Zотов
Еликсир в Ада (70)

Шейсет и девета глава
Мълчанието

12 часа и 51 минути

Мъжът в черно се поклащаше, почти изпаднал в транс, и повтори буква по буква името на Свръзката, движейки ръка над вибриращата чиния. Очите му бяха забелени до такава степен, че ирисите им изобщо не се виждаха, а брадичката му трепереше. Напуканите му устни мърдаха, без да издават звук. Чинията глухо звънна. Нищо… Отново не постигна нищо. Той започна да подозира, че със Свръзката се е случило нещо лошо. Способностите, които откри в себе си след взрива, бяха ограничени и човекът в черно можеше да установи спиритичен сеанс само с отделни личности от отвъдния свят. Ако не беше така, щеше да има прекрасната възможност да си контактува директно с Изпълнителя… Но когато мъжът в черно многократно се опита да се настрои на неговата вълна, усещаше само леки пробождания като от ток и нищо повече.

Връзката с мъртвите не зависеше единствено от медиума, а и от състоянието на душата на покойника. Някои охотно влизаха в контакт, например любимецът на всички медиуми — френският император Наполеон Първи, но на други мозъкът им сякаш беше зазидан с тухлена стена и колкото и да се мъчеха, не можеха да проникнат дори и в една молекула от разума му. Разбира се, контактът щеше да е по-добър, ако разполагаше със „сувенир“, тоест с частица от онзи, с когото се опитваш да се свържеш, защото духът на покойника задължително щеше да се устреми към „собствената си миризма“. Веднага щом облажената с хиляда долара възрастна прислужница, треперейки от страх, му донесе два косъма от една близка роднина на Андропов, контактът му със Свръзката стана толкова ясен, сякаш си говореха по телефона.

Отново не последва нищо. Нямаше никакъв отклик. Какво ли би могло да се е случило, при положение че вече цял час се опитваше да се свърже с душата на Андропов, но се натъкваше на някаква гъста субстанция — на непрогледен мрак, от който не долиташе нито дума, а отчаяните му викове потъваха в него като в блато? Тази сутрин с удоволствие зачеркна с червен молив следващото име в списъка и си помисли, че остават броени часове, за да постигне дългоочакваната цел, а сега — ето на!

Днес двамата със Свръзката трябваше да обсъдят как да постъпят с Изпълнителя. Мъжът в черно продължаваше да се възхищава от професионализма на килъра, но нямаше откъде да вземе един милион златни монети, за да му плати за труда. В качеството на основно платежно средство в Ада от средновековието насам бяха възприети старинните испански дублони, с помощта на които дяволът съблазняваше душите, както смяташе инквизицията, и това увеличаваше няколко пъти стойността на всяка монета. Пък и колко куриери щяха да са му необходими, за да изпрати такава камара пари? За щастие на този етап Изпълнителят изобщо не подозираше, че могат да не му платят. Само че не се знаеше какво щеше да направи, когато разбере, че неговият касиер има сериозни проблеми. Но беше абсолютно сигурно, че човекът нямаше да се зарадва на това.

Синята чиния от саксонски порцелан жално иззвъня и мъжът в черно машинално я удари с ръка. Усещането му за транс, в който съзнанието му бе изпаднало, постепенно започна да го напуска. И изчезна. Добре де, след малко щеше да се опита отново, може би нещо се случваше със самия него и той не можеше да се съсредоточи правилно. Естествено, че при такова напрежение нервите му се късаха. Трябваше да се успокои, да поспи един час и да опита отново. Защото тя изпълняваше ролята на антена или на обикновено радио и понякога се натъкваше на смущения, когато се опитваше да я настрои на нужната вълна.

А. сега щеше да слезе в мазето, за да разбере какво става с Хензел. През последното денонощие момчето май че съвсем се вкисна — седеше тъжно, наливаше се непрекъснато с водка и се блещеше срещу телевизора. Вампирът не прояви интерес към свинската кръв, която му донесе от пазара, макар че би трябвало да й се зарадва като хлапе на сладолед, и червената течност се съсирваше в тубата. Явно му беше писнало да седи в мазето.

Той си облече леко яке, излезе навън и моментално се натъкна на човек, когото точно в този момент никак не му се искаше да види. Лицето му помръкна и придоби скръбно изражение.

— Здравейте, отче! — каза жизнерадостно охраненият мъж с двойна брадичка и със сива фуражка, която едва се крепеше на плешивата му глава. Току-що беше смачкал с ток захвърления на земята фас и вече палеше следващата цигара.

