Zотов
Еликсир в Ада (61)

Шейсета глава
Китайският квартал

6 часа и 42 минути

Калашников се събуди от това, че някой доста силно го разтърсваше за раменете. Той отвори очи и видя пред себе си чорлавата глава на Малинин.

— Къде съм, вашброде? Какво е станало? — попита обезумелият унтерофицер, въртейки трескаво очи, докато се оглеждаше изплашено.

Алексей се протегна спокойно и също огледа наоколо. Обстановката му се стори позната — около тях се виждаха съдрани тапети от вестници, таван с мръсни петна и изсъхнал фикус в ъгъла.

— По всичко личи, че си у нас. Какво те притеснява?

— Не зная — избоботи Малинин и устата му се разкриви. — Дяволска работа… Седях си зад волана в колата, мигнах веднъж с очи и — хоп! — вече лежа на някаква кушетка, а вие се търкаляте в съседното кресло и ръката ви виси… Викам си, втасахме я, загубени сме…

— С тази нервна работа трябва да ходиш на психоаналитик, братле — констатира лениво Калашников. — Явно вчера си ударил главата си доста силно.

— Главата ли?

Малинин докосна черепа си и с изненада напипа малката, но доста неприятна цицина на челото си точно под косата. В това време Алексей стана от креслото и раздвижи изтръпналите си крайници. Чувстваше се отвратително. Много лошо беше човек да спи с дрехите, защото сетне имаше чувството, че изобщо не е спал. Щеше му се да си вземе душ, но трябваше да стопли вода, тъй като тя както винаги беше студена, а това щеше да му отнеме много време.

— Спри за малко. Можеш ли да караш кола? Време е да тръгваме.

Малинин все още не можеше да се окопити и продължаваше да опипва останалите места по тялото си, за да разбере дали и на тях не им се е случило нещо, докато е бил в безсъзнание.

— Ама, какво стана? Вашброде, какво ми се случи? — повтаряше той непрестанно.

Алексей потупа снизходително страдалеца по рамото.

— Не си ли гледал „Диамантената ръка“ на DVD? — изсумтя той. — Паднах, свестих се, гипс. Добре де, шегата настрана. Ще ти кажа, когато стигнем. Иначе пак ще припаднеш, а аз нямам друг шофьор. Приготви се, закъсняваме за китайския квартал.

— Какво ще правим там? — престана да се опипва Малинин.

— Ще закусим при Вонг — подсмихна се Калашников. — Какво, да не би да не си гладен?

След пет минути те летяха по шосето, а гумите на колата едва докосваха асфалта. Заобикаляйки индийските автобуси, унтерофицерът се промъкваше през потока от коли, прелитайки на сантиметри от свистящите със спирачките си таксита, от които се сипеха грозни проклятия по негов адрес. До цицината на челото на Малинин се образува мъченическа бръчка. Колкото и да се стараеше, нещастникът не можеше да си спомни как се е озовал в жилището на Калашников.

Да кажеш, че китайският квартал на Града е огромен, означава да не кажеш нищо. Размерите му май че бяха колкото на земния Китай. Ако някой смахнат човек решеше да го обиколи пеша, нямаше да направи това дори за десет години. Кварталът представляваше огромен мравуняк, в който по цели денонощия щъкаха милиарди хора. И ставаха все повече и повече, а шефът с основание смяташе, че при тази раждаемост на Земята скоро три четвърти от населението в Града щеше да бъде с жълта кожа и с дръпнати очи.

Китайците, както и евреите, не се разстройваха особено, че влизат в Ада, защото по стар земен навик се уреждаха добре навсякъде. Този квартал беше един голям черен пазар, където се продаваше и се купуваше всичко, което поискаш. Потокът китайци от Земята към Града не секваше, а тези усърдни хора още от времената на император Цин Ши-хуанди имаха традиция да отнасят в гроба си онова, което щеше да им бъде полезно и в задгробния живот. Предвидливият император беше взел в гробницата си десет хиляди Каменни войници и това му помогна да развие бизнес със сувенири през следващите двеста години.

