Айзък Азимов
Битката за Фондацията (98)

21

Не беше трудно да се видят с Императора. Очите на Агис XIV светнаха, когато посрещаше Хари Селдън.

— Здравей, стари приятелю — каза той. — Дошъл си да ми донесеш някакво нещастие ли?

— Надявам се да не е така — отговори Селдън.

Агис разкопча пищното си наметало, захвърли го с отегчено мърморене в ъгъла на стаята и рече:

— А ти лежи тук.

Погледна Хари и поклати глава:

— Мразя това нещо. Тежко е като грях и горещо като пламък. Винаги трябва да го нося, когато ме обсипват с нищо незначещи думи, и да стоя изпъчен подобно истукан. Направо е ужасно. Клеон беше роден за монарх, пък и външността му бе подходяща. Аз не съм роден за този пост и нямам вид на Император. Моето нещастие е, че съм му трети братовчед по майчина линия, с което отговарям на изискването да седна на трона. Бих се радвал да можех да го продам за няколко гроша. Искаш ли да бъдеш Император, Хари?

— Не, не, не бих и мечтал за това, така че не хранете надежди — отвърна през смях Селдън.

— Хайде кажи ми, коя е тая изключително красива млада жена, която си довел днес?

Уонда се изчерви, а Агис меко забеляза:

— Не трябва да се притесняваш от мен, мила моя. Едно от правата на Императора е правото да казва каквото си ще. Никой не може да се противопостави или да спори тук. Могат само да кимат: „сир“. Аз обаче не искам никакво „сир“ от вас. Мразя тази дума. Наричайте ме Агис. Това не е рожденото ми име, а императорското, но трябва да свиквам с него. Е… кажи ми какво става, Хари? Какво ново при теб от последната ни среща?

— Два пъти ме нападнаха — отговори кратко Хари.

Императорът не изглеждаше сигурен дали туй не е шега:

— Два пъти? Наистина ли?

Лицето на Агис потъмня, докато Селдън му разказваше за нападенията.

— Предполагам, че не е имало полицай, когато онези осем мъже са те заплашвали?

— Нито един.

Владетелят се изправи от стола си, даде им знак да не стават и започна да се разхожда напред-назад, сякаш се опитваше да се пребори с гнева си. После се обърна и погледна Селдън.

— В продължение на хиляди години — подхвана той, — когато са се случвали подобни инциденти, хората си казвали: „Защо не се оплачем на Императора?“ или „Защо Императорът не направи нещо?“ И накрая монархът можел и да стори нещо, макар и не винаги интелигентно. Но аз… Хари, аз съм безсилен. Абсолютно безсилен. О, да, съществува и така наречената Комисия за безопасност, ала тя комай е по-загрижена за моята безопасност, отколкото за хорската. Чудно е, че изобщо провеждаме тази аудиенция с теб, защото ти съвсем не си популярен сред Комисията. Нищо не мога да направя по никакъв въпрос. Знаеш ли какво стана със статута на Императора след падането на хунтата и възстановяването на… ха!… императорската власт?

— Струва ми се, че да.

— Обзалагам се, че не знаеш всичко. Сега цари демокрация. Имаш ли представа какво е демокрация?

— Разбира се.

— Басирам се, че си мислиш, че е нещо хубаво — намръщи се Агис.

— Смятам, че би могло да бъде хубаво.

— Ето на. А не е. Демокрацията напълно разстрои Империята. Представи си, че поискам да изпратя повече полицаи по улиците на Трантор. Едно време щях да извадя лист хартия, приготвен за мен от секретаря на Императора, щях да го подпиша със замах — и щеше да има повече полицаи. Но днес не мога да направя нищо подобно. Трябва да поставя въпроса пред Легислатурата^[1]. Там седят седем хиляди и петстотин мъже и жени, които в момента, когато се внесе предложение, започват да крякат досущ като гъски. Първо, откъде ще дойдат средствата? Не можете да наемете, да речем, десет хиляди полицая отгоре, без да осигурите десет хиляди заплати отгоре. Сетне, дори да се съгласите с това, кой ще подбира новите хора? Кой ще ги контролира? Ония от Легислатурата си крещят един на друг, карат се, заплашват се, после обстановката се разведрява и накрая нищичко не се предприема. Хари, аз не мога да свърша дори такава дреболия като поправката на счупените лампи на купола, които си забелязал. Колко ще струва? Кой ще отговаря? Добре, лампите ще бъдат сложени, ала ремонтът като нищо може да продължи и шест месеца. Ето това е демокрацията.

— Доколкото си спомням, Император Клеон винаги се оплакваше, че не успява да направи онова, което иска.

— Той — нетърпеливо каза Агис — имаше двама първокласни първи министри: Демерцел и теб самия. И всеки от вас се трудеше, за да предпази Клеон да не върши глупости. Аз пък разполагам със седем хиляди и петстотин първи министри — глупаци от първия до последния. Но, Хари, ти сигурно не си дошъл да се оплачеш от нападенията?

— Не, не. Дошъл съм за нещо много по-лошо. Сир… Агис… трябват ми кредити.

Императорът се втренчи в него:

— След всичко, което ти обясних ли, Хари? Аз нямам кредити. О, разбира се, за поддържане на властта се намират, но за да ги взема, аз трябва да се изправя пред моите седем хиляди и петстотин законодатели. Ако мислиш, че мога да отида при тях и да им кажа: „Искам кредити за приятеля си Хари Селдън“ и че ще получа и една четвърт от исканото за по-малко от две години, направо си луд. Няма да стане.

Той сви рамене и добави по-меко:

— Не ме разбирай грешно, Хари. Бих желал да ти помогна, ако можех. Особено пък бих искал да ти помогна заради твоята внучка. Като я гледам, се чувствам така, сякаш би трябвало да ти дам всички пари, които търсиш… обаче не мога.

— Агис — промълви Селдън, — ако не си осигуря някакво финансиране, психоисторията ще отиде на вятъра след почти четиридесет години труд.

— Тя не е стигнала доникъде след тези почти четиридесет години, тъй че защо се тревожиш?

— Агис — рече гостът, — сега не мога да направя нищо повече. Мен ме нападнаха точно защото съм психоисторик. Хората ме смятат за пророк на унищожението.

— Ти си кутсузлия, Гарване Селдън. И преди съм ти го казвал.

— В такъв случай с мен е свършено — заключи отчаяно Хари и стана.

Уонда също се изправи. Застанала до дядо си, главата й стигаше до рамото му. Тя втренчено гледаше Императора.

Когато Хари се обърна, за да си тръгне, Агис XIV го спря:

— Чакай, чакай. Има едно малко стихче, което някога наизустих: Зло шества по земята, плячка на смазващи беди, където богатство се трупа, а хората гинат в разруха.

— Какво означава това? — попита обезсърчен професор Селдън.

— Това означава, че Империята определено се изражда и разпада, което не пречи на отделни люде да забогатяват. Защо не се обърнеш към някои от едрите предприемачи? Те нямат законодатели и ако искат, могат просто да подпишат кредитна гаранция.

Хари Селдън го изгледа замислен:

— Ще опитам.