Zотов
Еликсир в Ада (24)

Двайсет и трета глава
Лошият сън

3 часа и 05 минути

Калашников не можеше да заспи дори в пълната тишина. Воплите зад стената стихнаха и изтормозените през деня от свинете бойци на „Ал Кайда“ заспаха като къпани деца, отшумяха и воплите на група „Manowar“ от предаването със задължително радионаказание, с трясък угаснаха и последните улични лампи, пръскайки снопове искри. Но въпреки че беше уморен, сънят не го спохождаше. Алексей се опита методично да брои овце, но и това не му помогна и още на двеста и дванайсетата овца отново се видя съвсем ясно в гримьорната на Монро да разглежда съсредоточено оставения на масата букет от умопомрачителни рози с тънички кървави жилки във вид на паяжина…

Той не се изненада, че Хензел не беше в склада. Явно на път към дома си убиецът беше установил пропуска си и бе успял или да предупреди съучастника си, или да го ликвидира на място с помощта на веществото. Колегите на склададжията не го бяха виждали близо едно денонощие. Преди това той поискал да го освободят от работа, като казал, че трябва да посещава курсове за адаптация към доматения сок. Но обстоятелството как е взел розите и на кого ги е занесъл продължаваше да тъне в пълна мъгла, тъй като склададжията, естествено, не беше оставил обяснителна бележка в дневника.

След половин час специалната група не пропусна да се изтърси в дома на Хензел, но той не беше и там. Старата вампирка от „Бирюлево“ (нов район в Москва, както твърдяха новопристигналите), която плетеше чорапи на пейката, им съобщи, че Хензел го нямало цял ден. Обяснил й, че имал много работа. Тя се възмути, че началството му няма никаква милост към този добър младеж. Момчето действаше също като Ленин, който казал на жена си, че отива при любовницата си, на любовницата си казал, че отива при жена си, а пък той се качил на тавана да учи. Вампирът нямаше близки приятели и никой нямаше представа къде би могъл да отиде. Краузе и Ван Ли заедно с Малинин направиха за всеки случай фоторобот на Хензел на компютъра, разпечатаха го и го пуснаха спешно да го разлепят в околностите на квартала на вампирите. Но въпреки това почти нямаше никакви шансове някой да е забелязал склададжията в Града, защото тук вампирите страшно си приличаха и всички имаха еднакви заострени уши, големи кучешки зъби и нокти. Все едно да търсиш обикновен китаец в Шанхай.

Алексей се обърна на другата страна. Вече бяха станали две убийства с помощта на странното вещество. Свидетели нямаше. Мотиви липсваха. Липсваше и логика. Хъм… Макар че не беше точно така и ако си поразмърдаше малко мозъка, щеше да види, че все пак има известна логика. В Града от незапомнени времена се подвизаваха серийни убийци. Просто ги тъпчеха тук като копърка в консерва. Управлението се побърка да им измисля засукани наказания и след мозъчните атаки по време на планьорка мозъкът му вреше. Може би някой от тези изроди бе решил да се върне към старото си занимание и да изгаря известни хора като хлебарки. Всички маниаци вършеха такива неща, за да се прославят. Странно, че досега убиецът не им бе оставил някаква загадъчна бележка в стила на снайпериста от Вашингтон^[1], в която да пише: „Скъпи полицаи, аз съм Бог.“ Откъде се взе това вещество? Как го е измислил? Хиляди изключително изобретателни умове в Града, като се започне от майстора на мъченията Калигула и се стигне до изобретателя на атомната бомба, не бяха успели да измайсторят подобно нещо, но той беше успял. Явно решението на проблема е било много просто — винаги ставаше така.

Калашников неохотно отвори очи и се загледа в ниския таван. А може би този младеж изобщо не беше някакъв зъл гений: Просто нямаше начин да действа сам. И не се знаеше каква роля играеше вампирът Хензел. Не беше изключено точно той да манипулира килъра, давайки „абсолютното оръжие“ в ръцете му. А пък той беше щастлив да свърши работата.