По-нататък тази система се изгради изцяло на комерсиална основа и чрез китайските покойници към Града потекоха реки от уиски, компютърни игри, дрога, убити проститутки, забранени кинокомедии, нелегална литература и фалшиви компактдискове.

Хората от Управлението за наказания се бореха с нарушителите като гладиатори, но силите бяха твърде неравни просто защото китайците бяха страшно много и нямаше как да се проследят всички трупове. Това никога не се изричаше на висок глас, но всички много добре знаеха, че ако ти трябва доза хероин, водка, сушена кръв, момиче или някоя книга самиздат, трябва да отидеш при китайците.

Още от ранно утро кварталът гъмжеше от хора. Те закусваха в нелегалните закусвални, гълтайки прясна юфка. Малинин едва успя да намери място, на което, да паркира колата до тротоара, а оттам трябваше да вървят пеша още двайсетина минути. Когато стигнаха до едно от незабележимите ресторантчета, от което се разнасяше отвратителната миризма на втръсналите им fish and chips, Калашников започна да натиска медния звънец във вид на йероглиф. Три къси позвънявания, четири дълги и едно късо — това беше новата парола за тази седмица.

Вратата се отвори мигновено.

— Ще закусвате ли, господин Калашников? — осведоми се любезно представителният портиер със синя копринена ливрея, избродирана с летящи дракони.

— Аха — потвърди той и прекрачи прага. — Хайде, Ху, приготви ни нещо бързо и вкусно за два златни дублона. Много бързаме.

След петнайсет минути приятелите се наслаждаваха на кисело-лютивата супа в тайната стаичка на ресторанта. От очите им течаха сълзи, устните им изтръпваха, а гърлата им пламтяха, но тя беше безумно вкусна. Малинин буквално облиза чинията си и се зае с унищожаването на пържени оризови макарони със скариди.

Калашников избърса устата си със салфетка и стана.

— Ти постой малко тук, братле. А пък аз ще се отбия при Вонг само за минутка.

Пред кабинета на Вонг стърчеше охранител, скръстил ръце на големия си корем. На вид очевидно принадлежеше към доскорошните членове на триадата — китайската мафия, и е бил убит по време на земните си стълкновения. Точно така си беше, защото на врата на дебелака се виждаше яркочервена линия, която приличаше на следа от удушаване с жица.

— Не може да влизате тук — изсъска дебелакът. — Господин Вонг си почива.

— Нихао^[1] — отвърна с лек поклон Калашников. — Доложи на Вонг, че е дошъл Льоха и че иска да го види. И не ме дръж в коридора, защото той ще се ядоса.

Дебелакът изчезна зад вратата. А когато се върна, вече беше много по-любезен:

— Извинете ме, господине, нов съм — започна да се кланя той, заваляйки руските думи. — Моля, влезте. Господин Вонг много се радва, че ще ви види.

Когато влезе в стаята, Алексей разбра с какво е зает китаецът. Вонг лежеше по корем, покрит криво-ляво с кърпа, а гола млада китайка масажираше гърба му с тънките си пръсти. Собственикът на нелегалния ресторант пъшкаше доволно с притворени очи. Щом чу скърцането на вратата, той извърна глава към нея.

— О, господин щабскапитан, каква чест за моето заведение. Седнете. Какво ще пиете? Не се притеснявайте, току-що ми донесоха френски коняк.

Калашников още усещаше в устата си вкуса на вчерашната топла водка на Малинин. Оказа се, че не е чак толкова лесно да го унищожиш дори и с горещата супа.

— Благодаря ти, Вонг. По-добре ми дай зелен чай, ако може.

След минута китайката, която изостави неохотно Вонг, но така и не си направи труда да се облече, сложи върху масичката от слонова кост до Калашников изящен димящ чайник и порцеланови чаши. Той й благодари, но момичето не му отговори.

— Не й обръщайте внимание — разсмя се Вонг. — Нова е, едва преди три дни се удави в Хонконг. Още не говори руски, от утре тръгва на курсове.

Китаецът седна, омотал ярка хавлиена кърпа около тлъстото си тяло.

