Айзък Азимов
Битката за Фондацията (10)

10

Дорс Венабили хладнокръвно обмисли въпроса. Това бе единственият начин, по който можеше да мисли — хладнокръвно. Горещите емоции не й бяха по вкуса.

Тя затвори, очи, за да се съсредоточи. Бяха изминали осем години, откакто с Хари посетиха Микоген, а и тогава не стояха дълго. Освен храната там имаше малко неща за харесване.

Картината започна да се оформя. Суровото, пуританско, мъжко общество; наблягането на миналото; пълното отстраняване на окосмяването — болезнена процедура, самоналожена преднамерено, за да ги направи различни, така че „да знаят кои са“; легендите им; техните спомени (или измислици) за времето, когато са управлявали Галактиката, когато са удължавали живота си, когато са съществували роботи.

Дорс отвори очи и каза:

— Хари, защо?

— Какво защо, скъпа?

— Защо някой ще претендира, че не е от Микоген?

Тя не мислеше, че той може да си спомни Микоген с повече подробности от нея; всъщност направо знаеше, че няма да успее, ала мозъкът му бе по-добър от този на Дорс или поне със сигурност се различаваше от нейния. Нейният мозък само помнеше и вадеше очевидните заключения чрез математизирана дедукция, а неговият скачаше неочаквано. Селдън можеше да се преструва, че интуицията е приоритет единствено на асистента му Юго Амарил, обаче Дорс не се заблуждаваше. Съпругът й обичаше да се представя за отнесен математик, гледащ на света с непрекъснато удивление, но тя и тук не се заблуждаваше.

— Защо ще претендира, че не е от Микоген? — повтори жената, щом той се изправи и очите му загубиха самовглъбения си израз, който Дорс винаги свързваше с опитите му да изстиска още една капчица полза и валидност от концепциите на психоисторията.

Накрая Селдън рече:

— Това е сурово, ограничаващо общество. Винаги се намират хора, които се дразнят от неговия маниер да диктува всяка мисъл и всяко действие. Винаги се намират хора, които не желаят напълно да се подчинят на ярема и искат по-голямата свобода на по-светското общество отвън. Разбираемо е.

— Така че си пускат изкуствена коса?

— Не, повечето не. Обикновеният отцепник — тъй микогенците наричат дезертьорите, разбира се, с презрение — носи перука. Това е много по-лесно, но не е по-ефектно. Казвали са ми, че истински сериозните отцепници си пускат фалшива коса. Процесът е труден и струва скъпо, ала косата е почти неразличима от естествената. Никога по-рано не съм виждал такова нещо, макар и да съм чувал. Прекарал съм години наред, за да изуча всичките осемстотин сектора на Трантор, опитвайки се да развия основните правила и математическия апарат на психоисторията. За нещастие не мога да се похваля с голям напредък, но затова пък научих някои работи.

— Е, тогава защо отцепниците трябва да крият факта, че са от Микоген? Доколкото знам, не ги преследват.

— Не. Всъщност общо впечатление, че микогенците са с по-малки способности, няма. Работата е по-лоша. Тях не ги вземат на сериозно. Те са природно интелигентни — всеки го признава, — високообразовани, изпълнени с достойнство, истински магьосници в храната, почти плашещи със способността да поддържат сектора си преуспяващ, ала никой не ги приема на сериозно. Вярванията им се струват на немикогенците смешни, забавни, невъобразимо глупави. И този възглед се отнася дори за техните отцепници. Ако един микогенец се опита да вземе властта, ще бъде смазан от смях. Да се боят от теб не значи нищо; можеш да живееш, даже и ако те презират. Обаче да ти се смеят е фатално. Джоуранъм иска да стане Първи министър, така че трябва да има коса, и за да се чувства по-удобно, трябва да се представя като дошъл от някакъв неясен свят, толкова далеч от Микоген, колкото е възможно.

— Ех, някои хора са естествено плешиви.

— Те никога не са чак дотам лишени от косми, както се обезкосмяват микогенците. Във Външните светове това не би имало особено значение, но микогенците толкоз държат на себе си, че много рядко напускат Трантор. Тук, на Трантор, нещата обаче са различни. Отделни хора могат да бъдат плешиви, ала обикновено имат някакви остатъци от коса, която показва, че не са микогенци, или пък си пускат растителност по лицето. Тези неколцина, които са абсолютно лишени от окосмяване — най-вече в резултат на патологично състояние — са нещастници. Предполагам, че трябва непрекъснато да се разхождат с медицинско удостоверение, за да доказват, че не са от Микоген.

Дорс се понамръщи и запита:

— Това върши ли ни някаква работа?

— Не съм сигурен.

— Не можеш ли да разгласиш, че той е микогенец?

— Не съм убеден, че е тъй лесно да се направи. Трябва добре да е прикрил следите си, а даже и да успея да го направя…

— Да?

Селдън сви рамене:

— Не искам да предизвиквам фанатизъм. Общественото положение на Трантор е достатъчно тежко и без да рискувам да разиграя страсти, които нито аз, нито някой друг ще може да контролира. Ако се наложи да прибягна до въпроса за Микоген, това ще е последната възможност.

— Значи ти също изискваш минимализъм?

— Разбира се.

— Тогава какво ще предприемеш?

— Ще си уредя среща с Демерцел. Може би той знае какво следва да се направи.

Дорс го изгледа остро:

— Хари, да не попаднеш в клопката да очакваш, че Демерцел ще решава всичките ти проблеми?

— Не, но вероятно ще реши този.

— И ако не може?

— Хм, тогава ще трябва да помисля за нещо друго, нали така?

— Например?

По лицето на Селдън премина болезнена гримаса:

— Дорс, не знам. Ти също не очаквай аз да мога да реша всички проблеми.