Zотов
Еликсир в Ада (71)

Седемдесета глава
Том кха кхай

13:00 часа

Не, ама какво чак толкова намираха хората в това кафе? Изобщо не можеше да разбере. Това беше просто една горчива и тръпчива напитка, която не можеше да се пие без захар и предизвикваше пулсиращо главоболие и киселини в изтръпващия от подобна гавра стомах. Да, какво ли още щеше да причини на човечеството любовта му към модата. Първо силните на деня започваха да пият разни неизвестни чуждестранни напитки, а техните поданици сляпо им подражаваха, обзети от завист. И изобщо не се знае какво щеше да стане с кафето, ако Турският султан не го бе харесал. В Централна Африка от векове сутрин също пиеха тонизиращ палмов сок, но той изобщо не бе станал популярен в Европа. А пък бушмените, които обитават сухата пустош, дори пиеха нощна роса от листата на пустинните дървета и нима би могло да съществува нещо по-натурално от това? Но и то не беше излязло на мода. Проклето да е това кафе!

Юда побутна настрани чашата с прекрасно приготвено капучино. За толкова години той така и не можа да свикне с него, но упорито го пиеше всеки ден. Най-много му харесваше да се прави на модерен човек, защото това го открояваше в положителна посока сред останалите, които се намираха заедно с него в пещерата в Маслиновата горичка. Трудно е да си представиш, да речем, апостол Павел с костюм „Армани“, с хавайска пура в устата и с лаптоп, но тук той изглеждаше точно така. Юда се смяташе за най-умния и най-развития от тях, който умееше да оцелява във всякакви условия. Жалко, че ТОЙ не оцени това.

Тринайсетият не се съмняваше, че офицерчето няма да постигне резултата, който той страстно желаеше от две хиляди години, сънувайки как разговаря с НЕГО спокойно като с равен, докато се разхождат из Гетсиманската градина… Но в същото време дълбоко в душата си таеше плаха надежда, че това може да се случи? Измина съвсем малко време, преди окончателно да се убеди, че чудеса просто не се случват. Както винаги ТОЙ пренебрегна молбата му. Какво пък, толкова по-зле за НЕГО. Докато двамата с шефа се правеха на господари на положението, някой бе намерил Книгата и скоро щеше да извърши онова, за което тези двамата никога нямаше да се досетят. Може би дори трябваше да му благодарят, само че никога нямаше да успеят да направят това.

Той отметна глава назад и за стотен път започна сладостно да свива пръсти… Палач, блудница, дракон, мъртвец, вещица, върколак и… Юда се усмихна. Вече нямаше значение какво следваше след „и“. За него и без това не можеше да стане по-лошо. Отначало той лежеше на килима и плачеше от безсилие. Как можа да измисли толкова идеална рецепта и да не успее да се възползва от нея. Тринайсетият вече знаеше, че всички отдавна представят Събитието така както го описа на света един друг апостол, макар че според него това беше плод на много скучна фантазия, която приличаше на рекламна статия от жълт вестник.

Някъде на около сто години той се събуждаше, треперейки от ужас. Привиждаше му се, че Книгата е намерена и унищожена, и усещаше как страниците й се гърчат от болка в пламъците като живи. Но след това страхът го напускаше и той разбираше, че тези мисли са на нервна почва, а Книгата продължаваше да съществува. Ех, че лесно беше сега да живееш на Земята, не като в предишните времена. В момента той преспокойно би могъл да запази текста на флашката и да не трепери, че единственият екземпляр може да изчезне необратимо. Нямаше да се налага да се разкрива с онази целувка в градината, а просто щеше да изпрати един анонимен имейл на първосвещеника Каифа от близкия интернет клуб и той нямаше да го познава по физиономия, а само по специалния ник, под загадъчния му псевдоним. Да речем, той щеше да се нарече Господ. Че защо не, не звучеше зле.

Върху масичката от нефрит бяха подредени търпеливо изрязаните описания на най-строгите диети — храненето с ананас на София Лорен, гимнастиката на Елизабет Тейлър, методиката на Лариса Долина. Нека го смятат за луд. Но ако не се ограничеше в някои неща, при положение че бе прекарал две хиляди години в една стая, водейки неподвижен живот, като нищо щеше да заприлича на слон. Той много грижливо следеше фигурата си — тренираше в залата за фитнес и не посягаше към чипса и бирата, които шефът му изпращаше, за да се гаври с него. Страниците с диетите бяха притиснати към масата с огромен речник, отворен на петнайсета страница. Както бе обещал на Калашников, Юда започна да усъвършенства произношението си на зулуски. Колко доживотни присъди бе излежал в тази бяла килия? Направо не можеше да ги преброи.

Неизвестността го измъчваше. Какво ли ставаше в момента в онзи… как го нарече офицерчето… в онзи Град? Дали човекът, който бе открил Книгата, продължаваше да следва пътя си, или вече бяха успели да го спрат? Той часове наред гледаше телевизора. Огромният екран с течни кристали на домашното кино предаваше всички канали както в Ада, така и в Рая, но естествено Юда търсеше единствено новините, които го интересуваха. Трудно бе да се опише какво изпита, когато в сутрешната емисия чу за убийството на легендарния вампир Дракула. Неговият час щеше да удари скоро. Вече само една-единствена жертва делеше всички от събитията, описани в Книгата. И макар че ПРОРОЧЕСТВОТО нямаше да се сбъдне веднага, а едва шест дни след като положеха на Олтара трупа на последната жена, най-важното бе, че събитията вече нямаше как да бъдат спрени, колкото шефът и Гласът да искаха това.

На масата безшумно се материализира от въздуха обедът, който си бе поръчал още вчера. Той се състоеше от таитянска супа том кха кхай с кокосово мляко и скариди, от варено броколи с гъбен сос и от пресен сок от ягоди. В менюто нямаше нищо мазно и нищо, което би могло да развали спортната му фигура. В миналото Тринайсетият нарочно си поръчваше екзотични блюда като печено на шиш агънце сукалче, надявайки се, че по този начин ще вбеси стражите си, все едно им казваше: „Вижте как Юда ще разкъса на парчета пред очите ви божия агнец.“ Но след това заряза тази идея, тъй като по всичко личеше, че никой не го наблюдаваше, че в бялата стая не бяха монтирани никакви скрити камери и че на охраната изобщо не й пука какво прави затворникът в свободното си време.

Той поднесе бавно лъжицата към устата си и примижа от удоволствие, тъй като усети на езика си тръпчивия вкус на кокос и игличките на лютия пипер.

От черните тонколони на телевизора се разнесе енергична музика с удари на барабани.

— В ефира отново е „Хел NN“ — най-добрият новинарски канал в Града — обяви водещият със силен акцент. — Прекъсваме предаването, за да направим важно съобщение. С „Хел NN“ научавате всичко първи. Останете с нас и след кратките реклами ще станете свидетели на нещо, което никога не сте виждали.

Тринайсетият извади лъжицата от устата си и се приведе към екрана, предвкусвайки десерта…