Zотов
Еликсир в Ада (45)

Четирийсет и четвърта глава
Багажната клетка

7 часа и 07 минути

Пъшкайки, дон Филип разтърка кръста си. Май че пак го бяха простреляли. Той се опита да се наведе леко напред, но болката моментално се премести и там. Carramba. Балансирайки криво-ляво върху паянтовата пейка, той напипа бурканчето с ароматен спиртен мехлем на масата. Вдигна униформената си куртка, изви на два пъти неуспешно ръка зад гърба си и на третия път попадна където трябва. След като направи две кръгови движение, дон Филип усети как по кожата му се разлива блажена топлина. Болката не изчезна, но поне понамаля. А след петнайсетина минути всичко щеше да бъде наред.

Ох-ох-о-о-о-ох, това на нищо не приличаше. Случваше му се вече за пети път през това денонощие, все едно по поръчка. Как можеше да работи върху обстановката, при положение че през половината ден седеше превит на две? Трябваше да приеме предложението на близкия си приятел дон Алба, да измъкне от делвата стотина златни дублона и да повика в дома си някоя масажистка от Таити — от онези, пресните, които пристигнаха на тълпи в Града след декемврийското цунами в един местен курорт. Не с някаква греховна умисъл — не, не! Дон Филип дори се боеше да си помисли за нещо такова, защото беше добър католик, макар и в миналото. Пък и, казано между нас, годинките му отдавна вече не бяха подходящи за такива неща. Но ръцете на тези източни синьорите бяха направо вълшебни, наистина бяха златни и можеха така да му размачкат гърба, че след това цяла седмица да пърха като гълъбче, сякаш се е родил отново. Запознатите хора много ги хвалеха.

Докато размишляваше за прекрасните ръце на удавничките от Таити, гърбът окончателно го отпусна, макар че го пробождаше отстрани и той усети това, защото успя да докосне с тила си сивата стена с олющена мазилка. Дон Филип намести униформената си фуражка и отново грабна книгата с кожена подвързия.

Той мамеше дори себе си, когато се оплакваше, че има много работа. Да, през гарата превозваха безброй пътници, влаковете бяха претъпкани догоре, но хората най-често пътуваха без багаж. Отпускарите бяха обидно малко и не всички оставяха багажа си на гардероб.

Дон Филип хвана нежно крайчеца на пергамента с два пръста и прелисти почти прозрачния лист. Той не се сърдеше на никого, че попадна тук. Така го беше възпитал баща му, който беше достоен човек. Двамата се срещнаха на два пъти тук, докато караха тор по време на селскостопанската си дейност. Човек не биваше да се възмущава от онова, което му се е случило, защото това беше изпитание, дадено свише за греховете му. Така говореха преди и в църквата.

Дон Филип не позволяваше на съмнението да го измъчва, тъй като беше сигурен, че се намира в Града временно. И със смирението си щеше да направи така, че след сто хиляди години щяха да го преместят в Рая, защото за примерно поведение освобождаваха дори и от затвора. А старият циник Алба можеше да нарича мислите му „фантасмагорични“ колкото си ще, но той беше убеден, че в Небесната канцелария го помнеха и задължително щяха да го повикат там заради преданата му служба, и да отворя Райските порти пред него. А той щеше да изчака този момент. Защото тук по принцип нямаше закъде да бърза.

До прозорчето му се приближиха двама души с наметнати на раменете шлифери, сякаш не им беше достатъчно горещо в този пъкъл. След тях вървяха още осем души, които по нищо не приличаха на носачи. Просто сеньорите с шлифери не носеха никакъв багаж.

— С какво мога да ви бъда полезен, господа? — попита дон Филип любезно, както подобаваше на един знатен кабалеро, който бе положил доста усилия, за да научи варварското наречие. — Багажа си ли искате да оставите?

Единият от сеньорите плъзна върху черното стъкло карта с холограма и малка снимка, която до половината бе скрита от печат с добре познатата на дон Филип рогата емблема. Испанецът скочи от креслото си като пружина.

— На какво дължа това високо посещение? Искате ли да влезете, сеньори?

Всъщност сеньорите вече влизаха в стаята, така че предложението му явно беше закъсняло. Ако се съдеше по формата на очите на единия от гостите, той беше китаец, а другият — европеец.

— Искаме да ви зададем няколко въпроса — каза китайският сеньор и седна на куция стол, като едва успя да запази равновесие. — Трябва да разпознаете един човек, уважаеми.

Дон Филип демонстрира с целия си вид, че е готов да разпознае всички на света. Без да дочака покана, сеньорът от Европа седна на неговия стол. Старецът остана прав.

