Айзък Азимов
Битката за Фондацията (6)

6

Хари Селдън се изправи с безизразно лице и приведе главата си точно толкова, колкото да демонстрира разумна вежливост. Беше си дал труда да погледне няколко холографии на Джоуранъм, но, както често се случва, реалното нещо — необмислено, постоянно променящо се в отговор на променливите условия — никога не е съвсем същото като на холографията, колкото и грижливо да е подготвена тя. „Може би — помисли Селдън — тъкмо реакцията на наблюдателя спрямо «реалното нещо» го прави различно.“

Джоуранъм беше висок човек — поне с ръста на Селдън, — ала по-широк в другите посоки. Това не се дължеше на мускулеста физика, защото той създаваше впечатление за мекота, без да бъде съвсем дебел. Заоблено лице, гъста, по-скоро пясъчна, отколкото жълта коса, светлосини очи. Носеше комбинезон в приглушен цвят, а на лицето си — усмивка, която излъчваше илюзията за дружелюбие, оставяйки обаче по някакъв начин ясното усещане, че туй е само илюзия.

— Професор Селдън — гласът му бе дълбок и отлично овладян, глас на оратор — радвам се да ви видя. Много мило от ваша страна, че ми позволихте да се срещнем. Вярвам, че не сте обиден, загдето доведох с мен един компаньон, моята дясна ръка, въпреки че предварително не го бях съгласувал с вас. Това е Гембъл Дийн Намарти — с три имена, ако забелязвате. Мисля, че сте се срещали.

— Да, разбира се. Добре си спомням инцидента — Хари Селъдън погледна малко язвително към компаньона.

При предишната им среща Намарти говореше на университетското поле. Сега Селдън го изучаваше внимателно и в спокойно състояние. Човекът бе среден на ръст, със слабо лице с нездрав цвят, тъмна коса и широка уста. Той не направи полуусмивката на Джоуранъм, нито каквато и да било по-забележима мимика — от него лъхаше само на предпазлива бдителност.

— Моят приятел доктор Намарти (той има докторат по древна литература) дойде по своя собствена молба — рече Джоуранъм, като подчерта леко усмивката си — за да се извини.

Ласкин Джоуранъм хвърли бърз поглед към Намарти и оня, едва присвивайки устни в първия момент, каза с безличен глас:

— Съжалявам, професоре, за това което се случи на полето. Не бях напълно осведомен за строгите правила, по които се управлява университетът и малко се увлякох в собствения си ентусиазъм.

— Съвсем разбираемо — поясни Джоуранъм. — А не е знаел и кой сте вие. Мисля, че сега можем да забравим този въпрос.

— Уверявам ви, господа — отвърна Селдън, че аз също не изпитвам особено желание да си го спомням. Това е синът ми, Рейч Селдън, така че виждате, аз също си водя компаньон.

Рейч бе пуснал мустаци — черни и пищни — мъжественият белег на всеки далянец. Преди осем години, когато като опърпан и изгладнял уличник за пръв път срещна Селдън, нямаше никакви мустаци. Беше нисък, но пъргав и жилав и имаше високомерно изражение, усвоено, за да добави няколко духовни инча^[1] към физическия ръст.

— Добро утро, младежо — каза Джоуранъм.

— Добро утре, господине — отговори Рейч.

— Господа, моля, седнете — рече Селдън. — Мога ли да ви предложа нещо за ядене или пиене?

Джоуранъм вдигна ръце в учтив отказ.

— Не, господине. Това не е приятелска беседа — и се настани на показаното му място. — Макар че се надявам в бъдеще да има много такива беседи.

— Ако ще говорим по работа, да започваме.

— Научих, професор Селдън, за малкия инцидент, който толкова любезно се съгласихте да забравите, и се зачудих защо сте се нагърбили да сторите онова, което сте сторили. Трябва да се съгласите, че е било рисковано.

— Честно казано, не мислех така.

— Само че аз мисля. Затова си позволих волността да издиря всичко, което можах, за вас, професор Селдън. Вие сте интересен човек. Разбрах, че сте от Хеликон.

— Да, там съм роден. Архивите са точни.

— И сте тук на Трантор от осем години.

— Това също е вписано в публичните архиви.

