Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forward the Foundation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 58 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

БИТКАТА ЗА ФОНДАЦИЯТА. 1993. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.006. Роман. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Forward the Foundation, Iasaac ASIMOV]. Предговор: Последният дворец на Свети Айзък, Александър КАРАПАНЧЕВ — с.6–9. Съдържа също: Нашата Азимовиада, Александър КАРАПАНЧЕВ [библиографска справка за издаваните на бългаски творби на автора] — n.429-430. Художник: Пламен АВРАМОВ; Камо (портрет на автора). Печат: ДФ „Балкан прес“, София. Формат: 58×84/16. Печатни коли: 27. Офс. изд. Тираж: 12 000. Страници: 432. Цена: 45.00 лв. ISBN: 954-570-010-6.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

21

Глеб Андорин гледаше Намарти през полупритворените си клепачи. Никога не го беше харесвал особено, но имаше моменти, когато го харесваше още по-малко от обикновено, и сегашният бе измежду тях. Защо на Андорин, уайец с кралско потекло (в края на краищата нещата се свеждаха дотам), му се налагаше да работи с това парвеню, с този почти отявлен параноик?

Андорин знаеше защо и знаеше, че трябва да издържи, макар Намарти пак да бе почнал да разказва историята как е изградил движението за десет години до сегашния връх на съвършенството. Дали непрекъснато го разправяше на всички? Или беше избрал единствено Андорин за слушател? Лицето на Намарти като че ли просветна от злорадо ликуване, когато произнесе в странен речитатив, сякаш го повтаряше механично:

— Година след година работех в тази насока, даже да нямаше надежда и всичко да изглеждаше безполезно, ковях организацията, подронвах доверието към правителството, създавах и засилвах недоволството. По време на банковата криза и седмицата на мораториума аз… — Той внезапно млъкна. — Казвал съм ти го много пъти и вече ти е писнало да го слушаш, нали?

Другият изви устни в кратка, суха усмивка. Намарти не беше такъв идиот да не знае колко е досаден; просто не можеше да се удържи. Андорин отвърна:

— Казвал си ми го доста пъти — и остави останалата част от въпроса да увисне във въздуха без отговор. Отговорът в края на краищата бе очевидно положителен. Нямаше нужда да му го тика под носа.

Жълтеникавото лице на Намарти леко се зачерви. Той рече:

— Само че създаването и подронването можеха да продължават вечно, ако нямах нужното оръдие в ръцете си. И без никакви усилия от моя страна оръдието дойде при мен.

— Боговете ти доведоха Планчет — неутрално отбеляза Андорин.

— Прав си. Скоро една група градинари ще влезе в парка на Императорския дворец — той направи пауза, сякаш да се наслади на мисълта. — Мъже и жени. Достатъчно, за да послужат като маскировка на шепата наши тайни агенти, които ще ги придружават. Сред тях ще бъдете ти … и Планчет. И това, което ще ви отличава, е, че ще носите бластери. — Естествено — каза Андорин с хладнокръвна злоба зад учтивото изражение — ще ни спрат на вратите и ще ни задържат за разпит. Да вкараш незаконно бластер в парка на Двореца…

— Няма да ви спрат — рече Намарти, без да забележи злобата. — Няма да ви претърсят. Въпросът е уреден. Разбира се, ще ви приветства някой чиновник от Двореца. Не знам кой обикновено върши тази работа — третият помощник шамбелан по тревата и листата, доколкото схващам, — но в случая ще е самият Хари Селдън. Великият математик ще избърза да поздрави новите градинари и да им каже „Добре дошли“ в парка.

— Предполагам, че си сигурен в това.

— Сигурен съм, естествено. Всичко е уредено. Той ще научи горе-долу в последната минута, че осиновеният му син е между хората, записани като нови градинари, и за него ще бъде невъзможно да се въздържи да го види. И когато Селдън се появи, момъкът ще извади своя бластер. Нашите агенти ще се развикат: „Измяна!“ В бъркотията и врявата Планчет ще убие Селдън и тогава ти пък ще убиеш Планчет. После ще хвърлиш бластера си и ще излезеш. Нещата са уредени.

— Абсолютно ли е необходимо да го затрия?

Намарти се намръщи:

— Защо? Съгласен си за едното убийство, а не си съгласен за другото? Искаш ли, щом Планчет се възстанови, да каже на властите всичко, което знае за нас? Освен това ние подготвяме семейно отмъщение. Не забравяй, че Планчет всъщност е Рейч Селдън. Ще изглежда като че ли двамата са стреляли едновременно — или сякаш Селдън е заповядал, ако неговият син направи някое заплашително движение, да бъде ликвидиран. Ще се погрижим на тази семейна версия да бъде дадена пълна гласност. Ще напомня за лошото старо време на Кървавия император Маноуел. Хората от Трантор сигурно ще бъдат отблъснати от явната порочност на Деянието. Това, добавено към цялата неефективност и авариите, на които са били свидетели, ще предизвика рев за ново правителство и никой няма да е в състояние да им откаже, най-малкото пък Императорът. Точно тогава ние ще влезем вътре.

— Толкоз просто?

— Не, не е толкоз просто. Аз не живея в измислен свят. Изглежда, че ще има някакво временно правителство, но то ще падне. Ние ще се погрижим да падне, сетне ще излезем публично и ще подновим старите джоуранъмитски аргументи, които транторианците никога не са забравяли. И след време — не след много — аз ще стана Първи министър.

— Ами аз?

— Ти евентуално ще станеш Император.

Андорин каза:

— Шансовете всичко да се сбъдне така са малки. Това е уредено, онова е уредено, туй също е уредено. Нещата трябва да се натрупат и идеално да се омесят, защото иначе ще пропаднат. Някой някъде непременно ще се набърка. Рискът е неприемлив.

— Неприемлив? За кого? За теб?

— Положително. Очакваш аз да се уверя, че Планчет ще убие баща си, а после пък да убия Планчет. Защо аз? Няма ли по-малоценни оръдия от мен, които по-лесно да могат да бъдат рискувани?

— Да, но ако избера някой друг, ще означава сигурен провал. Кой освен теб разчита толкова на тази бойна задача, че да не избяга в нервна депресия в последната минута?

— Рискът е огромен.

— Според теб не си ли струва? Играеш за имперския трон.

— А ти какъв риск поемаш, шефе? Ти ще си останеш тука на спокойствие и ще чакаш да чуеш новините.

Устните на Намарти се извиха:

— Ама че си глупак, Андорин! Ама че Император ще стане от теб! Мислиш ли, че не поемам рискове, понеже ще остана тук? Ако гамбитът пропадне, ако заговорът не успее, ако заловят някои от нашите хора, смяташ ли, че няма да кажат това, което знаят? Ако по някакъв начин пипнат теб, ще посрещнеш ли нежните ласки на Императорската гвардия, без да им снесеш всичко за мен? И ако имат един несполучлив опит за убийство, вярваш ли, че няма да обърнат Трантор, за да ме намерят? Мислиш ли, че в края на краищата няма да успеят? А щом ме намерят, какво предполагаш, че ме очаква? Риск ли? Аз рискувам много повече от всекиго от вас, просто като седя тук и нищо не върша. Андорин, всичко се свежда до следното: искаш ли или не искаш да станеш Император?

Андорин тихо каза:

— Искам.

И така нещата бяха задвижени.