Айзък Азимов
Битката за Фондацията (61)

11

Университетът беше преобразен и Хари Селдън не можеше да сдържи задоволството си.

Централните помещения от комплекса на Проекта изведнъж се изпъстриха и осветиха и холограми запълниха въздуха с подвижни тримерни изображения на Селдън, които възникваха тук и там по различно време. Ето я усмихнатата и малко по-младолика Дорс Венабили… все още недодялания тийнейджър Рейч… Хари и Амарил, невероятно млади, приведени над компютрите си. За кратко се мярна дори Ето Демерцел и образът му опари сърцето на Селдън с копнеж за стария приятел и за сигурността, която бе чувствал преди заминаването му.

На холографиите никъде не се появяваше Император Клеон. Не че нямаше негови портрети, но при управлението на хунтата не беше мъдро да се припомня на хората за предишната Империя.

Изображенията се изляха навън и започнаха да насищат помещение след помещение, сграда след сграда. Кой знае как бяха намерили време да превърнат целия университет в екран, подобен на който рожденикът нито бе виждал, нито някога си бе представял. Дори светлините на купола бяха приглушени, та да се получи изкуствена нощ, на чийто фон празникът щеше да блести в продължение на три дни.

— Три дни! — каза Селдън полувпечатлен, полуужасен.

— Три дни — повтори Дорс Венабили, кимайки. — На по-малко университетът нямаше да се съгласи.

— Ами разходите? Трудът? — намръщи се Хари.

— В сравнение с това, което си свършил за науката — рече Дорс, — разходите са минимални. А трудът беше изцяло доброволен. Студентите се включиха и се погрижиха за всичко.

Появи се панорама на Стрилингския университет от птичи поглед. Селдън се загледа в нея и усмивка си проби път на лицето му.

— Ти си доволен — забеляза Дорс. — Няколко месеца не прави нищо друго, освен да мърмориш как не искаш никакво празнуване, защото си остарял, пък сега само се погледни.

— Ех, доста е ласкателно. Нямах представа, че може да организират нещо такова.

— Защо не? Хари, ти си икона. Целият свят — цялата Империя — знае за теб.

— Не знаят — рече Селдън, като енергично тръсна глава. — Няма и един човек от милиард, който нещичко да знае за мен, да не говорим за психоисторията. Никой, дето не е в Проекта, пък и не всеки от Проекта няма и най-бледа представа как работи психоисторическата наука.

— Това е без значение, Хари. Работата е в теб. Даже и квадрилионите, които въобще не са чували за твоя живот или за труда ти, помнят, че Хари Селдън е най-великият математик в Империята.

— Е — въздъхна Селдън, като се огледа, — в момента точно така ме карат да се чувствам. Но три дни и три нощи! Ще направят всичко на трески.

— Няма. Всички записи са в хранилищата. Компютрите и останалото оборудване също са на сигурно място. Студентите създадоха истинска служба за охрана, тъй че нищо няма да бъде повредено.

— Ти си се погрижила за това, нали, Дорс? — усмихна й се влюбено Хари.

— Бяхме няколко души. В никакъв случай не бях само аз. Твоят колега Тамуил Илар работи с невероятно настървение.

Селдън се навъси.

— Имаш ли проблеми с Илар? — запита Дорс.

— Продължава да ми вика маестро.

Жената поклати глава:

— Да, ужасно престъпление.

Той го пусна покрай ушите си и добави:

— И освен това е млад.

— Толкоз по-лошо. Хайде, Хари, ще трябва да се научиш да остаряваш елегантно. Като начало следва да покажеш, че действително се забавляваш. Туй ще зарадва останалите и те самите ще могат да се веселят по-добре, така че сигурно ще пожелаеш да го направиш. Хайде, поразходи се. Не се крий тук при мен. Поздравявай всички, усмихвай се, питай ги за здравето. И помни, че след банкета ще трябва да произнесеш реч.

— Не харесвам банкетите и двойно повече речите.

— Тъй или иначе ще ти се наложи. Хайде, тръгвай!

Селдън драматично въздъхна и послуша съвета. Когато застана под колонадата, водеща към главната зала, фигурата му бе наистина величествена. Нямаше я някогашната широка мантия на Първия министър, нямаше ги и хеликонските одеяния, които предпочиташе като млад. Сега облеклото му говореше за високото му положение: прави панталони с ръбове като нож, а отгоре модифицирана туника. Над сърцето му със, сребърна нишка бе избродиран надписът СЕЛДЪНОВ ПСИХОИСТОРИЧЕСКИ ПРОЕКТ КЪМ СТРИЛИНГСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ. На благородния титановосив оттенък на дрехата му той блестеше подобно фар. Очите на Хари Селдън искряха върху издълбаното от времето лице, шестдесетте му години си личаха както по бръчките, така и по бялата коса.

Той влезе в стаята, където се угощаваха децата. Тя беше съвършено опразнена, ако се изключат дървените стойки, връз които бе сложена храната. Щом го зърнаха, малчуганите се втурнаха към него, защото знаеха кой е причината за угощението, и Селдън се опита да се отскубне от протегнатите им пръстчета.

— Чакайте, деца, чакайте — каза. — Дръпнете се сега назад.

