Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forward the Foundation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 58 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

БИТКАТА ЗА ФОНДАЦИЯТА. 1993. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.006. Роман. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Forward the Foundation, Iasaac ASIMOV]. Предговор: Последният дворец на Свети Айзък, Александър КАРАПАНЧЕВ — с.6–9. Съдържа също: Нашата Азимовиада, Александър КАРАПАНЧЕВ [библиографска справка за издаваните на бългаски творби на автора] — n.429-430. Художник: Пламен АВРАМОВ; Камо (портрет на автора). Печат: ДФ „Балкан прес“, София. Формат: 58×84/16. Печатни коли: 27. Офс. изд. Тираж: 12 000. Страници: 432. Цена: 45.00 лв. ISBN: 954-570-010-6.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

19

Магистратът гледаше сърдито, докато Селдън му разказваше случая.

— Кое ви кара да мислите, че мъжът, когото сте ударили, е възнамерявал да ви нападне? Той посегна ли ви? Заплаши ли ви? Накара ли ви по някакъв начин да се страхувате?

— Моята внучка усети приближаването му и беше съвсем сигурна, че смята да ме атакува.

— Господине, това естествено не е достатъчно. Няма ли нещо друго, което можете да ми кажете, преди да издам присъдата?

— Добре, чакайте малко — отвърна възмутено Селдън. — Не издавайте присъди толкова бързо. Преди няколко седмици бях нападнат от осем мъже, които успях да отблъсна с помощта на сина си. Така че виждате — имам повод да мисля, че мога отново да стана мишена.

Магистратът започна да рови из документите:

— Нападнат от осем мъже… Съобщихте ли за инцидента?

— Наблизо нямаше никакъв полицай.

— Това не е във връзка с въпроса. Питам, съобщихте ли?

— Не, господин магистрат.

— Защо?

— По една-единствена причина: страхувах се да не попадна в някакви проточени съдебни процедури. Тъй като ние отблъснахме осмина и останахме невредими, струваше ми се безсмислено да си създавам още проблеми.

— Как успяхте само вие и вашият син да се справите с осем мъже?

Селдън се поколеба:

— Моят син сега е на Сантани и е извън контрола на Трантор. Така че мога да ви кажа — Рейч има далянски ножове и е майстор в използването им. Той уби единия от мъжете и нанесе тежки рани на двама други. Останалите избягаха, отнасяйки умрелия и ранените.

— Но не съобщихте ли за смъртта на този мъж и за прободените му другари?

— Не, господин магистрат. По същите причини. Това пак беше самоотбрана. Както и да е, ако издирите мъртвия и двамата пострадали, ще получите доказателство, че сме били нападнати.

— Да издиря един мъртъв и двама ранени неизвестни транторианци? — прихна магистратът. — Вие знаете ли, че на Трантор над две хиляди души умират всеки ден само от рани с нож? Ако не ни уведомят веднага, ние сме безпомощни. Вашата история, че веднъж вече са ви нападнали, не е логична. Ние трябва да се занимаваме с днешните събития, за които беше съобщено и свидетел на които е бил служител на сигурността. И така, нека преценим как стоят нещата сега. Защо смятате, че мъжът е щял да ви атакува? Само защото се е случило да минете оттам ли? Защото изглеждате стар и беззащитен или защото приличате на човек, който може да има у себе си много кредити? Как мислите?

— Мисля, господин магистрат, че е заради това кой съм аз.

Магистратът пак погледна документите:

— Вие сте професор Хари Селдън. Защо непременно туй трябва да ви превръща в обект на нападение?

— Поради моите възгледи.

— Вашите възгледи? Добре… — чиновникът механично порови в някакви папки. Изведнъж спря, вдигна очи и се вторачи в Селдън. — Почакайте… Хари Селдън — по изражението му се разбра, че си е спомнил. — Вие сте онзи ентусиаст с психоисторията, нали?

— Да, господин магистрат.

— Съжалявам. Не зная нищо за това освен името и факта, че вие обикаляте и предсказвате края на Империята или нещо такова.

— Не е точно тъй, но моите възгледи станаха непопулярни, понеже се оказа, че са верни. Смятам, че по тая причина се намират хора, които искат да ме нападнат или, още по-вероятно, на които им е платено, за да ме нападнат.

Магистратът изгледа Селдън и сетне повика полицайката, която го бе арестувала:

— Проверихте ли ранения мъж? Има ли полицейско досие?

— Да — отговори жената и леко се изкашля. — Бил е задържан три пъти за нападения и грабежи.

— А, рецидивист, така ли? Ами на професора заведено ли е досие?

— Не, господин магистрат.

— Та значи имаме невинен стар човек, който се е борил срещу известен мародер… и вие арестувате невинния старец. Тъй ли се получава?

Полицайката мълчеше.

— Можете да си вървите, професоре — рече магистратът.

— Благодаря ви, господин магистрат. Ще разрешите ли да си взема бастуна?

Онзи щракна с пръсти към полицайката, която подаде новия бастун на Селдън.

— Само една минутка, професоре — каза магистратът. — Ако пак използвате това нещо, добре е да сте напълно сигурен, че ще успеете да докажете, че сте действали в самоотбрана. В противен случай…

— Да, господине — и Хари Селдън напусна кабинета на чиновника, подпирайки се тежко на бастуна си, но с високо вдигната глава.