Днес се появи още един голям минус — нещо не беше наред с шефа. Когато Алексей му се обади и му каза, че е готов да се яви в офиса с подробен доклад за посещението им в магазина на Дракула, той реагира доста вяло на новината. И без да изслуша обясненията му докрай, босът му нареди да се прибере вкъщи и да се наспи, като каза, че вече е късно и че ще се види с него на другата сутрин към единайсет часа. И той си направи сериозния извод, че шефът ВЕЧЕ знае повече от Алексей, но по някакви причини не желае да сподели информацията си. Какво пък… Негова си работа. Може би е успял да научи името на следващата жертва или нещо подобно. Но нямаше никакъв смисъл да прави предположения.

Телефонът иззвъня толкова рязко, че Алексей едва не падна от леглото. Кой ли можеше да се обажда по това време? Дали шефът не беше размислил? Е, най-сетне! Той вдигна бързо слушалката.

— Ало. Слушам.

— Здравейте! Обажда се водещият на предаването „Адски вести“. Бихме искали да чуем коментара ви за убийството на Мерилин Монро. В момента сме в пряк ефир.

Калашников въздъхна с облекчение. Както винаги в такива случаи веднага намери нужните думи, за да откаже любезно.

— Върви на майната си.

— Благодаря. И така, уважаеми телевизионни зрители, вие чухте ексклузивния коментар на шефа на специалната група за оперативно разследване. Останете с нас.

След като затвори телефона, Алексей най-неочаквано се успокои. Зави се през глава и само след няколко минути потъна в тежък сън и както се казва, направо пропадна в него. Видя Москва, блеснала от илюминации в чест на тристагодишнината от появата на династията Романови, и мъртвопияния брадат кочияш Африкан. Видя жена си Алевтина, която ставаше бавно от леглото, облечена с прозрачна нощница, ръката, стиснала браунинга с последен патрон в горещата цев и изпотената чаша ледена водка. Той ту се усмихваше, ту се мръщеше и прегръщаше възглавницата. На два пъти дори я погали така, както се гали любима жена.

Отначало напразно търсеше Алевтина в Града. Тя беше бременна във втория месец, когато я убиха, тъй като някакви сили искаха Калашников да прекрати разследването на серията загадъчни убийства на московски госпожици. Бременните най-често попадаха в Рая, но Алексей наивно вярваше, че те задължително ще се срещнат на ОНЗИ свят.

Една година след смъртта на Алевтина започна революцията. Той заряза всичко и замина за Сибир. Малинин избяга край Дон при генерал Каледин. И двамата загинаха в един и същи ден, което не беше рядкост за онези объркани времена. Калашников попадна в засада, когато посети тайно Москва и гроба на Алевтина, който вече беше разкопан от мародерите. А унтерофицерът беше застрелян по време на сблъсък с един отряд червеноармейци. Но на онзи свят той не срещна жена си. И. никой не му каза къде е тя. Дори и шефът.

В Града депресията му премина бързо, тъй като човекът все пак не е кокошка и свиква с всичко. Отначало Калашников не желаеше да върши нищо, но сетне осъзна, че ситуацията си остава все същата. С течение на времето той се отдаде на работата, която толкова мразеше през последните години от живота си на Земята. В Града нямаше сериозни дела, а пък той люпеше дребните като семки за радост на шефа и решително се издигаше по служебната стълбица на Ведомството. Колко ли години му бе отредил за тази работа Главният съд? Сигурно сто хиляди. Прекрасно, оставаше му да поработи само някакви си 99 925 години, а след това щяха да го преместят в друг кръг на Ада. И кой е казал, че това не е повод за оптимизъм?

Нямаше възможност да спи дълго. След два часа го събудиха със спешно обаждане от каменоломната, за да му съобщят изплашено, че Сталин е изчезнал.