Zотов
Еликсир в Ада (57)

Петдесет и шеста глава
Опасният посетител

12 часа и 15 минути

След като изгледа новините докрай, офицерът със зелена униформа изключи телевизора и се ухили доволно. Ако зависеше от него, щеше да окичи гърдите на Изпълнителя с орден, защото момчето работеше много съвестно. И денят „хикс“ вече наближаваше. Оставаха само два трупа и сетне можеше да си отдъхне.

В близките часове Поръчителят щеше да изпрати последния куриер и с това неговото участие щеше да приключи. Можеше да си седи в кабинета и да чака резултатите. Дали копоите щяха да успеят да му попречат? Вече едва ли. Остана толкова малко време, че стана съвсем очевидно, че нямаше да успеят да спрат Изпълнителя. И това беше много добре.

А ако следващите жертви бяха Есенин и Айседора Дънкан, направо щеше да е прекрасно. За огромна радост на офицера разпасаното поетче днес не се мотаеше из коридора, вонейки на спирт. Не беше на смяна. Иначе той нямаше да се сдържи и щеше да запрати поставката за моливи по самодоволната му мутра. Кучи син! Съчиняваше разни тъпотии за сополивите девойки и се къпеше в слава дори и след смъртта си. Че да не би да се иска много ум, за да къдриш тези идиотски римички от сорта на „полковник — подполковник“. Всеки кретен можеше да го прави.

В коридора вече от половин час се чуваше някакъв необясним шум. Той сложи длан зад ухото си. Различаваха се отделни думи с чужд акцент, съпроводени от рязко свистене във въздуха, сякаш се въртеше някаква перка. До ушите му достигнаха откъслечни яростни фрази: „Пуснете ме най-сетне… това е отвратително… ще се оплача… вандали…“

Известно време офицерът се опитва да не обръща внимание на шума, но кавгата не само не стихна, а дори се усили. Човекът зад стената започна да вика, и направо да крещи с цяло гърло. Офицерът изпсува, отвори вратата и веднага установи, че има несъмнения шанс да спаси един от колегите си от унищожение.

— Разбирате ли в какво положение ме поставяте? — врещеше мъж с пъстра риза и начервени бузи срещу капитана от отдела за контрабанда. — Мама миа, ще докарате цялото ми семейство до просешка тояга! Сещате ли се колко струва всичко това? Порсо малодето!

Притиснат до стената, колегата му забелваше страдалчески зачервените си очи и се опитваше да се съпротивлява, гъгнейки нещо. Офицерът отиде при тях и го отблъсна встрани.

— Конфискацията е законна, господин Версаче — каза той. — Много добре знаете, че сте нарушили правилата. Луксозните предмети са категорично забранени в Ада. Ако ви оставят да правите каквото си искате, всички мутри ще почнат да се фръцкат с костюми на „Версаче“.

— На какво прилича това! — вдигна рязко ръце моделиерът и офицерът се досети, че свистенето се разнасяше вследствие на това, че италианецът размахваше много енергично ръце. — А какво искате да правя? С какво да се занимавам? Не мога по цял ден да се гърбя като шивачка във фабрика „Болшевичка“, която майстори фалшификатите в Града, както ме наказа вашият идиотски Градски съд. Вече си избодох ръцете с иглата. Погледнете, погледнете! — Той показа парфюмираните си подути ръце. — Трябва ми простор, за да развихря фантазията си, аз съм творческа личност, дяволите да ви вземат! А пък вие? Какво правите вие? Карате ме да шия доновки!

— Ако не знаете, вас дяволите вече са ви взели — отбеляза злобно офицерът. — И няма да постигнете нищо с този скандал и с глупавите си оскърбления. Моля да напуснете помещението и да не пречите на работата ни. Така или иначе никой няма да ви върне червените сака.

— Мама миа! — отново театрално вдигна поддържаните си ръце Джани Версаче. — Как е възможно един толкова симпатичен мъж да е толкова катастрофално жесток! — Гримираните му очи леко се навлажниха. — Гадняр! Можеш да си малко по-нежен с мен… — Той го докосна палаво по врата, скрит зад зеления плат.

От този изблик на симпатия офицерът без малко не повърна.

— Марш оттук — тросна му се той сърдито. — Сексуалният тормоз на служебни лица се наказва с шест години работа в каменоломната. Ако не си тръгнете веднага, аз ще…

— Да, разбира се — отдръпна неохотно ръката си Версаче. — На вас ви дай само да издокарвате хората с раирани роби, с ужасни костюми и с кошмарни каскети. Сивата тълпа само радва окото ви… Радват ви тези еднакви чудовища, тези клонинги, които никой не е в състояние да разпознае, все едно че са в Северна Корея. Вие сте ужасен комунист! — развика се той.

— По-добре да си ужасен комунист, отколкото стар хомосексуалист — сви рамене офицерът. — Разговорът приключи. Ако не искате да се разберем с добро…

— Тръгвам си — изписка оскърбено Версаче и оправи контешката си риза. — Но вие ще ми платите за това! Само като си представя, че прекрасните сака, кожените обувки и парфюмите ще отидат на майната си и ми прилошава. Нищо, тук има много хора като мен. Знаете ли на кого ще се оплача?

— Оплачете се, ако щете на Рудолф Нуриев и на Фреди Меркюри — озъби му се мъжът със зелената униформа. — Те сигурно ще разберат вашите душевни терзания и ще ги оценят по достойнство. Довиждане, господин дизайнер.

Без да се сбогува, Джани Версаче вирна брадичка и тръгна към изхода, разпръсквайки миризмата на скъп контрабанден парфюм около себе си.

— Благодаря — каза глухо колегата на офицера.

— Няма за какво — отговори му офицерът и се върна на работното си място.

Отново погледна към стенния часовник. Вече нямаше търпение. Жалко, че до нощта оставаше още доста време. Щеше да му е интересно да си поговори с последния куриер. Отдавна не бе усещал толкова силен прилив на адреналин. Животът в Града беше страшно скучен. На Земята човек знаеше, че животът му постепенно се променя — нижеха се детство, младост, любов, криволичения в кариерата, интриги, старост. А тук всичко беше като във филма „Денят на мармота“, само че по-лошо. Колкото си по-умен, толкова по-малко възможности имащ да направиш кариера. Колкото си по-богат, толкова по-беден ставаш. Колкото си по-красив, толкова си по-самотен. Да върви всичко на майната си… Изобщо не му пукаше.

Макар да разбираше, че е изминало съвсем малко време, той не можа да се сдържи и поглед на тайничко към стрелките на часовника, които почти не се бяха преместили.

Малко оставаше. Вече оставаше малко.