Zотов
Еликсир в Ада (73)

Седемдесет и втора глава
Дамският разговор

14 часа и 09 минути

Появата на щабскапитан Калашников в явочната квартира на Сталин, където той се надяваше да остане, докато адските събития приключат, беше предшествана от истински водовъртеж, включително и от отстраняването му от разследването. Шефът изпадна в истински бяс, когато установи, че Алексей е допуснал самоликвидирането на един от основните, ако не и на основния заговорник, като по този начин бе изгубил директната връзка с убиеца. По дрехите на Калашников преминаха няколко толкова мощни електрически заряда, че той се сбогува със задгробното си съществуване.

Но след като се накрещя, след като се натропа с копита и призова всички сили на Ада да се стоварят върху главите на „идиотите“ (какъвто всъщност се явяваше самият Калашников), босът изпепели само злополучния охранител от италиански произход. А на Калашников нареди през зъби да отиде в кантората и да предаде делото до следващо нареждане.

Съпроводен от съчувствените погледи на Ван Ли и на Малинин, унизеният Алексей се отправи към вратата. Стъпваше в пепелта на Джовани, която се бе смесила с овъглените остатъци от Андропов. Зад гърба му шефът продължаваше да мята гръм и мълнии, а един от зарядите се удари шумно в стената и служителите на митницата се хвърлиха да гасят пламналото перде.

Лебедев го изпрати до изхода. Калашников му подаде ръка, но тя увисна във въздуха. Генералът измуча нещо нечленоразделно, обърна се и хукна нагоре по стълбите, защото не обичаше дребните парвенюта с капитански пагони, които бяха направили главоломна кариера в Града. Всъщност на Калашников изобщо не му пукаше за тази работа, както и за това, че сакото му продължаваше да пуска слаби искри. Той седна на ръба на тротоара, без да обръща внимание на автомобилите, които профучаваха покрай него.

В съседното кафене, седнали на бамбукови столчета, две дами на средна възраст поглъщаха нелегален сладолед, маскиран майсторски като fish and chips. Въпреки горещината едната беше наметнала на раменете си пищна кожа, която блестеше на светлината. За неудоволствие на околните те говореха доста високо и пискливо.

— Ето какво ще ви кажа, миличка — продължи по-възрастната брюнетка с леко подпухнал нос. — Аз също изобщо, ама изобщо не можех да свикна тук. Ако щете ми вярвайте, но от скука дори исках да посегна на себе си, толкова ми беше омръзнало всичко.

— Нима това е възможно? — изненада се другата пълна дама с дълги прави коси и кръгло лице, което донякъде приличаше на луна.

— Не е възможно — разпери ръце брюнетката. — И точно затова, миличка, ние с вас се намираме тук. Прави бяха хората, като казваха, че няма нищо по-лошо от смъртта. Това е същински Съветски съюз, не можеш да си купиш дори свястна козметика, трябва да ходиш при китайските спекуланти.

Двете въздъхнаха едновременно.

— Нищо не е като при хората — огорчи се дамата с кожата. — Представете си, преди време срещнах Любов Орлова, цялата нагиздена, върви и се фръцка и дори не ме поздрави. Между другото, вървеше под ръка с Чарли Чаплин. Приживе направо не можеше да го понася, такива неща съм чувала да говори за него — че бил позьор, че бил палячо, че бил педофил. Майко мила… Ето до какво води съществуването тук, в Града, дори и най-страшните врагове стават най-добри приятели.

— Ох, не говорете, скъпа моя — проточи дамата с дългите коси и кръглото лице. — Е, аз за щастие нямах никакви приятелки, така че сега ми е по-лесно.

Калашников, който бе изпаднал в състояние, близко до тибетска медитация, внезапно се сепна. „В ГРАДА ДОРИ И НАЙ-СТРАШНИТЕ ВРАГОВЕ СТАВАТ НАЙ-ДОБРИ ПРИЯТЕЛИ.“ Очите му се уголемиха и заприличаха на чинийки.

