Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Элемент крови, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Zотов

Заглавие: Еликсир в Ада

Преводач: Ива Николова

Език, от който е преведено: руски

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Експреспринт ООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-011-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5069

История

  1. — Добавяне

Шейсет и шеста глава
Кариеристът

11 часа и 38 минути

Шефът разтърка ухо, без да е в състояние да проумее онова, което току-що се бе случило. Може би трябваше да се ощипе. Както и да е, това нямаше да му помогне. По всичко личеше, че това все пак не беше сън, а реалност.

Той лекичко се покашля в мембраната на слушалката.

— Направо да полудееш. Знаеш ли, ако на първи април ми кажеха, че ми се обаждаш, нямаше да повярвам.

— И аз се учудвам, че го правя. Всъщност това нищо не означава. Обаждам се, за да разбера дали си успял да заловиш онзи, който подслушва разговорите ни?

Шефът хвърли поглед към факса, който току-що му изпратиха от офиса на митницата.

— Почти го заловихме. А защо питаш? И без това нищо не може да се скрие от погледа ти, нали така? Или просто рекламният ти слоган е такъв? — иронизира го той.

— Моят принцип гласи, че винаги е по-добре да потвърдя информацията от прекия източник — каза спокойно Гласът. — Но какво означава, че почти сте го заловили?

— Оказа се, че в събитията, свързани с убийствата и с вкарването на светена вода в Града, са замесени много повече хора от Ведомството, отколкото си мислех в началото — призна шефът с явно нежелание. — В момента Калашников разпитва един митничар, за когото смята, че е прекарвал веществото от Земята в Ада и че точно с негова помощ са избити хората при нас. Този митничар е бивш генерал от КГБ. По всичко личи, че точно той ни е подслушвал, в резултат на което Поръчителят е решил да ликвидира Менделеев.

— Охо, значи това вещество все пак е прониквало през твоите прочути Порти? — каза подигравателно Гласът. — Наистина е трябвало да възложиш изграждането им на друга строителна бригада. А ти не можа ли да се сетиш за това по-рано? Всички улици в Града гъмжат от десетки хиляди служители на ЦРУ, на КГБ, на „Сигуранца“, на „Махабарат“, на тайните имперски ликтори, на Гестапо, а пък ти ми говориш за някакъв самотен талантлив питомник на техникум с електронен бръмбар! Какво мога да ти кажа… Няма да се изненадам, ако скоро дори собствените ти чистачки започнат да правят заговори срещу теб.

— Много смешно. Да не би ти да подсказваш шегичките на Петросян? — озъби му се шефът.

— Не — отсече Гласът. — Много добре знаеш, че това го правиш ти. Кой друг, освен теб би се сетил да измъчва така хората? Дори не споменавам риалити шоуто „Стон 2“. Как можа да измислиш такова нещо! Дори Хитлер не е стигал до такъв садизъм. Какво лошо са ти направили руснаците, че да ги наказваш по този начин? Дори епидемията от чума беше по-благородна.

— Не е ли готино? — възрази му развеселено шефът. — Между другото, моите пиари са само професионалисти. А на теб стиска ли ти да врътнеш едно риалити шоу за спасението на душата? Можеш да не ми отговаряш. Зная, че освен полуслепите бабички никой друг не би могъл да гледа подобно менте. В момента единствено сексът, кинтите и завистта са в състояние да привлекат една душа.

— Професионалисти ли казваш? — подсмихна се Гласът. — Но ако не греша, само преди пет минути ти сам се изпусна, че няколко твои служители… Всъщност кои са останалите?

— От останалите засега сме спипали само един, но с него се случи нещо много неприятно — вкисна се шефът. — Това е нашият служител Краузе от отдела за оперативно разследване. Тук имаш право. Можех да се сетя и по-рано, ако бях взел предвид злобните погледи, които хвърляше на Калашников по време на заседанията, и това, че се стараеше да оспори методите му в мое присъствие. Естествено, в моя Град всички са такива. Нима някой нормален чиновник ще се озове в Ада, ако не е завистник и интригант? Но, честно казано, точно от германеца не очаквах такива изненади.

