Zотов
Еликсир в Ада (90)

Осемдесет и девета глава
Финал

7 часа и 17 минути

Отец Алексей забеляза случайно самотните силуети още докато слизаха от хълма. Не започна да размишлява кои са те и защо идват при него или пък просто се канят да минат покрай къщата му, а веднага хукна към стаята да вземе автомата си. Когато се върна до отворения прозорец и погледна навън през инфрачервения прицел на калашника, вече не откри никого.

Кой ли можеше да е това? Може би Хензел? Или изчезналият лейтенант? Стиснал насоченото оръжие в дясната си ръка, той отвори вратата. По рохката пръст близо до прозореца се виждаха ясни следи от боси крака. Явно някой беше влязъл в къщата му. Какво пък, добре, че все още беше ранно утро. И който и да бе този човек — крадец или ченге, той нямаше да се измъкне жив. Имаше достатъчно патрони да избие цял батальон, а освен това в кабинета си държеше и един пистолет. Но кой ли му бе дошъл на гости?

Дръпването на затвора на автомата прозвуча стряскащо силно в тишината.

Стиснал ножа в ръка, Калашников изтича на пръсти по стълбището и по чудо не удари главата си в абажура, който висеше много ниско. Носът и очите му силно го смъдяха и той едва се сдържа да не кихне. Навсякъде миришеше на бензин, пък и тубите бяха наредени покрай стената. По всичко личеше, че след един-два часа светият отец се канеше да запали жилището си и да замине за някой далечен край. И затова двамата с Малинин трябваше да внимават много да не се опекат в тази фурна. Но на този етап все още нищо не гореше. А това означаваше, че отчето беше някъде наблизо до къщата и може би пренасяше пленниците в багажника.

Така, а това какво е? Приличаше на дръжка на врата. Той я натисна лекичко и вратата се отвори. Въпреки че вече се бе съмнало, вътре беше тъмно като в рог. Заради тежките зелени завеси цареше пълен мрак.

Очите му трудно свикнаха с тъмнината и той различи в мрака очертанията на едно бюро и на един шкаф. Нямаше да е зле да драсне клечка кибрит, но не биваше да рискува с бензина, защото всичко щеше да се взриви отведнъж и да настане страшна веселба. Той напипа някакъв квадратен предмет на бюрото и го дръпна към себе си. Аха, беше точно това, за което си мислеше… Ето я и Книгата. Явно отчето често я препрочиташе.

Алексей прерови чекмеджетата на бюрото. Не, бяха празни… Трябваше да продължи нататък, защото собственикът може би вече се бе върнал и бе открил, че в дома му има неканени гости. Но той не забеляза малкия пистолет, който бе оставен малко встрани от Книгата зад преспапието.

Стиснал автомата в бойна готовност, отец Андрей надникна в стаята и веднага долови чуждата миризма. Явно някой току-що беше влизал тук. Валтерът! Майко мила, тази гадина беше взела валтера му! Той се втурна към масата и с облекчение напипа сребристата дръжка на пистолета, но в същия миг уплахата го хвърли в пълен шок. Рискувайки живота си, включи фенерчето, закрепено на цевта на автомата. „Боже мой… Точно така, Книгата беше изчезнала. Ах, ти, гадино мръсна, копеле такова… Край… Няма къде да се скриеш, свършено е с теб!“’Той се върна до стълбището и започна да слиза бавно, взирайки се изплашено в мрака.

След като претърси къщата, Калашников разбра, че вътре няма никого. Влезе във всички стаи, с изключение на една, но вратата й не се отваряше, а той не искаше да я разбива. Отиде на първия етаж и излезе обратно през прозореца в градината. Така, а каква беше тази барака срещу къщата?

Алексей пъхна Книгата под ризата си, преодоля разстоянието с няколко скока и надникна вътре. Я виж ти, и тук миришеше на бензин. Толкова се надиша на тази миризма, че скоро щеше да започне да халюцинира. Оставаше му само да се надява, че ще му се привиди голата княгиня Чихиквишвили да танцува на пилон. Обкованата с желязо врата не беше затворена. По всичко личеше, че под бараката имаше зимник, в който селяните обикновено държаха зеленчуци… Майко мила, трябваше час по-скоро да се справи с това?

Какво ли имаше долу? Той видя голяма стая, някаква пластмасова масичка и стар дюшек. Но и тук нямаше никого. Може би не биваше да чака повече и веднага да подпали всичко тук, а сетне да изчака връщането на отец Андрей при пепелището на родната му къща? Вероятно щеше да постъпи точно така, но първо трябваше да намери Малинин, който се щураше някъде из къщата.

