Zотов
Еликсир в Ада (19)

Осемнайсета глава
Кварталът на вампирите

23 часа и 33 минути

Те не стигнаха чак толкова бързо до нужния адрес. Настъпи нощ и във вампирския квартал на Ада вече бе започнал работният ден. Улиците бяха задръстени с коли. Макар че в Града нямаше слънце, вампирската общност упорито продължаваше да живее по земния си график — от залез до изгрев. Чиновници с едри кучешки зъби тичаха от офиса през улицата да хапнат, търговците изстискваха доматен сок, за който се виеха опашки от желаещи, а възрастните вампири лежаха в креслата на уличните хипнотизатори, които им внушаваха, че току-що са разкъсали вратлето на прекрасно девойче, което се е изгубило в тъмната гора. По белезникавите устни на сбръчканите старци блуждаеха блажени усмивки.

Краузе потропа силно с юмрук по направената от цяло парче черно дърво и изкусно измайсторена врата на офиса на собственика на плантацията. Но трябваше да почака, преди да му отговорят.

— Кой е? — разнесе се след около пет минути ленив женски глас някъде.

— Отворете. От Управлението за наказания сме.

Вратата моментално се отвори. На прага стоеше дебела старица с червени очи и с треперещи ръце оправяше мръсната си рокля.

— Извинявайте… ама не знаех. Какво обичате? Искате ли една чаша сок?

От дъното на стаята се разнесе недоволен глас с румънски акцент.

— Мина, кой се е довлякъл? Пак ли са доставчиците? Входът за цветята е от другата страна.

Дебеланата се обърна и със закъсняло кокетство отметна редките си коси от пъпчивото си чело.

— Не, миличък… това са…

Специалната група не я изчака да довърши и тръгна в посоката, откъдето идваше недоволният глас, трополейки с обувките си по огледалния под, под който плуваха златни рибки. В обзаведения с готически мебели хол пред очите им се появи бодър мъж на около трийсет години с пурпурен плащ, който бе полегнал царствено на плюшения диван и стискаше чаша с червена течност в ръка. Докато пиеше забранения коктейл от сушена кръв, той слушаше захласнато репортажа на Кистев по телевизията.

Появата на служителите от Ведомството не го накара дори да се престори на изненадан.

— Виж ти! — каза мъжът. — Пак ли има някаква жалба от завистниците, които живеят нашироко, нарушавайки условията на наказанието? Добре де, ще се разберем. Но вие можехте поне да ме предупредите по телефона, за да ми дадете възможност да проявя гостоприемство. С какво да ви почерпя? Доколкото разбрах, не искате сок… А не желаете ли малко вино?

— Да, но вие никога не пиете… вино — подсмихна се Калашников. — След филма на Копола всички много добре знаят това, скъпи граф Дракула.

— По принцип близките ми приятели имат правото да ме наричат Влад, но в знак на доброто ми отношение към вас вие можете да ме наричате просто Владик — ухили се Дракула. — Колкото до виното, много добре знаете, че тук няма как да се намери прясна кръв. В Града никога не идва нищо живо. И затова се наложи да променим навиците си. А освен това, ако се премахнат една-две аминокиселини от елитното френско вино от най-слънчевите провинции, то много прилича на кръв и дори изглежда по същия начин. Опитайте.

Поклащайки се на краката си с разширени вени, Мина влезе с патешка походка в стаята, понесла златен поднос, върху който бяха подредени четири чаши с рубинена течност. Тази жена, която беше и последната любов на Дракула, се превърна в основното му наказание в Ада. В края на тримесечието шефът награди служителя, който го измисли. Както е известно, възлюбеният на Мина — годеникът й Джонатан, я отмъкна от кръвожадния граф и затова тя живя дълго и щастливо в Лондон, и благополучно почина в леглото си на седемдесет и осем годишна възраст. И когато Дракула в крайна сметка срещна старата си любов, той получи нервен шок, тъй като вместо с пламенната девойка се сдоби с една свадлива старица, от чийто нос стърчаха косми и която хъркаше насън. Графът писа протестни декларации, оплака се в телевизията и стигна чак до шефа. Но нищо не му помогна. Накрая Влад се примири и започна да свиква с бабичката Мина. В края на краищата тя готвеше доста добре.

