Zотов
Еликсир в Ада (11)

Десета глава
Цветът на хартията

19 часа и 45 минути

Шефът стоеше до стъклената стена, стилизирана във вид на огнени езици. Въпреки бронзовия абажур в огромната стая цареше полумрак. Такъв беше замисълът на италианския дизайнер, който неотдавна обзаведе кабинета му наново. Калашников почука уж случайно по масата, но босът не направи никакъв опит да се обърне.

— Какви са новините? — избоботи той и прокара дългия си нокът по повърхността на огледалното венецианско стъкло. Чу се отвратителен, прерязващ ухото звук.

Алексей се поколеба, но си помисли, че е по-добре да отговори откровено.

— Никакви — каза и примижа по навик с едното око.

Режещият звук се засили до непоносими висоти.

— Лошо.

Шефът се завъртя на сто и осемдесет градуса и погледна Алексей с характерния си немигащ поглед. Щабскапитанът както винаги потръпна.

— Назначих те тук, защото ти си най-добрият — каза тихо и злобно шефът и насочи вниманието си към изпиления си нокът. — През последните двайсет години показателите ти бяха превъзходни. За седем дни разкри мрежата за търговия с наркотици, която създадоха колумбийците. Ами сушената кръв за вампирите? Според мен това беше блестящо. Остана само един нелегален канал за доставката й, но рано или късно ще се доберем и до него. Но какво виждам сега? Имай предвид, че в момента ти не се бъхтиш в канализацията, макар че това е най-лекото наказание за убийците. Явно трябваше да те изпратя там.

— Ескобар^[1] сам се натресе — отвърна неохотно Калашников. — Той е новак тук и просто е забравил, че се намира в града, а не в родните му джунгли. Иначе веднага щеше да разбере, че няма смисъл да продава стоката на Гьобелс. Когато длъжността на един човек е „министър на пропагандата“, значи след седмица само идиотите няма да знаят откъде да си купят дрога.

В тишината се чуваше как с пукот изгарят корените на подземните дървета в гранитната камина, украсена с главите на химери със зинала паст. След секунда шефът злобно се ухили.

— Не трябваше да скромничиш на Земята. — От устата му се изви струйка дим. — Не си сложен за началник на отдела за оперативни разследвания тук, за да те няма по цял ден, а след това да се появяваш и да изричаш прекрасната дума „никакви“.

Както и в случая със Склифасофски, Калашников машинално отбеляза наум некоректната дума „ден“. В Ада продължителността на денонощието беше доста условно понятие. Тъй като естествено в Града не съществуваше слънце, той се осветяваше от пламъците на факли и от електрически крушки, три четвърти от които трябваше да се гасят вечер, за да се създаде илюзията за възцаряване на мрака. Шефът се намираше в Града още от основаването му и неволно бе приел жаргона на неговите обитатели.

Алексей едва успя да преглътне гнева.

— Мога да кажа с какво разполагаме до този момент — обяви той, тъй като дълбоко в душата си разбираше шефа си. — Налице са един превърнал се в пепел труп, петстотин милиона желаещи да го убият, някакво неясно вещество, с помощта на което са очистили жертвата, и петдесетина глухи съседи, които през нощта са спали непробудно. Склифасофски занесе пепелта в лабораторията, но още не се е обадил. Аз се отнасям към вашата заповед с най-дълбоко уважение, драги ми шефе, но не разбирам напълно защо ми възложихте това дело. В Града има най-малко един милион криминалисти със световна слава. Бихте могли да извикате дори Агата Кристи и тя ще разкрие всичко за пет минути.

Шефът се бе вторачил в японския плазмен екран под тавана и слушаше съсредоточено новините. Той сякаш не чу последните думи на Калашников, а заострените му уши потрепваха като локатори, улавяйки думите, които долитаха от екрана.

— Няма съмнение, че днешното извънредно произшествие в еврейския квартал на Града се превърна в най-важната сензация на хилядолетието — произнасяше отчетливо думите очилатият телевизионен водещ. Високомерното му лице се стори познато на Алексей. — Както успяхме да научим от конфиденциални източници, извършен е първият в историята на Града успешен опит за убийство. Жертва на неизвестния килър е станал бившият държавен глава на Германия Адолф Хитлер, който от 1945 година изтърпява наказание за съучастничество в убийство и нанасяне на тежки телесни повреди на около сто милиона души. Но още отсега с пълна увереност може да се каже, че това убийство е поръчково. Гледайте „Сто и първи канал“, с вас беше Влад Кистев.

