Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Элемент крови, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Zотов

Заглавие: Еликсир в Ада

Преводач: Ива Николова

Език, от който е преведено: руски

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Експреспринт ООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-011-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5069

История

  1. — Добавяне

Пета глава
Веществото

7 часа и 31 минути

В този блок турските работници точно преди един месец успяха да поправят издраскания с графити повреден асансьор, иначе щеше да е доста уморително да стигне до двайсетия етаж. Всъщност по време на движението кабината на два пъти се разтресе толкова силно, че Калашников се подготви да полети надолу, но му се размина.

Щом прекрачи прага на апартамента, усети неприятната миризма на изгоряло. Така миришеха изгорели коси, предизвиквайки дразнене в гърлото. „Смърди на изгоряла котка“ — помисли си цинично той, докато стъпваше по скърцащото и протрито до бяло дюшеме на малката стаичка. Жилището беше още по-скапано от неговото и приличаше на стая в треторазряден хотел. По време на краткото си земно съществуване Калашников бе успял да наблюдава смъртта много пъти, затова се отнасяше спокойно към необходимостта да вижда трупове и кръв. Ала този път му се наложи да стане свидетел на нещо съвсем различно от онова, което очакваше. От тялото на покойника не бе останало абсолютно нищо — само разпръсната из целия апартамент шепа пепел. И сега пълзящите по пода медицински експерти старателно събираха прашинките в епруветки. Мъжът с бяла престилка, който седеше тържествено във фотьойла и разпалваше хаванска пура, имаше такъв вид, та дори и непосветен човек би се досетил, че е началник, на когото са позволени много неща. Кой друг би дръзнал да пуши открито контрабандна пура на местопрестъплението, без да го е грижа, че пепелта й ще се смеси с праха на покойника?

— Добър ден, Николай Василиевич? Как се чувствате?

Мъжът с пурата се усмихна, а зъбите му проблеснаха сред гъстата му брада. Той скочи да посрещне Алексей и стисна ръката му почти до лакътя.

— Скъпи господине, най-сетне! Чакаме ви, много отдавна ви чакаме.

Хирургът Склифасофски — един от най-известните лекари през XIX век, беше много добър познат на Калашников по силата на служебните му задължения. Понякога Управлението за наказания го викаше, когато например трябваше да превърне някакъв известен изнасилвач в жена. Очевидно проблемът беше много сериозен, защото шефът обикновено не смяташе за необходимо да безпокои такива хора за дреболии, а към доктора имаше трогателно и благоговейно по детински отношение.

— Моля да ме извините, докторе, но никой не си направи труда да ме уведоми — отбеляза огорчено Калашников и разтри след мечешкото ръкостискане ръката си. — Дори името на покойника ми казаха едва в колата, докато пътувахме насам. И защо е тази секретност? Ясно е, че колкото по-малко хора са информирани за ситуацията, толкова по-добре, но въпреки всичко най-много след час тук ще се появят камери от всички телевизионни канали. Надявам се, че вече сте успели да разберете какво точно се е случило с нашата… ъ-ъ-ъ… жертва?

Склифасофски най-неочаквано се ухили злорадо:

— По всичко личи, любезни господине, че са решили да изненадат и вас. Когато сутринта ме измъкнаха от леглото, първо си помислих, че това е някаква идиотска шега… Ако не беше приличното възпитание, което ми даде моята покойна маман, с най-голямо удоволствие щях да изразя уважението си към шефа ви с онези изрази, на които далновидно ме научи хамалинът Порфирий.

„Моята покойна маман“, отбеляза наум Калашников. Склифасофски явно не се вълнуваше от факта, че самият той вече от сто години беше в гроба, а неговата маман отдавна живееше в един апартамент заедно с него. Просто в Ада много хора продължаваха да си служат с изразите, които бяха използвали на Земята. Пък и самият той наричаше убития покойник, макар че всъщност той бе умрял за втори път.

— Та така, аз съм тук вече от два часа — продължи Склифасофски. — И предположенията ви са верни. Старият глупак в мое лице вече успя да установи някои неща. Към два и половина през нощта убиецът е успял да проникне в помещението през отворения прозорец с помощта на най-обикновена пожарна стълба, за което свидетелства прясно олющената боя по стъпалата й. Не зная дали му е било лесно да се покатери до двайсетия етаж в непрогледния мрак, но го е направил. Извършил е нападението след около трийсет минути… Какво е правил през цялото това време килърът в стаята на убития, не се знае. Може би е търсил нещо. Всъщност това не е важно. Но онова, което най-много ме озадачава, е начинът, по който е извършено убийството. До този момент не мога дори приблизително да си изясня какъв е бил съставът на веществото, с което е ликвидирана жертвата. Ако се съди по драскотините по пода, покойникът отчаяно се е борил, но една или две капки от веществото са били достатъчни нещастникът да се превърни в пепел за броени секунди. Моите хора на няколко пъти изследваха всеки сантиметър от пода. И единственото, което успяха да открият, бяха жалки остатъци от зъби, сякаш нашето момче просто е грабнало половин кофа киселина и я е изпило на един дъх.

Алексей се навъси, докато гледаше едва забележимите частици пепел под увеличителното стъкло на медицинския експерт, и машинално облиза устните си. Отново имаше нужда от едно питие, както сутринта, когато се събуди, но не посмя да изрази желанието си на глас в присъствието на именития лекар.