Калашников взе една чаша от подноса и останалите последваха примера му.

— Трябва да сте ни благодарен, Владик. Нямаше смисъл да ви се обаждаме предварително, защото идваме при вас за нещо съвсем дребно. Искаме само да разпознаете една вещ.

По знак на началника си Ван Ли подаде на Дракула розите, които до този момент държеше зад гърба си.

— Тези цветя ваши ли са? — попита Калашников.

Вампирът се свъси. Взе една роза и прокара пръсти по нея, опипвайки листата й, сякаш беше нежен любовник, който докосва гръдта на неопитна девойка.

— Да. Няма съмнение, че това цвете е от нашата плантация. Някои хора се опитаха да фалшифицират моя сорт и както винаги това беше дело на китайските вампири, но тези фукльовци не успяха да постигнат нищо. За да го поливаш, е нужно огромно количество качествена сушена кръв. А след като вие спипахте нашите доставчици, се наложи да използваме други канали. Всъщност за какво става дума?

Дракула не ги подведе — виното наистина беше превъзходно.

— Няма да крия от вас, графе — отвърна Калашников, след като се наслади на първата глътка, — че преди час този букет беше открит в стаята на бившата кинозвезда Мерилин Монро. — Той посочи с глава към телевизора. — Не се съмнявам, че вече сте чули по новините какво се е случило с нея. Имаме основания да смятаме, че цветята, които стоят пред вас, са били купени от убиеца, за да прикрие истинската цел на посещението си при нея.

Дракула изтрака разсеяно с кучешките си зъби. Личеше, че е изненадан.

— Виж ти… Какво пък, ще се радвам да ви помогна. — Той зърна дистанционното управление и намали звука на телевизора. — Ей сега ще извадим книгата за поръчки и ще разпитаме продавачите в розариума, за да разберем кой през последните два дни е купувал „Вените на сърцето“. Имайте предвид, че макар да е най-скъпият, този сорт е много популярен. Рядко има дни, през които да не купят нито един букет от тези рози. В деня на мъртъвците, който, както ви е известно, се пада на 14 февруари, при нас става истинско стълпотворение, а продавачите просто не успяват да изплетат достатъчно ленти. Всъщност с какво точно е била убита Монро? По телевизията се позоваха на цензурата на Управлението за наказания и не казаха нищо по този въпрос. Но според слуховете от нещастницата не са останали дори гащичките й.

Очите на Калашников се вледениха.

— Точно гащичките й са останали. С удоволствие бих си поговорил на сексуални теми с вас, графе, особено като имам предвид сегашните ви трудности в семейния живот, но трябва да си свърша работата… Така че имайте добрината да…

— Да-да, разбира се. Увлякох се, господа, извинете ме.

Вампирът стана от дивана и направи знак на Мина:

— Отговаряй на обажданията, скъпа. Джентълмени, моля да ме последвате в магазина ми.

След като вратата след гостите се затвори, Мина се втурна към букета. Тя чу целия разговор. Нима тайнственият килър наистина бе отишъл при Монро с тези цветя? Както много други жени в Града изпитваше зле прикрита завист към тази вулгарна перхидролена блондинка, защото бе успяла да умре млада и красива. И в момента тя не би пожелала дори на врага си да живее сто хиляди години със склероза, разширени вени и ревматизъм. Мина докосна розите и изпита разочарование. Те не бяха нищо особено — рози като рози. И единствено сложният възел на лентата, която бе завързана върху целофана във вид на къдрави панделки, й се стори странно познат.