Извади от джоба си малък компютъризиран робот и го остави на пода. В една Империя без никакви роботи можеше да разчита, че механизмът ще предизвика облещване. Той имаше очертанията на дребно космато животинче, но също и способността да променя внезапно формата си (като всеки път изтръгваше писъци или детски смях), а заедно с нея се променяха звуците и движенията му.

— Гледайте го — поръча професорът, — играйте си с него и се помъчете да не го счупите. По-нататък ще има по един за всекиго от вас.

Измъкна се в коридора към главната зала и усети, че Уонда го е последвала.

— Деди — рече тя.

Естествено внучката беше нещо по-друго. Той се приведе и я вдигна високо във въздуха, превъртя я и я остави на земята.

— Добре ли се забавляваш, Уонда? — попита.

— Да — каза момичето, — обаче не влизай в тази стая.

— Защо, Уонда? Това е моята стая. Това е кабинетът, в който работя.

— Тук сънувах лошия сън.

— Знам, но нали приключихме с тоя случай? — поколеба се, сетне поведе малката към едно от креслата край стената. Седна и я сложи в скута си. — Уонда — промълви, — сигурна ли си, че е било сън?

— Мисля, че бе сън.

— Наистина ли беше заспала?

— Мисля, че да.

Изглежда, не й бе приятно да говори за това и Селдън реши да я пусне да си ходи. Нямаше смисъл да я разпитва повече.

— Дали е било сън, или не, ала е имало двама мъже и те са си говорели за синдром на лимонада, нали?

Уонда кимна неохотно.

— Уверена ли си, че ставаше дума за лимонада? — рече Селдън.

Уонда пак кимна.

— Дали не са казали нещо друго, а ти да си помислила, че са казали лимонада?

— Казаха лимоната.

Трябваше да се задоволи с този отговор.

— Добре, Уонда. Бягай сега да се забавляваш. Забрави съня.

— Да, деди — щом неприятният въпрос отпадна, тя моментално се разведри и хукна да се присъедини към другите.

Селдън тръгна да търси Манела. Доста време му отне да я намери, защото на всяка крачка го спираха, поздравяваха и заговаряха.

Накрая я зърна в далечината. Мърморейки: „Извинете… Извинете… Трябва да видя един… Извинете…“, той с мъка си проби път до нея.

— Манела — рече и я дръпна към себе си, като механично се усмихваше на всички страни.

— Да, Хари — каза тя. — Нещо не е наред ли?

— Сънят на Уонда.

— Само не ми разправяй, че тя още говори за него.

— Да, ама продължава да се безпокои. Слушай, нали тук има лимонада?

— Разбира се, децата я обожават. Пуснах две дузини различни микогенски вкусови зрънца в много малки чаши с различна форма и дечурлигата ги пробват една след друга да видят коя е най-вкусната. И възрастните я пият. Аз също. Защо не я опиташ, Хари? Чудесна е.

— Мисля си, че ако туй не е било сън и ако момичето наистина е чуло двама мъже да говорят за лимонаден синдром… — Селдън млъкна, сякаш се засрами да продължи.

— Да не смяташ, че някой е отровил лимонадата? — удиви се Манела. — Това е смешно. Досега всички деца наоколо щяха да се превиват или да са умрели.

— Знам — промърмори той, — знам.

Запъти се нанякъде и почти не забеляза Дорс, когато мина покрай нея. Тя го хвана за лакътя.

— Каква е тая гримаса? — попита. — Изглеждаш угрижен.

— Спомних си за Уондиния лимонаден синдром.

— И аз, но засега нищо не ми е хрумнало.

— Не мога да престана да мисля за възможността от отравяне.

— Престани. Уверявам те, че всеки къс храна и всяка капка на нашето парти са молекулярно проверени. Зная, че ще решиш, че пак съм изпаднала в моята типична параноя, обаче задачата ми е да те пазя и именно това правя.

— И всичко е…

— Няма отрова. Гарантирам.

Селдън се усмихна:

— Е, добре. Успокоих се. Всъщност не си мислех…

— Да се надяваме — сухо отсече Дорс. — Това, което ме безпокои далеч повече от този мит за отровата, е, че подир няколко дни се каниш да видиш онова чудовище Тенар.

— Не го наричай чудовище, Дорс. Внимавай. Заобиколени сме от уши и езици.

Тя веднага понижи глас:

— Сигурно си прав. Само се огледай. Всичките усмихнати, а кой знае кой от нашите „приятели“ ще докладва на главния и на шайката му, когато нощта мине. Ех, хора! Като си помислиш, че след тези хиляди векове все още съществува такова долно предателство. Толкова ненужно ми се вижда. Ала знам каква вреда може да нанесе. Ето защо трябва да дойда с теб, Хари.

— Не е възможно, Дорс. Само ще ми усложниш задачата. Ще ида сам и няма да имам никакви неприятности.

— Но ти въобще нямаш представа как да се оправиш с генерала.

Селдън помрачня:

— А ти имаш ли? Говориш също като Илар. И той е убеден, че аз съм един безпомощен стар глупак. И той иска да дойде с мен — или, по-скоро, да иде вместо мен. Чудя се колко ли души на Трантор желаят да заемат моето място — добави Хари с явен сарказъм. — Дузини? Милиони?