— Е, не си на Земята. Тук всичко се променя — констатира философски Гласът.

— Така е, но дори и аз не мога да свикна с това — съгласи се шефът. — Тъй че, общо взето, преди известно време той решил, че е ударил неговият час. Калашников му наредил да претърси жилището на един вампир, който беше свързан със серията убийства. Краузе го претърсил. По време на обиска открил под тапетите ключ от багажна клетка на гарата, но не го показал на останалите служители и го скрил. По някакво щастливо стечение на обстоятелствата разбрал откъде е ключът, тъй като на него имало знак на гарата. Краузе отишъл тайно на гарата и започнал да проверява клетките една по една, докато не открил онази, чиято ключалка съответствала на ключа. Взел златото и кутийката с дозата вещество и ги скрил на работното си място. По-късно, докато извършвали огледа на жилището на убития Менделеев, той забелязал бележника с химическите формули сред останалите книжа, но не могъл да го вземе тайно, тъй като наоколо имало доста хора. Влязъл в компютъра с архива с чужд IP адрес и открил паролата за сейфа с веществените доказателства, без да знае, че той е сгрешен. А когато сейфът не се отворил, Краузе изгубил самообладание и се опитал да го разбие с помощта на оксижен. И едва след това този наш хубавец отишъл заедно с Ван Ли на гарата, сякаш нищо не се е случило, и там разиграл достойната за наградата „Оскар“ сцена с изненадата си, когато посочената от служителя в приемното багажна клетка се оказала празна.

— Мда-а-а… — проточи разочаровано Гласът. — И защо са били нужни всички тези византийски интриги? Само за да седне на мястото на началника си ли? Умът ми не го побира.

— Знаеш ли, и аз бях потресен от това — съгласи се шефът. — Кариеризмът е хубаво нещо, а тщеславието е един от любимите ми грехове, благодарение на който хората се озовават в Града, но не чак до такава степен. Този малоумник обърка всички карти! Ние предполагахме, че Краузе е тайната къртица и работи за килъра, но се оказа, че той просто е искал да прецака началството си. Мислел е, че ще залъже Калашников, ще ме убеди, че той е некомпетентен, ще ми даде доказателства за успехите си и аз ще изгоня Алексей, а пък него ще направя шеф на отдела. И сега седя и си блъскам главата какво да го правя.

— Ще го изпепелиш ли? — поинтересува се равнодушно Гласът.

— Първото ми желание беше точно такова — призна си шефът. — Но вече се поуспокоих. Засега ще го подържа малко в ареста, докато всичко приключи. А пък сетне току-виж го изпратя да обитава деветия кръг. Нека там да пасе пингвините. Тук нямам нужда от глупаци.

— Вече ти казах, че трябва да изгониш целия си отдел „Кадри“ — изсумтя Гласът. — Мислиш ли, че е нормално да се създава такъв бардак? Разбирам, че нямаш кой знае какъв избор, но ако те по цял ден си мечтаят как да се изяждат взаимно на работното място, как ще заловят убиеца? Ох, без малко да забравя! Калашников нали се срещна с Тринайсетия?

— Срещна се — потвърди шефът. — Но без резултат. Юда поставил условие, което трябва да изпълним, за да разчитаме на неговата помощ. Но то е неизпълнимо.

— Сещам се за какво става дума — отсече Гласът. — Всяка година редовно получавам от него писмо с молба да се срещне с мен за двайсет минути. Но аз не искам да го виждам. Такива шегички трудно се забравят — той ме целуна, а сетне римляните ми извиха ръцете и ме помъкнаха нанякъде. Меко казано, това беше неприятно, без дори да споменавам какво стана после.

— Но нали ти призоваваш всички да прощават — клъвна го шефът. — И това е твой принцип, не е ли така?

— Аз отдавна съм му простил — призна си Гласът. — Но не съм длъжен да се срещам с него.

— Добре де, много добре зная — отбеляза нетърпеливо шефът. — Не понасяш никакви шеги.

— Това не е смешно — изсъска Гласът.