— И какво те води при мен? Казаха ми, че си се обадил през нощта и си искал да си поговорим. Извинявай, бях много зает, приемах стока. Върнах се едва преди час. Уморих се и реших да се поотпусна. Искаш ли да повикам масажистка и за теб?

Вонг плесна с ръце, но Калашников завъртя отрицателно глава.

— По-добре следващия път да си поръчам направо две, още повече че ти имаш добър вкус — усмихна се любезно той и отпи от ароматния чай. — Но сега дойдох да свърша една важна работа, така че момичетата ще ги оставим за после. Трябва спешно да обсъдя един въпрос с теб.

Вонг се намуси и въздъхна тежко:

— Така си и знаех. Значи хората от Управлението все пак са разкрили нашия доставчик, така ли? Какво да се прави, значи за известно време ще трябва да извадим от менюто кисело-сладкото свинско.

Той посегна към телефона, но Калашников хвана ръката му.

— Не, не. Дойдох по друг повод. Зная, че молбата ми ще прозвучи странно, но… Казано накратко, Вонг, искам да разбера чрез кого пристига най-важната контрабанда във вашия квартал. Най-специалната стока, която струва милиони.

По лицето на китаеца се изписа недоумение.

— Наистина ли? — разсмя се Вонг. — Само това ли искаш? Льоша, какво ти става, да не си се напушил с ганджа още от сутринта? Така ли е? Я ми кажи откъде вземаш толкова хубава трева. И аз искам! Идваш при мен и моментално искаш да предам за бог да прости най-важните си канали, и да остана на празни ясли, така ли? Какво ти става, бе, човек?

— Ей сега ще ти обясня какво ми става. — Калашников смени любезния си тон с леден и Вонг моментално престана да се смее. — Естествено, ти си в течение какво се случва през последната седмица в Града, нали? Четеш вестници, гледаш телевизия и мисля, че можеш да се ориентираш. За една седмица Ангелът на смъртта уби шестима души, а двама изчезнаха безследно. И сега аз ще те зарадвам с това, че някой доставя веществото, с което той убива хората, от Земята. И не е изключено това да става по вашите контрабандни канали. Искаш ли момчетата ми да разрушат целия ви квартал? Кълна се в майка си, Вонг, ще го направя?

— Какъв ужас… — пребледня китаецът. — Наистина ли не приготвят този боклук тук? Вестникарите публикуваха изтекла информация от Ведомството. Твърдят, че веществото е някаква специфична разновидност на светената вода. Но нима светената вода може да проникне в Ада?

— Това не е чиста проба светена вода. — Калашников си наля втора чаша чай. — И при всички случаи не е местно производство. Сред компонентите й е натуралната кръв от плъх. Веществото се приготвя и се смесва някъде на Земята и едва след това се изпраща тук. А целият номер се състои в това, че заради наличието на кръв от плъх светената вода вече е осквернена. Освен това нещо в нея блокира молекулите на среброто. Най-вероятно слагат вътре азот, който разтваря метала и го „умъртвява“. И затова датчиците на Адските порти не засичат веществото. Казано накратко, както ме просвети вчера един осведомен химик, тази течност фактически представлява силно олекотена светена вода и точно затова Адът не се разрушава от нея, както би трябвало да стане. Но е в състояние да превърне на прах една грешна душа. Достатъчна е само една капка, за да прекрати съществуването на всеки от нас.

Вонг пребледня дотолкова, доколкото един вече мъртъв човек можеше да си позволи това. Без да сваля очи от Алексей, той посегна към спасителния пакет цигари. Понякога беше хубаво да си труп, можеш да си пушиш, без да се страхуваш, че ще се разболееш от рак на белите дробове.

— Човекът, който е измислил всичко това, е по-мъдър дори от Конфуций — каза той и пусна кръгчета дим от устата си. — Истински маниак е. Е, всичко ми е ясно. Той със сигурност има свои хора в Градската митница и в транзитната зала. Нямам представа как ги е вербувал. Но някои от хората с високи чинове там работят за него.