— И от самото начало сте се прочули, като сте представили математически доклад за — как я наричахте? — психоисторията?

Селдън едва-едва поклати глава. Колко често съжаляваше за тази недискретност. Разбира се, навремето не бе имал представа, че допуска недискретност. Той каза:

— Младежки ентусиазъм. Нищо не излезе.

— Така ли? — Джоуранъм се озърна наоколо с вид на приятно изненадан. — Само че ето ви тук, декан на Математическия факултет в един от най-големите университети на Трантор, а доколкото знам, сте едва на четиридесет. Аз, между другото, съм на четиридесет и две, тъй че изобщо не ви считам за много стар. Трябва да сте твърде компетентен математик, за да заемате тоя пост.

Селдън сви рамене:

— Не бих се осмелил аз да преценявам това.

— Или пък трябва да имате могъщи приятели.

— Всички ние бихме желали да имаме могъщи приятели, господин Джоуранъм, но ми се струва, че при мен няма да намерите нито един. Университетските професори рядко имат такива или дори, както си мисля понякога, каквито и да било приятели — и той се усмихна.

Усмихна се и Джоуранъм:

— Не смятате ли, че Императорът е могъщ приятел, професор Селдън?

— Разбира се, че така смятам, ала какво общо има това с мен?

— Останах с впечатлението, че Императорът е ваш приятел.

— Сигурен съм, че архивите ще покажат, господин Джоуранъм, че съм имал аудиенция при Негово императорско величество преди осем години. Тя продължи час или малко по-кратко и аз не забелязах голяма дружелюбност у домакина. Нито пък оттогава съм говорил с него — даже не съм го виждал, с изключение, разбира се, по холовизията.

— Но, професоре, не е нужно да виждате или да говорите с Императора, за да ви бъде той могъщ приятел. Достатъчно е да се виждате или да говорите с Демерцел, Първия министър на Империята. Демерцел е ваш защитник и по тази причина можем спокойно да кажем същото и за Императора.

— Намерили ли сте някъде в архивите предполагаемата протекция на Първия министър Демерцел? Намерили ли сте изобщо нещо в архивите, откъдето да можете да съдите за подобна протекция?

— Защо да ровя из архивите, когато връзката между вас двамата е добре известна? Вие знаете за нея и аз знам. Хайде да приемем това за дадено и да продължим. И моля ви — гостът вдигна ръце, — не си правете труд да отричате чистосърдечно. Само ще си загубим времето.

— Всъщност — рече Селдън — нека ви попитам: защо си мислите, че той ще вземе да ме закриля? По каква причина?

— Професоре! Нима искате да ме обидите, като се преструвате, че съм чудовищно наивен? Споменах за вашата психоистория, която Демерцел желае.

— А аз ви казах, че това беше една младежка недискретност и от нея нищо не излезе.

— Можете много неща да ми разправяте, професоре, но няма да ме заставите да приема онова, което ми казвате. Ще бъда откровен. Четох вашия доклад в оригинал и се опитах да го проумея с помощта на неколцина математици от моя персонал. Те твърдят, че идеите ви са щури и съвършено невъзможни…

— Напълно съм съгласен с тях — рече Селдън.

— Само че аз имам усещането, че Демерцел очаква тези идеи да се разработят и вкарат в действие. А както той може да чака, така мога и аз. Ще бъде по-полезно за вас, професор Селдън.

— Защо?

— Защото Демерцел няма да се удържи още дълго на своя пост. Общественото мнение постепенно се обръща срещу него. Може би щом Императорът се измори от един непопулярен Първи министър, заплашващ да повлече и трона при падането си, ще му намери заместник. Може дори императорската прищявка да падне върху мен, бедния. А вие все още се нуждаете от закрилник, от човек, който ще ви осигури да работите на спокойствие с достатъчно средства за всичко необходимо като оборудване и помощници.

— И вие ли ще бъдете този закрилник?

— Разбира се — и по същата причина както Демерцел. Искам успешна психоисторическа техника, за да мога да управлявам Империята по-ефикасно.

Селдън кимна замислен, изчака малко и рече:

— Но в такъв случай, господин Джоуранъм, защо да се безпокоя за това? Аз съм беден учен, водя тих живот, изпъстрен със странични математически и педагогически дейности. Казвате, че Демерцел е моят настоящ, а вие ще бъдете бъдещият ми закрилник. Тогава мога тихо да си върша работата. Вие с Първия министър си се борете. Който и да надделее, аз пак ще имам закрила — или поне вие тъй твърдите.