— Разбира се, че не е смешно — ядоса се шефът. — Нощем можеш да съчиняваш такива шегички за Петросян, че като ги чуят, хората да се хващат за главите и да си удрят челата в телевизорите. Така ще унищожиш и последната им капчица чувство за хумор. Общо взето, Юда каза само едно важно нещо. Малко преди да умре, Тринайсетият написал своята летопис — Евангелието, в което предсказал подробно текущите събития. И в него е казано как ще свърши всичко това. Чел ли си го?

— Защо да го чета? — подсмихна се Гласът. — И без това зная всичко.

— Твоята информираност направо ме убива! — Шефът подскочи на място. — Но когато имам нужда от нещо, не мога да измъкна дума от устата ти! Ако ни беше разкрил тайната веднага, отдавна да сме заловили убиеца. И на Менделеев нямаше да му се случи нищо. Само че ти предпочиташ да се държиш като в детската градина — зная, но напук няма да кажа.

— Моят стил си е такъв, какъвто си е, всичко зависи от моята воля. — Ако ти по цял ден и по цяла нощ не измисляше разни неща като епидемиите, войните, глобалното затопляне и „Стон 2“, може би също щеше да знаеш повече. Предполагам, че ще ми кажеш, че не бива да подхващаме този спор. Но по-добре ми кажи как светената вода все пак е успяла да проникне в Ада?

— Искаш да организираш експорт ли? Или отново се нуждаеш от потвърждението на първоизточника? — пошегува се мрачно шефът. — Няма проблеми, ще ти кажа. Аз съм много по-скромен от теб.

— Да, бе — съгласи се Гласът. — Че кой се съмнява в това? Ти си невинен като зайче.

Шефът се престори, че не е доловил иронията, и петнайсет минути обяснява на Гласа подробния състав на веществото и причината, поради която то минава безпроблемно през силовото поле на Адските порти. Не пропусна да вмъкне в разказа си и личното си мнение, че явно, докато веществото се приготвя, се извършват и магьоснически ритуали за подсилване на свойствата му. Резултатът бил уникален във всяко отношение. Но не са успели да научат името на земния жител, който е успял да приготви тази гърмяща смес. В тайна оставало и името на убиеца, когото той наел.

— Знаех си, че не си прав — обобщи с облекчение Гласът. — В такъв случай ще пуснем ли отново туристите от Рая в Ада? Туристическите фирми вече цяла седмица стоят без работа.

— Добре де, нека да дойдат — избоботи шефът. — Нищо страшно не се е случило. Както е известно, всички, освен теб грешат. Но аз много сериозно се притеснявам за информацията, която съдържа Евангелието от Юда. Той казал на Калашников, и то много спокойно: „Потърпете още малко, скоро всичко ще свърши.“ И точно това не ми харесва. Ние вече стигнахме до Свръзката и сме на крачка да спипаме килъра, но въпреки това имам тревожно усещане.

— А този вариант за развой на събитията не ти ли харесва? — учуди се Гласът. — Според мен ти винаги си изграждал дейността си на Земята на принципа „колкото по-лошо, толкова по-добре“.

— Моля те, не ме бъркай с Джордж Буш. Както и да е. Това ли е всичко, което искаше да разбереш? Хайде да приключваме разговора. Днес имам още много работа. Сега ще изляза от мазето и ще се кача на покрива. Вертолетът вече ме чака, защото трябва спешно да отида на митницата.

— Нямам нищо против — съгласи се Гласът. — Надявам се, че никакви възпитаници на техникуми не са подслушали поне този наш разговор. Защото трябва да си починем един от друг поне сто години.

— По-добре двеста. Затова няма да ти кажа „довиждане“.

— И аз няма да ти кажа. Не желая да се виждам с теб.

И двамата прекъснаха връзката почти в един и същ момент.

В един далечен район, застроен с блокове от по петстотин етажа, питомникът на техникум, облечен с вмирисан на цигари пуловер и с дълги мазни коси, трескаво набираше телефонния номер на приятеля си от входа, бъркайки бутоните. Някъде на петия път успя да го набере.

— Андрюха! — разкрещя се питомникът на техникума веднага щом чу изтракването. — Вкъщи ли си? Зарежи всичко и ела веднага при мен! Направо ще откачиш, като разбереш какво успях да запиша току-що!