Да, шефът все пак беше прав и тук те наистина бяха деградирали. Вече не за пръв път от погледа му се изплъзваше очевидна улика, която на Земята би забелязал веднага. Трябваше просто да поразмърда малко мозъка си и щеше да се досети още в самото начало. Разбира се, че бяха пълни шушляци (Алексей без проблеми усвояваше езика на московските мениджъри), бяха изправили на нокти цялото обкръжение на Сталин — и Молотов, и Каганович, и Микоян, и бяха обърнали с главата надолу жилищата им… А в същото време всеки заклет враг на вожда на народите би могъл най-спокойно да го приюти, тъй като в момента те бяха съмишленици. Намираха се в Града и смятаха, че страдат безпричинно.

Но в такъв случай кой можеше да е неговият укривател? Президентът на САЩ Хари Трумън? Само че заради атомната бомба, която хвърли в Хирошима, него го изпратиха в деветия кръг да пасе пингвините сред вечните ледове. Ленин? Владимир Илич не ставаше от болничното легло, след като Франкенщайн изгоря пред очите му като клечка. Кой оставаше тогава? Без съмнение, че много подходящ беше Троцки, който през последните шейсет години работеше като ваксаджия в квартала, където полагаха труд цар Николай Втори, Ясер Арафат и други мили на сърцето му хора, тъй че на Лев Давидович рядко му се случваше да преживее някой ден без улични сблъсъци. Не биваше да изключва и някой от високопоставените чинове на Третия райх, естествено, с изключение на Хитлер. Това можеше да е, да речем, Мартин Борман или Хенрих Мюлер. Някои руски източници ги обвиняваха, че са работили за руснаците, и бе напълно възможно дори приживе да са симпатизирали на Сталин.

Както винаги той не разполагаше с никакво време, но отново щеше да му се наложи да направи невъзможното и да обиколи всички.

Калашников извади телефона си и изпрати на Малинин SMS с въпроса: „Как е шефът?“, след което получи изчерпателен отговор: „Беснее“. Алексей се подсмихна и изпрати втори SMS: „Можеш ли да слезеш долу?“ Мобилният телефон изпиука, тъй като получи следващото съобщение и замига в отговор: „Ей сега“.

След три минути Малинин се появи долу. Докато шефът беснееше, той предвидливо бе застанал близо до вратата и сякаш бе проявил седмо чувство. Видът му беше толкова смачкан, сякаш го бе прегазило стадо слонове. Помътнелият му от поредните несгоди поглед продължаваше да излъчва съчувствие към началството, което бе изпаднало в немилост.

— Съжалявам, вашброде — завъртя глава Малинин. — Той е озверял до крайна степен, все едно че е станал с лявото копито. Още малко и май ще се наложи да построят сградата на митницата отново. Вече трети път гасим пердетата. Сигурно ме повикахте да ви помогна да изнесете нещата си от кабинета, нали?

— Не, братле — разсмя се Калашников. — Нещата ще ги изнасяме после. Но първо ще отидем в кантората, ще вземем от зеленото шкафче една опаковка с взривно устройство С8, в случай че не ни се зарадват и не ни отворят вратата. А след това ще отидем да посетим някои хора. Ти ще се отбиеш при Троцки и Борман, а пък аз ще отида на гости у Мюлер. Ще позвъниш на вратата и ако усетиш някакво колебание от другата страна, без да се замисляш, ще взривиш цялата стена. Надявам се, че дотук всичко ти е ясно?

Малинин кимна. Всичко му беше му ясно, с изключение на едно — защо правеха това. Но той не посмя да зададе въпрос на строгото си, пък макар и бивше началство, за да не чуе отново нелепото определение за умственото си състояние.

Фаневска и Лундарьова, които дояждаха разтопения сладолед, отскочиха встрани, когато форсиращото беемве профуча покрай тях и едва не се сблъска с автобуса. И не стига, че купичката на едната от събеседничките падна, но на това отгоре водата от калната локва опръска елегантните им обувки от крокодилска кожа, купени в китайския квартал. Изопнатите лица на двете дами се извърнаха към изчезналата кола, която продължаваше да свири неистово с клаксона си и да се носи напред, сякаш бе праведник, който бяга от дявола.

— Едиот — изрече спокойно Фаневска, след като се изплю и оправи прическата си. — Честна дума, милинка, направо не може да се живее от тези пеонери зад волана. Интересно закъде бърза? И без това се е озовал тук най-малко завинаги!