— Виждали ли сте този човек? Предупреждавам ви, че носите отговорност за неверни показания — каза студено европеецът и пъхна ръце в джобовете си. — Ако разберем, че ни лъжете, ще ви преместим на работа в квартала на тъщите, чиито зетьове са се самоубили заради тях.

Пред зачервените очи на дон Филип се появи смачкан лист. На него беше изобразено същество, с което в старите времена плашеха децата. То имаше дълги уши, изопнато лице, разкривени пръсти, остри кътни зъби и злобен поглед. Но най-интересното бе, че това лице беше много познато на дон Филип. Той въздъхна с облекчение, тъй като Алба отдавна му бе разказал за зловещия квартал, от който не се бе върнал нито един от изпратените там. Защото кварталът на тъщите беше истинският Ад.

Да, познавам го — отвърна, стараейки се да не изгуби достойнството си. — Веднъж разговарях с този господин. Въпреки че изглежда по този начин, той се оказа любезен и галантен кабалеро. Съгласи се да ме замести на гишето за десет минути, докато отида в килера да взема лекарството за болния си гръб.

Европеецът и китаецът бързо се спогледаха с такава радост, та старецът си помисли, че явно са открили длъжника, който бе изчезнал. Китайският сеньор сви ръката си в лакътя и направи загадъчен рязък жест от горе на долу, прошепвайки непознатата дума „Йес!“.

— Видя ли, Ван Ли — отбеляза европеецът, — веднага ти казах, че трябва да дойдем на тази гара. Кълна се, че имах съвсем ясно предчувствие. Напразно обиколихме съседните девет гари. И напразно прегледахме толкова много багажни клетки!

Китаецът закима в знак на съгласие като механична кукла, сетне стана и стисна ръката на европееца. Стъписаният дон Филип си призна, че изобщо не разбира какво се случва, и затова продължаваше да стои насред стаята и да се усмихва угоднически и глуповато.

Китаецът се изтръгна от ръкостискането на приятеля си и се вторачи в испанския гранд.

— Прекрасно. Паметта ви ще бъде оценена на хиляда златни дублона.

Дон Филип си представи пет масажистки от Таити, кадифен костюм, обувки от крокодилска кожа, завистта на Алба и много други неща, които едва ли би си позволил да изрече на глас. Вярно, той така и не разбра защо го споходи това щастие. Но това нямаше никакво значение.

— Коя клетка си нае? Имате ли ключ от нея?

— Все пак това не стана днес. Ако нямате нищо против, трябва да прегледам книгата.

Старецът отиде при бюрото и извади от чекмеджето му дебела тетрадка. След като я прелисти няколко пъти, той свали от носа си очилата тип „Хари Потър“ и започна усърдно да бърше кръглите им стъкла с ръкава си. Ръцете му трепереха.

— Аз… аз наистина не разбирам какво става… Но точно тази бележка я няма тук. Повярвайте ми, абсолютно съм сигурен, че записах в коя клетка онзи кабалеро…

Китаецът се наведе и показа на европееца едно едва забележимо парченце от конец в средата на тетрадката.

— Естествено. Просто няма как да бъде тук. Разбрах това веднага, след като старецът каза, че Хензел най-любезно го е заместил в стаята, докато той е отишъл да вземе лекарствата си. И тогава вампирът е откъснал тази страница, и най-спокойно я е сложил в джоба си. А пък недовиждащият дядо не е забелязал нищо.

Европеецът се усмихна и стана. Постоя малко и сложи черните си ръкавици.

— Нямаш вина, старче. Това може да ни отнеме малко повече време, но няма значение. Най-важното е, че открихме коя е гарата. И през близките два часа ще успеем да намерим и клетката, която ни интересува. Постарай се да не привличаш излишно внимание.

Дон Филип или, казано по-точно, умрелият през 1598 година крал Филип Втори остана сам, след като, трополейки с обувките си, гостите му напуснаха кабинета, без да се сбогуват. На бюрото остана бял лист. Това беше чек с печат, чиято форма приличаше на копито. Срещу него в някоя от спестовните каси в Града трябваше да му дадат хиляда златни дублона.

Старецът се свлече като чувал в ъгъла право върху мръсния под. Краката му просто не го държаха. Ах, как щеше да си хапе лактите херцог Алба^[1], когато му разкажеше за днешното събитие, докато пийваха по чаша контрабанден херес! Но колкото и силни да бяха впечатленията му, май че не биваше да се търкаля повече по балатума и трябваше веднага да стане. Първо, както винаги имаше чудовищно много работа и, второ, от багажното много добре се виждаше накъде тръгнаха загадъчните му гости.