Калашников тръгна обратно към стълбището. И не чу нищо, а по-скоро видя как от бузата му пръсна кръв. Под окото дълбоко в лицето му се заби парченце пластмаса от строшената от оловото масичка. Звукът от откоса на автомата, изстрелян с най-обикновен заглушител, приличаше на сочно храчене. Ако той не бе успял да се извърне, отдръпвайки се внезапно от мястото, на което стоеше, щяха да го улучат най-малко два куршума.

Алексей се хвърли на пода и моментално се претърколи към масивния скрин, а в същия миг от дъските се разхвърчаха трески. Тах-тах-тах-тах! Стреляха по него почти в упор, а от нападателя го деляха само няколко метра.

— Лежиш ли, мръснико! — разнесе се в тъмното гласът на отец Андрей. — Излез с вдигнати ръце, иначе ще подпаля мазето още сега. И ще се задушиш от дима заедно с останалите плъхове.

— Наистина ли? — подсмихна се иззад скрина Калашников. — А какво ще стане с Книгата, отче? Ти я търсиш, нали така? Иначе веднага щеше да ме подпалиш, без да изпадаш в сантименталности. Така че внимавай, като стреляш, защото по стълбището ти е разлят бензин и ако стане нещо, ще изгорим и двамата.

В отговор се възцари мълчание, тъй като отец Андрей явно не очакваше това.

— И ще се отворят огнените Адски порти, и оттам, облени в кръв и сълзи, на Земята ще слязат палачът, блудницата, драконът, мъртвецът, вещицата, върколакът и черната сестра на врага на човешкия род — започна да цитира напевно по памет първата страница на Книгата Калашников. — И трупните пламъци ще погълнат Земята, и на високия трон от костите на убитите ще седне новият Цар на ужаса — Черният ангел, Раят и Адът ще рухнат и всичко ще се смеси във вечен мрак.

От мястото, където се намираше отец Андрей, продължаваше да не се чува никакъв звук.

— И за какво ти е всичко това, а, свети отче? Да не би животът да ти е доскучал, кажи де? — извика Алексей, като в същото време се опита да пропълзи от лявата страна на скрина.

Този път отец Андрей отговори на Калашников. Гласът му беше спокоен и студен:

— Нямам намерение да си играя с теб на тези холивудски номера. Щом не искаш да ми я дадеш, недей. Изгори заедно с Книгата, изрод такъв! Дошъл си от Ада и в Ада ще отидеш, скапан копой.

Той насочи автомата към локвата бензин. И единствено усетът му на боец от специалните части и нюхът му на див звяр го накараха да се обърне. Оказа се, че го направи точно навреме. Одирайки част от кожата на ухото му и отсичайки кичур коса, в дървената рамка на вратата с пукот се заби острието на брадвата, извадена от сандъчето с градинарските инструменти. Отец Андрей натисна спусъка, куршумите разкъсаха гърдите на нападателя от дясната страна, а алената му кръв бликна като фонтан. Но вместо да падне, мъжът скочи напред и с мъртва хватка се вкопчи в гърлото му.

Автоматът се озова притиснат с дулото надолу между телата на борещите си. Отец Андрей удари силно с глава окървавеното лице на мъжа и изви с професионален жест китката му. Чу се гадно хрущене на счупени кости и нападателят се разкрещя, но така и не отдръпна впитите си в гърлото му ръце. Пред очите му притъмня, той се опита да измъкне заклещеното оръжие, поемайки си трескаво въздух, събори противника върху себе си и в същия миг върху главата му се стовари един стол.

Губейки съзнание от болка, отец Андрей се опита да натисне спусъка на автомата, но ръката му не се покори, защото от сухожилието му стърчеше дръжката на нож, а той дори не бе забелязал как се е забил в нея. Калашников замахна и го удари повторно по главата, а тънещият в мрак свят се взриви на милиарди ярки искри в очите на лидера на сектата.

Калашников издърпа настрани Малинин, който бе паднал заедно с отец Андрей. Той хъркаше и кашляше, бълвайки кръв. Дясната му ръка беше неестествено извита, а от мястото, където бе счупена, стърчеше жълта кост. Алексей съблече ризата си, разкъса я със зъби и започна да бинтова простреляните гърди на унтерофицера.

— Недейте, вашброде — прошепна едва чуто раненият, опитвайки се да отблъсне щабскапитана. — Май че вече умирам. По дяволите, толкова ме боли. Много е гадно да умираш за втори път, честна дума, по-лошо е дори от първия. Ох-х-х… мамицата ви мръсна, да пукнете дано… Много ми е студено. Справихме ли се с него? Кажете ми, преди да умра, това ли е краят?

— Да — потвърди Калашников, вторачен в яркото петно, което се просмукваше в плата. — Това е краят.