— Животно — съгласи се интелигентно Лундарьова и вдигна внимателно купичката.

Когато стигна до апартамента на Мюлер (нещо, което се оказа доста трудно, тъй като асансьорът не работеше, а бившият шеф на Гестапо живееше на трийсет и шестия етаж в един стар петстотинетажен блок), Калашников извади внимателно загадъчна плоска тръбичка от джоба си. Допря нежно нелегалното подслушвателно устройство до вратата (миналата седмица тази покупка му костваше десет златни монети) и замря за няколко секунди. А скоро лицето му се озари от щастлива по детински усмивка. Ако можеше, щеше да се разкрещи от радост. Невероятно, колко просто се оказа всичко! Да, явно трябваше да се върне в кафенето и да обсипе с цветя онези две клюкарки, които го тласнаха по верния път, защото гласът на Сталин с характерния акцент, който се разнасяше отвътре, не можеше да се сбърка с никой друг. И така, той беше тук.

Калашников понечи да посегне към бутона на звънеца, но отдръпна ръката си. Не, тая няма да я бъде! Кой е казал, че хитрият генералисимус за всеки случай не е предвидил път за отстъпление? Докато той звънеше, Сталин можеше да се измъкне през някоя тайна врата, която водеше към друго жилище, или да изскочи през прозореца. Той се замисли дали да не извика оперативната група. Но кой щеше да дойде? В момента всички се тресяха от ругатните на шефа, а освен това сега никой от служителите вече не беше на негово подчинение. Калашников извади взривното устройство от кожената си чанта и го претегли в дланта си. То беше абсолютно достатъчно и ефектът на пълната изненада му бе гарантиран…

Малинин му се обади, когато щабскапитанът натикваше Сталин в колата. За да избегне неочакваните номера от страна на вожда на народите, Алексей щракна златните белезници за VIP-арестанти на своята китка и на китката на Сталин.

— Вашброде — разхленчи се жално унтерофицерът. — Направих всичко, което ми казахте, но нищо не излезе. Позвъних, представих се както си му е редът, показах картата си пред шпионката и обясних, че искам да огледам жилището, но оня помияр Троцки категорично отказа да отвори вратата. Разкрещя ми се, започна да ме нарича слуга на империализма и някаква си хидра. И аз сложих взрива, както се разпоредихте. Само че от взрива рухна целият вход. Едва успях да се измъкна оттам, една тухла ме удари по главата и сега седя до развалините и се чудя дали да го изравям оттам?

Калашников се разсмя. Генералисимусът го погледна учудено.

— Братле, това да не ти е снаряд за гаубица? — извика Алексей, гърчейки се от смях. — Достатъчни са само сто грама, не можеш ли да различиш тротил от пластичен взрив? Колко сложи? Половин кило, нали? И защо сложи толкова малко? Трябваше да лепнеш едно кило и целият блок вече нямаше да го има. Както и да е, зарежи всичко и отивай бързо в кантората. Там те чака страхотен подарък!

След като прекъсна връзката, Калашников се обърна към Сталин, който седеше посърнал в колата.

— А сега ето какво, скъпи мой Йосиф Висарионович — изрече Алексей и запали мотора. — Докато пътуваме, ще ми разкажеш много подробно, картинно и в детайли какво чак толкова интересно е написал в Евангелието си Юда.

Вождът на народите не изрази никаква изненада от осведомеността на Калашников. Ако се съдеше по това колко бързо успя да го открие, той очевидно не беше губил времето си и по останалите въпроси.

— Добре — отвърна спокойно Сталин и бръкна със свободната си от белезниците ръка в горния джоб на китела си, за да извади любимата си лула. — Всичко е много просто: ти спечели, а аз изгубих. Но щеше да е по-добре, ако не беше търсил мен, а него. Защото дори днес вече може да е късно.

Когато след един час Калашников стигна до сградата на Ведомството, пред чийто праг скучаеше Малинин и тъжно се оглеждаше, той вече знаеше със сигурност какво трябва да направи. Имаше само един проблем — времето наистина беше страшно малко.