Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forward the Foundation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 58 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

БИТКАТА ЗА ФОНДАЦИЯТА. 1993. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.006. Роман. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Forward the Foundation, Iasaac ASIMOV]. Предговор: Последният дворец на Свети Айзък, Александър КАРАПАНЧЕВ — с.6–9. Съдържа също: Нашата Азимовиада, Александър КАРАПАНЧЕВ [библиографска справка за издаваните на бългаски творби на автора] — n.429-430. Художник: Пламен АВРАМОВ; Камо (портрет на автора). Печат: ДФ „Балкан прес“, София. Формат: 58×84/16. Печатни коли: 27. Офс. изд. Тираж: 12 000. Страници: 432. Цена: 45.00 лв. ISBN: 954-570-010-6.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

7

Дорс подаде глава през вратата:

— Мога ли да вляза?

— Разбира се, че не. Защо си мислиш, че ще ти разреша?

— Обикновено не стоиш тук.

— Знам — въздъхна Селдън. — Натириха ме от мястото ми заради тъпия рожден ден. Ще ми се вече да е минал.

— Ето, виждаш ли? Щом на оная жена й дойде някоя идея в главата, тя я поема и я раздува като Големия взрив.

Хари веднага се извъртя на другата страна:

— Хайде де. Тя го прави за добро, Дорс.

— Я ме остави на мира с това правене на добро — каза Дорс. — Както и да е, дошла съм да обсъдим нещо друго. Нещо, което може да се окаже важно.

— Давай. Какво?

— Говорих с Уонда за съня й… — тя се поколеба.

Нейде дълбоко от гърлото на Селдън излезе гъргорещ звук и той рече:

— Не ми се вярва. Я го зарежи.

— Няма. Даде ли си труд да я разпиташ за подробности от този сън?

— Защо да измъчвам малката с това?

— Рейч не я е питал, нито пък Манела. Оставили сте го на мен.

— Е, защо ти е да я тормозиш, като я разпитваш?

— Защото имам усещането, че трябва да го направя — мрачно обясни Дорс. — Първо на първо, тя не го е сънувала в леглото си вкъщи.

— Тогава къде е била?

— В твоя кабинет.

— Какво е дирила там?

— Искала да види мястото, където ще бъде празненството, и влязла в кабинета ти, но, разбира се, вътре нямало нищо за гледане, понеже всичко било почистено заради приготовленията. Креслото ти обаче стояло там. Онова голямото — с високата облегалка и високите подпорки за ръцете, — потрошеното, дето не ми даваш да го сменя.

Хари въздъхна, сякаш се върна към някакъв проточил се във времето спор:

— Не е потрошено. Не искам ново кресло. Продължавай.

— Тя се свила в креслото ти и започнала да размишлява над факта, че може би ти всъщност не възнамеряваш да устройваш празненство, и настроението й се развалило. Казва, че сетне трябва да е заспала, защото не си спомняла нищо ясно, освен че в съня й имало двама мъже — не жени, сигурна е, — двама мъже, които говорели.

— И за какво са говорили?

— Не помни точно. Нали знаеш колко е трудно в такива случаи да се сетиш за детайлите? Но твърди, че било за умирането, и си помислила, че се отнася за теб, понеже си толкова стар. И запомнила ясно три думи: „синдром на лимонада“.

— Какво?

— Синдром на лимонада.

— Това пък какво значи?

— Не знам. Във всеки случай разговорът приключил, мъжете излезли, а тя останала в креслото — вцепенена и уплашена — и оттогава е все разстроена.

Селдън се замисли над чутото от Дорс. После рече:

— Слушай, скъпа, можем ли да придаваме толкоз голямо значение на един детски сън?

— Хари, първо следва да се запитаме, дали наистина е било сън.

— Какво имаш предвид?

— Уонда не твърди, че е сънувала. Казва, че трябва да е заспала. Това са нейни думи. Не казва, че е заспала, а че трябва да е заспала.

— И какво заключение вадиш оттук?

— Може би се е унесла в полудрямка и в такова състояние е чула двама души — истински хора, не сънувани — да разговарят.

— Истински? Да говорят, че ще ме убият чрез синдром на лимонадата?

— Да, нещо подобно.

— Дорс — твърдо забеляза Селдън — зная, че непрекъснато предугаждаш разни опасности, насочени срещу мен, но туй е вече много. Защо някой ще иска да ме убие?

— Досега на два пъти са се опитвали.

— Да, обаче помисли при какви обстоятелства. Първият опит беше малко след като Клеон ме назначи за Първи министър. Естествено това бе обидно за отдавна установената дворцова йерархия и ме приеха на нож. Няколко души решиха, че могат да оправят нещата, ако се отърват от мен. Втория път джоуранъмитите се мъчеха да завземат властта и смятаха, че точно аз им преча — плюс ненормалното желание на Намарти да се реваншира. За щастие и двата опита за убийство не успяха, ала защо сега трябва да има трети? Вече не съм Първи министър от десет години насам. Аз съм само един остаряващ математик в оставка и положително няма кой да се страхува от моя милост. Джоуранъмитите са изкоренени и унищожени, Намарти отдавна е екзекутиран. Никой няма абсолютно никаква мотивация да иска да ме убие. Така че, моля те, Дорс, успокой се. Когато се разтревожиш заради своя Хари, ставаш неуравновесена, което пък още повече те изнервя, а на мен това не ми се ще.

Дорс отмести стола си и се наведе над бюрото на Селдън:

— Лесно ти е да казваш, че няма причина да те убият, но причина не е нужна. Сегашното ни правителство е съвършено безотговорно и ако пожелаят…

— Стига! — високо изкомандва мъжът. После добави много тихо: — Нито дума повече, Дорс. Нито думичка против правителството. Това може да ни навлече белята, която предвиждаш.

— Само ти говоря, Хари.

— В момента е така, обаче ако ти стане навик да приказваш глупости, не се знае кога ще се изтървеш пред друг човек — пред някой, който ще бъде доволен да докладва за теб. Просто се научи, като нещо крайно необходимо, да се въздържаш от политически коментари.

— Ще се опитам, Хари — рече Дорс, но не успя да скрие възмутената нотка в гласа си. Обърна се на токове и излезе.

Селдън се загледа след нея. Дорс бе поостаряла елегантно, толкова елегантно, че от време на време изглеждаше като че ли изобщо не е докосната от старостта. Макар и само две години по-млада от съпруга си, тя далеч не се беше променила колкото него през тия близо три десетилетия, прекарани заедно. Естествено, че косата й леко сребрееше, ала под сивото все още светеше с младежки блясък. Бе поотслабнала; гласът й звучеше мъничко хрипкаво и, разбира се, обличаше се, както подобава на жена на средна възраст. Нейните движения обаче бяха все тъй ловки и бързи, сякаш не позволяваше нищо да наруши способността й да защищава Хари в случай на внезапна опасност.

Той въздъхна. Фактът, че бе охраняван — повече или по-малко против волята му през цялото време, — понякога се превръщаше в тежък товар.