Айзък Азимов
Битката за Фондацията (81)

4

Онзи следобед Амарил отиде до кабинета на Хари Селдън в Стрилингския университет. Това само по себе си беше необичайно, тъй като Юго Амарил практически никога не напускаше своя кабинет, дори и за да разговаря с някой колега долу в залата.

— Хари — подхвана намръщен и озадачен, — случи се нещо много странно. Много особено.

Селдън погледна приятеля си с най-дълбока тъга. Той беше едва петдесет и три годишен, но изглеждаше значително по-стар, прегърбен и износен, почти прозрачен. Когато го принудеха, минаваше на медицински прегледи и лекарите вечно му препоръчваха да престане да работи за известно време (някои казваха завинаги) и да си почине. Според тях само така можеше да се подобри здравето му. В противен случай… Хари поклати глава. „Отнемете му работата и той ще умре доста по-скоро и… по-нещастен. Нямаме избор.“

И тогава Селдън осъзна, че погълнат от такива мисли, не чува какво му говори Амарил.

— Извинявай, Юго — промълви. — Малко съм разсеян. Започни отначало.

— Казвам ти, че се случи нещо много странно, много особено.

— Какво, Юго?

— Дойде да ме види Уонда. Беше твърде тъжна и разстроена.

— Защо?

— Очевидно заради бебето.

— А, да — рече Хари със силна нотка на вина в гласа си.

— Плака на рамото ми. Всъщност и аз малко се разплаках, Хари. Та тогава си помислих, че ще я развеселя, като й покажа първичния радиант — тук Амарил се поколеба, сякаш подбираше внимателно следващите си думи.

— Продължавай, Юго. Какво се случи?

— Ами тя погледна всички светлини, а аз увеличих една част, по-точно сектор 42R254. Знаеш ли го?

— Не, Юго — усмихна се Селдън. — Не съм запаметил уравненията толкова добре като теб.

— Виж какво, трябва да го направиш — сурово кимна Амарил. — Как можеш да работиш пълноценно, ако… Нищо де… Опитвам се да ти кажа, че Уонда посочи част от сектора и настоя, че не е добра. Не била красива.

— Защо не? Всички си имаме лични предпочитания и неща, които не харесваме.

— Да, разбира се, обаче аз размишлявах върху въпроса и му отделих известно време. Хари, там имаше някакъв пропуск. Програмирането не беше прецизно и тази област, точно същата, която Уонда показа, не бе изпипана. И наистина не беше красива.

Селдън се изпъна доста сковано на стола си и се намръщи:

— Искам хубаво да го проумея, Юго. Тя е посочила нещо наслуки, казала е, че не е добро, и е излязла права, така ли?

— Ех, посочи, само че не наслуки, ами съвсем преднамерено.

— Но това е невъзможно.

— Да, обаче се случи. Аз бях там.

— Не твърдя, че не се е случило, а че чисто и просто е някакво невероятно съвпадение.

— Тъй ли? Мислиш ли, че с всичките си знания по психоистория ти би могъл да хвърлиш поглед на нова система от уравнения и да ми кажеш, че тъкмо онази част не е вярна?

— Добре де, Юго, как стана така, че разшири точно същия отрязък от уравненията? Кое те накара да увеличиш именно него?

— Беше съвпадение, ако щеш — сви рамене Амарил. — Просто си играех с настройката.

— Не може да е съвпадение — промърмори Селдън. Той потъна в мисли за малко и после формулира въпроса, който даде ход на психоисторическата революция, започната от Уонда. — Юго — попита, — ти хранеше ли известни съмнения спрямо тези уравнения преди това? Имаше ли причина да смяташ, че са грешни?

Амарил смутено пипаше широкия колан на гащеризона си.

— Да, мисля, че имах. Знаеш ли…

— Мислиш, че си имал?

— Точно така. Струва ми се, че си го спомних, когато въвеждах системата. Разбираш ли, това е нов сектор… пръстите ми сякаш неволно се плъзнаха по програматора. Тогава ми се стори, че всичко е наред, ала предполагам, че вътрешно съм продължил да се тревожа. Помня, че си казах, че не изглежда както трябва, но се наложи да върша други неща и просто го оставих. Обаче щом Уонда посочи тъкмо оня отрязък, който ме безпокоеше, реших да проверя заради нея… иначе бих отминал думите й като детински приказки.

— Значи си включил именно тази част от уравненията, за да я покажеш на Уонда, така ли?

— Кой знае… — сви рамене Амарил.

— А точно преди това вие двамата сте били много близко един до друг, прегърнати и разплакани.

Амарил отново сви рамене и придоби още по-объркан вид.

— Смятам, че знам какво се е случило, Юго — каза Селдън. — Уонда е прочела мислите ти.

— Невъзможно! — подскочи Амарил като ужилен.

— Някога познавах човек с необикновени умствени дарби именно от този тип — бавно рече Хари и си спомни с тъга за Ето Демерцел или, както само той го знаеше, Данил. — Той обаче беше някак си повече от човешко същество. Но талантът му да чете или долавя мислите на други хора, да ги убеждава да действат по определен начин беше умствена способност. Предполагам, че Уонда също има тази способност.

— Не мога да повярвам — заинати се Амарил.

— Аз пък мога — настоя Селдън. — Обаче не знам какво да правя.

Той смътно бе предусетил тътнежа на революцията в психоисторическите изследвания… ала само смътно.