Zотов
Еликсир в Ада (41)

Четирийсета глава
Боклукът

малко по-рано, 20 часа и 39 минути

Изминаха близо два часа, преди Калашников неохотно да признае пред себе си, че тревогата се е оказала лъжлива. Напразно преобърна жилището на Менделеев с главата надолу, защото така и не откри онова, което търсеше, сред многобройните книжа на професора. Алексей седна на стола и за пореден път през този ден започна да псува, докато челюстта не го заболя. Страшно му се искаше да гаврътне наведнъж една чаша… Не, не водка, а точно спирт. Също като през онази есен по време на германската война.

Малинин, който стоеше до него, гледаше началството си с недоумение, почтителност и страх. Подозренията му, че е получил мозъчен удар, не се оправдаха, но се създаваше впечатлението, че с разума на негово благородие става нещо загадъчно. Защо трябваше да нахлуваш в жилището на покойния и да преобръщаш всичко в него, а след това да седиш и да псуваш като хамалин? Ако опитният Малинин не знаеше със сигурност, че негово благородие няма навика да поглъща по два литра на ден, щеше да определи поведението му като истински делириум тременс.

Калашников вдигна глава и улови страдалческия му поглед.

— Не, не, братле, всичко е наред…

Изражението на Малинин красноречиво подсказваше, че изобщо не смята така.

— Търсих бележника — обясни вяло Калашников.

Той изглеждаше доста зле — косата му беше разрошена, по ризата му бяха избили петна от пот, а очите му бяха зачервени от безсънието.

— Какъв бележник, вашброде? — за пръв път през този ден наруши обета си за мълчание Малинин.

— Ти просто не чу. Докато седяхме в колата във вампирския квартал, ми се обади професор Склифасофски, който беше страшно разстроен заради Менделеев… Честно казано, пуснах старческото му мрънкане покрай ушите си. И с теб вече тъкмо се канехме да потеглим, когато ми светна — бележникът! Склифасофски каза, че Менделеев е бил ужасен педант и веднага, щом му хрумнело нещо, моментално записвал въпросната мисъл в бележника си. Ако се съди по това, че няколко дни той е изследвал веществото по молба на шефа, значи би трябвало да има много такива записки. Мисля, че заради присъщата си разсеяност професорът е сложил някъде бележника. Всъщност това няма значение… Трябваше веднага да отидем при шефа и да му докладваме за интимния си разговор в „Тъжните кучешки зъби“, а не да си губим времето тук. Не можахме да открием следи от убиеца, но въпреки това той е успял да вземе бележника. Ако изобщо е имало такъв бележник.

След като изстреля всичко това на един дъх, Калашников си наля вода от масивната гарафа, която стоеше на масата. Водата беше престояла, но от дългия монолог устата му беше пресъхнала. Малинин започна да примигва и да забелва очи към тавана.

— Да, но нали нашите експерти установиха, че килърът не е влязъл през прозореца — каза замислено унтерофицерът, без да отмества очи от изящния френски полилей. — Тогава как би могъл да вземе бележника? Да не би да го е отмъкнал с въдица от дървото? Оттам дори не би могъл да го види.

Калашников скочи. Столът се залюля и се катурна на пода.

— Серьога, ти си страхотен! Имаш половин литър от мен.

Той се втурна към телефона и набра номера на портиерката.

— Извинете, мадам. Пак съм аз, обаждам се от апартамента на Дмитрий Иванович. Искам да ви задам един въпрос — кога дойде чистачката, която поддържа жилището му? Аха, аха… Много ви благодаря. Да, ще останем още малко, съвсем малко. Благодаря ви.

Алексей затвори телефона и се обърна към Малинин:

— Очите ни ще избоде. В четири часа сутринта в апартамента дошла чистачката. И точно тя съобщила на портиерката, че Менделеев не е вкъщи. Но тъй като тя дежурила цяла нощ и била сигурна, че химикът не е напускал жилището си, извикала полиция.

— В четири часа сутринта ли? А защо се е домъкнала толкова рано?

— Професорите, Серьога, изобщо не живеят на този свят — въздъхна Калашников. — Менделеев всяка сутрин ставал в четири часа и режимът му не се е променял през последните сто години. Вярно, миналата нощ не спал, но забравил да предупреди чистачката, тъй като бил улисан от работата си. Естествено, на жената и през ум не й минало, че в жилището е станало убийство. Изчистила стаите и взела боклука, за да го изхвърли в кофата навън. След като портиерката помолила чистачката да изчака и специалният екип пристигнал, найлоновият чувал с боклука бил изсипан, за да открият частичките от пепел и да получат потвърждение, че Менделеев наистина е бил убит. Но никой не обърнал внимание на смачканите хартии. И знаеш ли какво означава това?

Малинин не знаеше.

Калашников се усмихна, сякаш му бяха съобщили, че увеличават заплатата му пет пъти.

— Бележникът не е изчезнал и в момента се намира в стаята на архива на Ведомството, където се пазят всички веществени доказателства. Кротува си там и най-спокойно ни чака. Затова трябва колкото се може по-бързо да стигнем до кантората, където няма съмнение, че ни очаква малка изненада. Хем ще си поговоря и с шефа, той и без това не спи.

Те се сбогуваха с портиерката, дадоха и ключа и излязоха навън. Черните африкански пигмеи, които се грижеха за уличните лампи, се катереха ловко по стълбовете им и ги палеха. Вече беше утро. Калашников се зарадва, че през петдесетте минути, докато пътуваха до Ведомството, можеше да поспи на задната седалка. Главата му се пръскаше.

Веднага щом се качи в колата, той наистина заспа, потъвайки в тежкия сън на уморен човек, който не сънува нищо. Малинин, който също бе прекарал последното денонощие, без да спи, се изпълни с черна завист към началника си. Такива си бяха шефовете — интересуваха се само от собственото си състояние и изобщо не се замисляха какво им е на подчинените им.

Малинин примигваше и гледаше напуканото от жегата шосе. Не беше добре да караш кола в такова състояние. Ако заспеше на волана, лошо му се пишеше. Щяха да удържат стойността на строшената кола от заплатата му и застъпничеството на негово благородие нямаше да му помогне. Пък и освен това щеше да го боли и щеше да му се наложи да чака цяла седмица, докато потрошените му кости зараснат. Той разтърси енергично глава, за да прогони съня. Сега най-важното беше да стигнат. А там, докато негово благородие си говореше с шефа и търсеше бележника, той щеше да подремне в колата.

Малинин, както и Калашников, нямаше как да знае, че точно в този миг вратата на архива на Ведомството безшумно се открехна. Един човек с униформа и с три пентаграми на пагоните се озърна и се промъкна в празното помещение, претъпкано с алуминиеви шкафове. Без да светва лампата, той освети с фенерче листчето, което стискаше в ръка и върху което с червено мастило бе написано 297 865 11 (Т). Мъжът огледа шкафовете, намери редицата „Т“, която търсеше, и тръгна с котешки стъпки покрай нея, осветявайки номерата на вратите.