Zотов
Еликсир в Ада (2)

Първа глава
Обект номер едно

2 часа и 58 минути

Не се знаеше дали съседите бяха чули страшния вик на отчаяние и ужас, който можеше да ти скъса сърцето. Но при всички случаи никой от тях не беше напуснал леглото си, тъй като бяха свикнали да чуват воплите зад стената всяка нощ. Иначе ситуацията, която се бе създала в стаята на един от обитателите, може би малко по-късно щеше да се развие по съвсем друг начин.

— А-а! Помощ! Майчице! Някой да помогне, моля ви!

Той се събуди, облян в студена пот, и рязко отметна мокрия от пот чаршаф от себе си. Отново същото… Докога щеше да продължава това? Кошмарните образи се взривяваха в пулсиращата му от божа глава като фойерверки. И виждаше миришеща остро разпенена тъмна кръв… Очи, покрити с белезникава пелена… Ръце на мъртвец, които стърчаха изпод земята… Измъчен от виденията си, седна на леглото, покри лице с треперещите си длани и едва успя да разтърка залепналите си клепачи.

Само като си помислеше, че вече шест години сънува един и същи сън… Когато и да заспеше, дори и да задремеше само за минутка на задната седалка на автобуса, докато се връщаше от омразната си работа, отново чуваше воплите и виждаше разкривените лица и телата, които се гърчеха в конвулсии. Естествено, той не се призна за виновен пред Главния съд и посветените щяха да разберат защо — той беше прав. Действаше в интерес на страната и от сутрин до вечер се стараеше да осигурява щастието на всички граждани… И затова присъдата в никакъв случай не можеше да се нарече справедлива. Като че ли само той беше такъв на този свят!

Ами хората, които влязоха в Учреждението след него… Та той беше същински ангел в сравнение с онези маниаци. И защо го подложиха на такова нечовешко наказание? Озова се в Града вече на доста зряла възраст, трябваше редовно да се наспива, пък и главоболието му направо го съсипваше. Но коя ли от тези твари се интересуваше от такива неща?

Той погледна будилника. Светещите цифри показваха точно три часа през нощта. Близо минута опипва куцата масичка до леглото си, но така и не откри копчето, с което да включи лампата, и събори чашата с вода. „По дяволите!“ — помисли си тъжно и се подсмихна на абсурдната си ругатня. Стана от леглото и тръгна опипом към банята. Очите му още не бяха свикнали с мрака и след като направи няколко крачки, налетя на рамката на вратата. Мъжът изруга отново и се хвана инстинктивно за удареното си коляно. Къде ли беше шибаната дръжка на вратата? Аха, май че я намери.

Някакъв човек с шлифер мълниеносно се появи зад гърба му. Той не видя ръцете, които посегнаха към него, а само изхърка ужасен, когато увитата в примка жица се вряза във врата му. Болката беше ужасна и непоносима, а кожата му веднага се разкъса на няколко места. Той отскочи инстинктивно вляво и вирна рязко глава нагоре като кон след водопой. Вледеняващ душата му шепот изрече: „Най-сетне!“ и в същата секунда мъжът усети капчица от някаква течност по устните си. Адското парене, което обхвана цялата му уста, напомняше за изгаряне от разтопено олово. Убиецът вече не го държеше. Мъжът падна на пода и започна да се търкаля, крещейки беззвучно и раздирайки с нокти кожата на врата си. Чудовищният пламък го изяждаше отвътре, превръщайки вътрешностите му в сива пепел, пръстите му се сгърчваха и се разсипваха на прах, а устните му почерняваха и ставаха на въглен. Имаше чувството, че е изминала цяла вечност, но всъщност предсмъртните му конвулсии не продължиха повече от три секунди.

Убиецът направи няколко безшумни крачки по килима, седна до мъжа и щракна запалката си. За миг пламъкът освети лицето му. „Здрасти“ — каза с добре познат глас убиецът и това беше последното, което собственикът на жилището успя да чуе. Тялото му се разпръсна по пода във вид на овъглена искряща пепел, а токът на контешкия ботуш от змийска кожа смачка със силен пукот димящите остатъци от онова, което само до преди миг имаше формата на лице…