Zотов
Еликсир в Ада (75)

Седемдесет и четвърта глава
Изчезването

16 часа и 01 минута

Мъжът в черно седеше сред строшените на сол чинии, с помощта на които упорито се опитваше да извърши сеанса със Свръзката. Ръцете му трепереха, от долната му устна се стичаше тънка струйка лепкава слюнка, а дясното му око беше зачервено от спукан кръвоносен съд. Не успя да постигне нищо. Мозъкът на Свръзката не даваше ответни сигнали.

Едрите капки дъжд барабаняха по прозореца и докато гледаше стичащата се по стъклото вода, той осъзна, че се е случило нещо много лошо. Трябваше на всяка цена да разбере какво ставаше в момента в Ада. Удари още веднъж с юмрук по масата и едно парче от чинията се заби в дланта му, но отец Алексей не усети болка. Не можеше да се измъчва повече от неизвестността и трябваше да намери някакъв изход.

Най-лесното решение се намираше на няколко крачки от него — в мазето му. Трябваше час по-скоро да върне обратно в Града Хензел, който през последните два дни ликвидира всичките запаси от водка менте в единственото местно магазинче. Само че дали вампирът щеше да се съгласи? След като момчето стана куриер пред очите му, с него започна да се случва нещо много странно. Виж ти, оказа се, че е нежен като девойче, въпреки че преди време беше разкъсвал девственици с кучешките си зъби, без да му мигне окото. Или пък дългото пребиваване в преизподнята му бе повлияло по този начин?

Както и да е, това нямаше никакво значение. Той трябваше спешно да си поговори с него и да му обясни, че това се налага, тъй като в безукорния му план бяха настъпили сериозни отклонения. И как можа да стане така точно когато до сбъдването на ПРОРОЧЕСТВОТО, общо взето, оставаше само една крачка! Ами, ако и с Изпълнителя се бе случило нещо? Той дръпна покривката от масата и парчетата от чиниите се разхвърчаха със звън по пода. Мъжът в черно стъпка с омраза парчетата с кирзовите си ботуши, напипа ключа и хукна към изхода.

Когато след пет минути отвори вратата на мазето, едва не се спъна в пластмасовата туба, в която глухо се плискаше някаква течност. А, да, това беше свинската кръв. Явно този алкохолик Хензел така и не бе докоснал любимия си деликатес. Да, Русия наистина беше интересна страна. В нея абсолютно всеки, дори и най-заклетият вампир волю-неволю се пропиваше окончателно като последния уличен метач.

Разнесе се шум на бягащи плъхове. Отец Андрей влезе вътре.

— Хензел! Къде си? — подвикна. — Ела веднага, трябва да си поговорим.

В отговор се разнесе само шумолене от опашки на плъхове.

— Ей! — извика мъжът в черно толкова силно, че крясъкът му предизвика продължително ехо, което се блъскаше в ниските влажни тавани. — Да не си заспал? Аз съм, хлапе, всичко е наред, не бой се!

Очевидно „хлапето“ все пак се страхуваше от нещо, тъй като откъм убежището му зад проядената от молци плюшена завеса не се разнесе никакъв звук. „Ами да, разбира се… при него нещата винаги са много прости… Пак се е напоркал с водка и сега кърти…“ — помисли си отец Андрей с нарастваща омраза към носфератуса. Вярно, той почти веднага осъзна, че изобщо не чува и обичайното в такива случаи многогласно хъркане.

Хензел не беше зад завесата. Върху дюшека до огромната трилитрова туба от селска шльокавица се търкаляха две празни бутилки от по двеста и петдесет грама „Славянска“. Целият под беше покрит с фасове от „Прима“, които вампирът, без да му мисли много, гасеше право в дюшека.

Отец Андрей се смръщи от гадната миризма, пропила леговището. Така или иначе това създание все пак беше вампир — жив мъртвец, който с присъствието си изобщо не ароматизираше въздуха. Трябваха му още десет минути, за да претърси цялото мазе и да се убеди, че от Хензел няма и следа.

Той се разтревожи, качи се на бегом по разкривените стъпала горе, за да провери да не би да се е разминал с вампира по стълбището, тъй като там беше доста тъмно и вятърът виеше толкова силно, че стъпките не се чуваха. Но колкото и странно да бе, мъжът в черно не успя да открие носфератуса и в къщата, където старателно претърси всяка ъгълче. Следи от вампира не се виждаха не само в зеленчуковата градина, но и в тоалетната. Той не се криеше нито в камарата боклук, нито в храстите край пътя.

Нямаше го никъде.