— Така значи. Но ако това загадъчно вещество е било толкова убийствено — Калашников с удоволствие използва новата дума, която му подсказа един московски пиар и мениджър, — тогава защо нищо друго наоколо не е пострадало? По принцип апартаментът би трябвало направо да се взриви. Но няма никакви следи…

— Отново сте абсолютно прав, любезни господине — съгласи се Склифасофски, облизвайки остатъка от пурата. — Не открихме нито една капчица върху нито една повърхност и на мен също ми се струва, че това е доста странно. Надявам се, че след като направим анализ в лабораторията, ще успея да разбера какво е било това вещество. В момента бих могъл да кажа, че то прилича на силно действащо бойно вещество и не бих се изненадал, ако с него за секунда може да се изгори цяла рота войници. Единствената разлика е в това, че както много добре знаете, в Ада никакви такива средства не могат да оказват въздействие… Отровата, тротилът, киселината и куршумите са безполезни, а всякакви рани зарастват за три часа, защото всички ние, миличък, и без това вече сме трупове. Струва ми се, че си имаме работа със специално разработено средство, което само за миг прекратява съществуването на тленната душа в задгробния свят. Повтарям, че за съжаление засега не мога да установя каква е консистенцията му.

— Да не е полоний 210? — поинтересува се Калашников. — Наскоро при нас пристигна един мъж в херметично затворен ковчег и се оказа, че в организма му има…

— Какъв полоний, по дяволите? — обиди се лекарят. — Нали току-що много ясно ви обясних, че нито едно земно средство не е в състояние да въздейства на каквото и да било в нашия град, пък ако ще да хвърлят и атомна бомба. Но за всеки случай ние проверихме това с броячите. Няма никакви следи от радиация.

На вратата деликатно се почука и на прага се появи младо момче с черната униформа на Ведомството. Тази униформа се полагаше на всички, но обикновено я носеха само низшите чинове. Изпод накривената му фуражка се подаваше рижав перчем, а ноздрите му потръпваха, долавяйки неприятната миризма на „изгоряла котка“. Младежът козирува енергично, на Калашников и кресна толкова силно, че един от медицинските експерти изпусна епруветката си:

— Здраве желая, ваше високоблагородие!

Казашкият унтерофицер Сергей Малинин имаше добра репутация във Ведомството заради невероятната си изпълнителност, но според Калашников беше тъп като баобаб. Но той се обади именно на него, веднага след като шефът се скри зад вратата.

— Разпита ли съседите, Серьога? — попита Алексей.

— Тъй вярно! — Малинин гледаше предано началството в очите.

Калашников знаеше резултата предварително и усещаше, че в разследването едва ли щеше да има сензации. В подобни дела винаги възникваше огромен проблем със свидетелите, но задължителните правила трябваше да се спазват.

— Някой чул ли е поне нещо?

— Съвсем не!

— Защо?

Малинин се поколеба за секунда, но моментално съобрази какво да отговори:

— Защото е било нощ, ваше благородие! Спали са, мръсниците!

Хората с бели престилки зад гърба им сдържано се изсмяха. Калашников прикри усмивката си по навик и се обърна към Склифасофски:

— И какво ви хрумна в първия момент, докторе? Какъв мотив би могло да има подобно престъпление? И колко би трябвало да си мразил покойния, за да поискаш да го изгориш дори в самия пъкъл?

Хирургът сви рамене и угаси пурата. Из стаята плъзнаха лъкатушещи струйки лилав дим, чийто аромат се смеси с миризмата на изгоряло.

— Вие сте опитен човек, Алексей Григориевич, и няма защо да се правите на Орлеанската дева. Убитият беше изключителен мръсник. Сигурен съм, че вие много добре знаете това, но съм готов да ви информирам, че най-малко петстотин милиона души са мразили покойника от цялото си сърце. Надявам се, любезни господине, че тази информация значително ще стесни кръга на заподозрените.

Склифасофски се разсмя, доволен от шегата си. Калашников замълча, хапейки замислено долната си устна. Ситуацията наистина не беше от лесните. Нямаше следи, нямаше отпечатъци, никой от съседите не беше чул нищо. Налице беше истинско „задънено разследване“, както се изразяваха обикновено в московската полиция за дела, които дяволски трудно можеха да бъдат разкрити. Обикновено такива дела се разкриваха едва след години разследване.

Алексей разтвори найлоновата торбичка и доближи още веднъж документа за самоличност на убития до очите си. Жертвата имаше подпухнало лице и редки коси, а безжизнените му зеници излъчваха студенина дори през целофана. Когато доведоха този човек в града, се наложи да отцепят пътя, по който го караха, с отрядите със специално предназначение, обозначени с изображението на рогата глава върху ръкава. Милиони граждани ликуваха, танцуваха на самото шосе, прегръщаха се и пееха. Толкова дълго бяха чакали това да се случи и най-сетне той беше дошъл тук! През изминалите шейсет години като че ли всички бяха свикнали с пребиваването му в града и не се учудваха, когато срещаха дребната му прегърбена фигура на улицата. Но очевидно това не беше така. През всичките тези години някой тайничко го бе мразил и с течение на времето тази омраза не го бе напуснала.

От черно-бялата снимка в Калашников бе вторачил тежкия си поглед Адолф Хитлер.