Калашников внезапно си спомни кой беше този човек. Вече дванайсет поредни години на всеки първи март той задължително идваше при него в отдела, за да прегледа архива в компютъра и да види дали през изминалите триста шейсет и пет дни неговите убийци не са се появили в Града. Не беше ясно защо, но той много искаше да ги погледне в очите, тъй като го бяха застреляли в гръб и не бе успял да види лицата на изпълнителите. Поръчителят на убийството му все още беше жив, но доста хора в Града очакваха пристигането му с нетърпение.

Алексей с основание смяташе, че много от новаците в Ада бяха настроени твърде романтично. Имаше чувството, че те цял живот не са правили нищо друго, освен да четат женски романи с меки корици. Добре де, килърите му щяха да се появят, той щеше да ги погледа в очите половин час или един час и какво от това? Съвестта на такива хора се събуждаше изключително рядко. Калашников знаеше от опит, че най-безмилостните палачи, които попадаха в Града, най-много се шокираха от новината, че Адът наистина съществува. Но разкаянието измъчваше душите на много малко от тях. А след първите минути на злорадство жертвите им много скоро започваха да осъзнават, че сега щяха да са принудени да виждат убийците си всеки ден в течение на стотици хиляди години. И нервите им наистина трябваше да са от желязо, за да издържат на това „щастие“, само че не всички можеха да се похвалят с такива. Затова не беше чудно, че в крайна сметка някой е решил да очисти Хитлер.

Шефът натисна червения бутон на пулта с рогатата глава и екранът на телевизора угасна.

— Добре де, ще поканя Агата Кристи — каза той с безизразен тон, продължавайки разговора. — И знаеш ли какво ще стане след една седмица? Тя ще ми напише подробен отчет на седемстотин страници, че убийството е било извършено от иконома, защото фюрерът на младини е съблазнил племенницата му. Ти никога не си работил със звезди и не знаеш колко е трудно — ползата е никаква, но за сметка на това се обиждат от всяка дреболия. Според мен най-добре е да назначиш на работа човек, около чието име не се шуми, но той трябва да бъде истински професионалист. Изключение прави може би единствено доктор Склифасофски. Казваш, че не ти се е обаждал, така ли? Жалко. Но на мен ми се обади.

От тона на шефа ставаше ясно, че лекарят едва ли му е съобщил нещо добро.

— Професорът си играл с пепелта повече от два часа — каза той и вдигна с нокът тънките прозрачни листове от масата. — Но всички тестове са показали един и същ резултат. Познаваш маниера ми — помолих го да повтори анализа пет пъти. А Николай Василиевич честно ми призна, че вече е направил това, но резултатът си оставал все същият.

— Склифасофски още от самото начало подозираше, че веществото представлява някаква много сила киселина, най-вероятно с някаква нова концентрация, която все още не ни е известна — кимна в знак на съгласие Калашников. — Може би трябва да разпитаме американците дали през последната седмица не са правили някакви нови химически разработки в Пентагона. Преди един час в Транзитната зала пристигнаха двама подполковници с един джип „Хюмви“ — натъкнали се на мина в Багдад.

Шефът разтърка мъчително слепоочията си и завъртя глава. Огънят в камината пламна ярко, а оранжевите езици лизнаха пастта на химерите, тъй като отгоре бяха хвърлили съчки.

— Не, не се нуждаем от тях. За съжаление нещата са много по-лоши.

Възползвайки се от временното отсъствие на секретарката, Малинин следеше съсредоточено разговора през открехнатата врата на приемната. И забеляза как шефът каза нещо на ухото на Калашников. Дори в полумрака се видя как той пребледня като платно.

— Не може да бъде… — прохърка пресипналият му моментално глас.

— Но е така! — Шефът счупи молива в ръцете си. — И недей да се блещиш. Кой от нас би могъл да очаква това? Ти изобщо разбираш ли нещо?

— Не — призна си честно Алексей.

Шефът въздъхна.

— И знаеш ли, това все още не е най-лошото. По-лошото е, че дори и аз не го разбирам.

„Аз също няма да го разбера, без да тресна едно“ — помисли си тревожно Малинин. Двете глави моментално се извърнаха към него и той разбра, че е изрекъл това на глас.