— Добър ден, синко — отвърна мъжът в черно и оправи полите на расото си. Сетне хвърли бърз поглед към спрялата наблизо боядисана в синьо и бяло кола. В нея нямаше никого. Мъжът бе дошъл при него сам, така че нямаше нищо страшно.

— Нещо спешно ли има, Артьомий Петрович? Моля да ме извините, но бих искал да остана сам, за да се помоля за душата му… Нали знаете какво ми се случи…

— Това е ужасно, направо е ужасно — изгрухтя лейтенантът и облъхна лицето на събеседника си с кисела смесица от алкохолни пари и цигарен дим. — Кой би могъл да допусне, че на Иванушка може да се случи такова нещо? Най-неочаквано взе, че изчезна. И дори не открихме тялото му. На брега на реката намерихме само една бележка, че слага край на живота си, и парче от дрехите му. Претърсихме водата с пръти, но тялото го няма. Сигурно течението вече го е отнесло или е заседнало в коренищата. И колко трябва да си влюбен в една жена, че само на седемнайсет години да се хвърлиш в пропастта, а?

— Тежко ми е да обсъждам това, Артьомий Петрович — каза тихо, но настойчиво мъжът в черно, загледан в земята. — Сърцето ми не е от камък, боли ме. Познавах Иван от дванайсетгодишен. Още по това време той не гонеше топката с момчетата, а постеше. Когато научих, че момчето е посегнало на живота си, за мен Адът се отвори. Аз му бях като баща… а той не се посъветва с мен… Не дойде да ме попита… Не сподели… Щяхме да се помолим заедно и болката в душата му може би щеше да стихне.

Лицето му беше сгърчено от истинска скръб и сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Но по нетърпеливия вид на служителя на закона си личеше, че е дошъл по съвсем друг въпрос и в момента само спазва нужната в такива случаи куртоазия, без да се интересува от съдбата на младия самоубиец.

— Да, да, да — изстреля с картечна скорост удивлението си милиционерът, всмуквайки жадно дима от фаса си. — На нас, разбира се, работата ни е такава, на всичко сме се нагледали и направо сме закоравели… Отбих се при вас да ви изкажа съболезнованията си и между другото да се поинтересувам дали, къх-къх-къх… Скоро при нас се очаква да пристигне нова партида трупове от Москва, та исках да попитам… Дали мога да разчитам на вас, или трябва сам да ги заровя?

Мъжът с расото избърса сълзата от бузата си.

— Извинете ме, но в момента нищо не ми се прави, Артьомий Петрович — каза, загледан в тъмните очертания на дърветата в далечината. — Още не съм се съвзел. Когато ТОЙ ми даде сили, пак ще се заема с това. Но на този етап не мога да върша нищо, всичко се изплъзва от ръцете му.

Лейтенантът съвсем ясно осъзна, че този път поделението му няма да отиде със служебни пари на сауната с момичета и ще трябва да платят сами погребението на клошарите. Това не му харесваше особено, но нямаше как да влезе в спор.

— Ох, ох, ох… Разбирам ви, как да не ви разбирам, отче… Ужасна работа, толкова е млад… — заговори лейтенантът и също помръкна, тъй като имаше сериозна причина. — Но какво да кажа, сълзите не лекуват мъката. Всички ще отидем там и вие, отец Андрей, много добре знаете това.

Той още дълго говори, докато мъжът в черно гледаше тлъстата му физиономия и насмешливо си мислеше: „Няма да е зле да поканя това ченге в мазето и там да го запозная с Хензел.“ Жалко, че се налагаше да пропусне тази прекрасна възможност, но изчезването на тази свиня с фуражка просто нямаше как да се скрие. Сигурно вече бе успял да раздрънка по телефона на цялото поделение, че отива при отец Андрей да се разбере за труповете.

— Виждам, че направо сърцето ви боли за Иванушка, синко. — Сведе той скръбно глава. — А на мен не ми остава нищо друго, освен да се моля за неговата заблудена душа. Това е всичко, което мога да направя. Утре ще отида при родителите на момчето, защото те са бедни хора и трябва да им се помогне.

Щом чу думата „помощ“, милиционерът се разбърза, оправдавайки се, че има спешна работа, свързана с борбата с хидрата на престъпността. Мъжът в черно изпрати любезно госта си до служебния форд. Колата нададе вой и се понесе напред, осветявайки с фаровете си листата на дърветата, които трептяха тревожно. Задаваше се буря. Отец Андрей изчака колата да се скрие зад завоя и се отправи към мазето.

„Всички ще отидем там“ — стрелнаха се през ума му баналните думи на ченгето. „Да, скъпи мой. Точно така е“ — си каза.