— Тук няма ангели — съгласи се Калашников. — Но нима съществува човек, който би рискувал да работи за такъв тип дори срещу много пари? Лично аз не бих рискувал. Защото този пич може и да е Конфуций, но очевидно не е наред с главата.

— Ти да не си умрял вчера? — възмути се в отговор Вонг. — Например на Земята през всяка митница може да се прекара дори атомна бомба, стига да имаш пари. А тук работят абсолютно същите хора, само дето са мъртви. Казвам ти със сигурност, че този Конфуций е намерил връзки в митницата. И няма никакви заобиколни пътища в Града. Изпраща от Земята мулета, натоварени със стоката. Нужният човек ги разпознава по специални белези в транзитната зала и ги изпраща на митницата по тайния коридор, без да ги регистрира. Душите на куриерите се отчитат само от автоматичния брояч на Адските порти. Казват, че срещу много пари от транзитната зала може да се отиде нелегално дори в Рая, като се избегне Главният съд, но не съм проверявал дали е така. На митницата друг човек помага на мулето да избегне задължителната проверка, взема стоката от него и я дава на убиеца. Всичко е просто като гъбена чорба, Льоша. А ти не се ли сети за това? Я ме вземи за консултант в твоята кантора. За пет минути ще ти изловя всички престъпници.

Вонг се разсмя, отваряйки широко пълната си със златни зъби уста.

— Знаеш ли кой точно взема рушвети на митницата? — попита сухо Калашников.

— По-точно е да се каже, че не зная кой не взема — отсече китаецът. — Доколкото зная, това е митницата на Ада, нали? Тъй че ще ти е безумно трудно да откриеш въпросния човек… Да речем, че шестима души са на най-важните смени и тяхната задача е да проследяват контрабандата нощем. Това са Есенин, Лебедев, Лумумба, Луи дьо Фюнес и някакъв тип от Бирма, когото не познавам. Напоследък Дьо Фюнес е в неплатен отпуск, има някакви проблеми с лицето. И какво ще направиш ти, ще арестуваш всичките наведнъж, така ли?

— Не мисля. — Стана от фотьойла Калашников. — Нещата са много прости, Вонг. Времето, в което са извършени убийствата, е известно. Сигурно килърът изпълнява поръчката на другия ден, след като получи веществото, което всеки път му донасят на малки дози. Достатъчно е да разберем кой е бил дежурен през нощта, след която е ставало ново убийство. Кръгът заподозрени доста ще се стесни и тогава най-спокойно ще можем да установим самоличността на този човек. И би било добре да го арестуваме още сега, защото всеки момент ще започне нова серия убийства.

Калашников вече беше съвсем наясно кой е проникнал в компютърната база-данни на службата за сигурност, за да научи кода, след което се е опитал да разбие чекмеджето в архива. Митницата се смяташе за една от най-важните структури на Ведомството и нейните офицери имаха свободен достъп до електронната система на кантората.

Наистина ги бяха прецакали като последните кретени и вкарваха веществото в Града точно под носа на шефа. Дали митничарят беше купен? Всичко беше възможно, макар че основната опасност в Града беше скуката. За да се спасят от тъпото еднообразие, хората бяха готови на всичко. Всъщност Калашников нямаше да се изненада, ако разбереше, че доброволният помощник на убиеца си сътрудничеше с него само от любопитство. Просто защото му харесваше да го прави.

— Благодаря ти, че ме ориентира, Вонг — каза той. — Ще оценя по достойнство усилията ти, ако чрез своите хора събереш малко информация по моя въпрос. Но ще го направиш внимателно, нали?

— Иска ли питане! — вдигна възмутено ръце китаецът. — Разбира се, че ще направя всичко възможно, ще се обадя и на италианците, и на „солнцевските“ момчета. Този Конфуций и на мен не ми харесва. Кой знае дали следващия път няма да изпрати тук цял отряд бойци с бидони вещество на гърба и с пулверизатори. Тогава на всички лошо ни се пише.

— Прекрасно — кимна Калашников. — В такъв случай аз си тръгвам. Скоро ще се видим.

Огромният охранител на входа се отдръпна любезно и пропусна важния господин, когото страховитият му господар изпрати лично с раболепен поклон.