклото, професорът си призна, че любопитството, което го измъчваше, предизвикваше в него неясна и смътна тревога. За какъв дявол бяха добавили точно този елемент в течността? Беше се получил истински адски коктейл, колкото и смешно да звучеше това в сегашните обстоятелства.

Химикът се навъси и подпря брадичка на юмрука си. Но остана в това мрачно състояние съвсем за кратко, а сетне изруга и махна равнодушно с ръка. Бяха го помолили да разбере и той беше разбрал. И какво трябваше да направи сега? Вече знаеше какво. Шефът му каза да не се притеснява да го безпокои по всяко време на денонощието, защото той и без това никога не спеше. Край на мъките му, направо камък му падна от сърцето.

Внезапната мисъл го порази като мълния. Професорът блъсна стола и се надвеси бързо над микроскопа. Не можеше да бъде! Менделеев сграбчи дантелената носна кърпа и отново избърса стъклото, въртейки ръката си в кръг. Не, не грешеше — точно така си беше. Направо невероятно! Но как е могло да се случи? Това беше пълна лудост. Оказваше се, че някой е намерил начин да… Стоп, стоп, стоп!

Професорът се хвана за ръба на бюрото, а другата си ръка притисна до сърцето. Ръката му се плъзна по плоскостта и той усети, че всеки момент ще се строполи безсилен на пода.

Ама че новина. Истинска сензация, същински шок. Добре, само не биваше да се държи като хлапак. Можеше да мине и без резки движения. Сега щеше да седне и да се успокои… Може би трябваше да изпие една чаша чай с коняк. Купоните му за коняк още не бяха свършили. А след това щеше да повтори старателно анализа, за да се убеди окончателно.

Бележникът! Къде беше бележникът? Къде го сложи? Трябваше спешно да конспектира поне с няколко думи това сензационно откритие. Аха, ето го… Оказа се, че той отдавна стиска бележника в ръка. Ама че склеротик!

Професорът написа няколко реда с енергичния си почерк. Той преливаше от вълнение и тъй като нямаше сили да продължи, захвърли перото и разхлаби възела на вратовръзката си. Внезапно му се прииска да усети полъха на, макар и спарения, но все пак чист подземен въздух. Отиде до прозореца, дръпна пердетата и отвори едното му крило, а в стаята нахлу шумът на топлия дъжд.

Менделеев вдъхна с наслада миризмата на пропит с влага асфалт, подпря се с две ръце на перваза на прозореца и застана в ореола на ярката светлина. Наоколо цареше мъртвешка нощ и беше тъмно като в рог, макар че според него след около два часа трябваше да запалят лампите. Вярно, с настъпването на утрото в Града не пееха птици, защото просто нямаше слънце.

Убиецът, който разглеждаше внимателно през оптичния прицел лицето с гъста брада, разбра, че не бива да протака повече, защото професорът всеки момент щеше да се отдръпне в дъното на стаята. Всичко беше наред и просто беше физически невъзможно да не го улучи от толкова близко разстояние. Нямаше да стои на клона чак до сутринта. И без това краката му вече бяха изтръпнали.

Той изпусна бързо въздуха си и натисна бавно спусъка на винтовката. Разнесе се тих пукот, който прозвуча в ушите му като силна гръмотевица. Дмитрий Иванович изобщо не го чу. А в следващия миг престана да чува каквото и да било.