Айзък Азимов
Битката за Фондацията (91)

14

Отново бяха в Стрилинг и Селдън бе изпънал крак на една възглавничка.

Рейч мрачно го погледна.

— Татко — подхвана той, — отсега нататък няма да се разхождаш без придружител из Трантор.

— Само заради един инцидент? — намръщи се Селдън.

— Да, ама какъв! Вече не можеш да се грижиш сам за себе си. Седемдесетгодишен си и десният ти крак няма да те издържи при някакъв спешен случай. А ти имаш и врагове…

— Врагове!?!

— Точно така, знаеш го. Онези гнусни плъхове не са те преследвали случайно. Не са търсили просто някой непредпазлив човек, за да го ограбят. Познали са те, щом като са извикали „Психоистория!“. И са те нарекли скапаняк. Как смяташ, защо стана тъй?

— И аз се чудя.

— Защото живееш в някаква своя галактика и нямаш представа какво става на Трантор. Не допускаш ли транторианците да са наясно, че техният свят се спуска бързо по нанадолнището? Не допускаш ли да знаят, че твоята психоистория го предсказва от години насам? Не ти ли минава през ума, че може би обвиняват вестителя заради вестта? Ако нещата се влошат, а това ще стане, ще се намерят мнозина, които ще мислят, че ти си отговорен.

— Не мога да повярвам.

— Защо според теб в Галактическата библиотека има група, дето настоява да се махнеш оттам? Те не искат да се пречкат, когато тълпата се нахвърли срещу теб. Така че трябва да се пазиш. Не можеш да излизаш сам. Или аз ще идвам с теб, или ще ти се наложи да те придружават телохранители. Иначе няма да я бъде, татко.

Селдън изглеждаше ужасно нещастен.

— Ех, няма да е задълго, татко — смекчи тона си Рейч. — Имам нова работа.

— Нова работа ли? Каква? — вдигна поглед Хари.

— Преподаване в университета.

— Кой университет?

— Сантани.

— Сантани! — устните на Селдън затрепериха. — Та той е на девет хиляди парсека оттук! Провинциален свят в другия край на Галактиката.

— Да, точно така. Затова искам да отида там. Досега съм бил все на Трантор и ми е писнало от него, татко. В цялата Империя няма свят, който да запада като Трантор. Станал е свърталище на престъпността и няма кой да ни защити. Икономиката куца, техниката се скапва. От друга страна, Сантани е една порядъчна система, която все още оживено се развива, и аз искам да отида там, за да изградя нов живот с Манела, Уонда и Белис. След два месеца всички ще заминем.

— Всички?!

— И ти, татко. И ти. Няма да те оставим на Трантор. Идваш с нас на Сантани.

— Невъзможно, Рейч — поклати глава Селдън. — Нали разбираш?

— Защо да е невъзможно?

— Знаеш защо. Заради Проекта, заради моята психоистория. Какво ме караш да направя — да изоставя труда на целия си живот ли?

— А защо не? Той те изостави.

— Ти си луд!

— Не, не съм. Докъде ще стигнеш? Нямаш кредити и няма и да получиш. На Трантор не остана никой, който да е готов да те подкрепи.

— В продължение на почти четиридесет години…

— Да, съгласен съм. Но след цялото това време ти не успя, татко. Неуспехът не е престъпление. Ти се бори много упорито и напредна толкова далеч, ала се натъкна на една разкапваща се икономика, на една западаща Империя. Точно онова, което от доста години предсказваш, накрая те спря. Така че…

— Не. Няма да спра. Все по някакъв начин ще продължа.

— Слушай, татко. Ако наистина се инатиш толкоз, вземи психоисторията със себе си. Започни я отново на Сантани. Там може да има необходимите кредити и ентусиазъм, за да я подкрепят.

— Ами мъжете и жените, които предано работиха с мене?

— Глупости, татко. Те те напускат, тъй като не можеш да им плащаш. Ще се мотаеш тук до края на живота си и ще бъдеш сам. Е, хайде де, татко. Да не си мислиш, че на мен ми е приятно да ти говоря по този начин? Само защото никой не е искал да… защото на никого не му е давало сърце да… сега си в такова затруднение. Нека да бъдем честни един с друг. Когато се разхождаш из улиците на Трантор и те нападат единствено понеже си Хари Селдън, не смяташ ли, че е време за мъничко истина?

— Остави истината. Нямам намерение да напусна Трантор.

— Сигурен бях, че ще се заинатиш, тате — тръсна глава Рейч. — Имаш два месеца, за да промениш решението си. Нали ще си помислиш?