Постоянната усмивка на Джоуранъм сякаш поизбледня. От своя страна Намарти обърна мрачното си лице към него и се накани да каже нещо, ала ръката на Джоуранъм леко помръдна и Намарти само се закашля, без да се намесва.

Ласкин Джоуранъм попита:

— Доктор Селдън, вие патриот ли сте?

— Да, защо? Империята е дала на човечеството хилядолетия мир — преди всичко мир, естествено — и е способствала за постоянния напредък.

— Точно така, обаче през последните един-два века напредъкът е по-слаб.

Селдън сви рамене:

— Не съм се занимавал с тия въпроси.

— Не е и нужно. Знаете, че в политическо отношение последните едно-две столетия представляват смутно време. Царуванията не са били продължителни и понякога са допълнително скъсявани от убийства…

— Дори само споменаването на това — вметна Селдън — е близо до предателство. Бих предпочел да не…

— Добре, добре — Джоуранъм се облегна на стола си. — Виждате ли колко сте несигурен? Империята се разпада. Искам да го кажа открито. Тези, които ме следват, го правят, защото отлично знаят, че е вярно. Имаме нужда като дясна ръка на Императора да служи човек, който умее да контролира Империята, да потиска метежните импулси, а те сякаш се появяват навсякъде, да даде на въоръжените сили естественото лидерство, което те трябва да имат, да поведе икономиката…

Селдън махна нетърпеливо с ръка:

— И вие сте човекът, който ще го стори, така ли?

— Така възнамерявам. Няма да е лесна работа и се съмнявам, че ще се намерят много доброволци по благородни съображения. Демерцел със сигурност не може да го направи. Неговото управление ускорява упадъка на Империята към пълен крах.

— Но вие можете да го спрете?

— Да, професор Селдън. С ваша помощ. С психоисторията.

— Навярно Демерцел би успял да предотврати краха с психоисторията — ако тя съществуваше.

Джоуранъм спокойно каза:

— Съществува. Хайде да не се преструваме, че не съществува. Обаче съществуването й не помага на Демерцел. Психоисторията е само инструмент. За да я проумееш, е нужен мозък, а за да я приложиш — твърда ръка.

— Да разбирам ли, че вие ги притежавате?

— Да. Знам собствените си достойнства. Искам психоисторията.

Хари Селдън поклати глава:

— Можете да я искате, колкото ви харесва, но аз я нямам.

— Имате я. Няма да споря за това — Джоуранъм се приведе напред, сякаш желаеше гласът му да се промъкне в ушите на Селдън, вместо да остави звуковите вълни да го отнесат там. — Казвате, че сте патриот. Аз трябва да заместя Демерцел, за да избегне унищожението на Империята, обаче начинът, по който ще го заместя, би могъл сам по себе си безнадеждно да я отслаби. Вие можете да ме посъветвате как да постигна целта си гладко, ловко, без вреди и сътресения — за благото на цялата Империя.

— Не мога — рече Селдън. — Приписвате ми знание, което не притежавам. Бих желал да помогна, но не съм в състояние.

Джоуранъм внезапно се изправи:

— Добре, знаете какво мисля и какво искам от вас. Разсъждавайте над това. И ви моля да помислите за Империята. Може би имате чувството, че дължите на Демерцел — този губител на милионите планети на човечеството — вашето приятелство. Внимавайте. Онова, което правите, може да потресе самите имперски основи. В името на квадрилионите човешки същества, населяващи Галактиката, аз ви моля да ми помогнете. Помислете за Империята.

Гласът му бе спаднал почти до вълнуващ полушепот. Селдън почувства, че леко трепери.

— Винаги ще мисля за Империята — каза той.

— Тогава това е всичко, за което ви моля в момента — кимна Джоуранъм. — Благодаря ви, че се съгласихте да ме видите.

Професор Селдън загледа как Джоуранъм и неговият компаньон излизат, как вратите на кабинета се плъзгат безшумно и двамата мъже тръгват навън. Намръщи се. Нещо го дразнеше и той не знаеше какво е то.