Айзък Азимов
Битката за Фондацията (38)

13

Напред-назад. Напред-назад. Напред-назад.

Глеб Андорин гледаше как Гембъл Дийн Намарти крачи из стаята. Намарти очевидно не беше в състояние да седи спокойно — силата на чувствата не му даваше мира.

Андорин си каза: „Не е най-умният човек в Империята или дори в движението, нито пък е най-хитрият и със сигурност не е най-рационално мислещият. Трябва непрекъснато да го възпираме, но е така мотивиран, както никой друг от нас не е. Ние можем да се откажем, да си отидем, ала не и той. Бута, дърпа, мушка, рита — може би ни е нужен един такъв. Трябва да имаме някой като него, защото иначе нищо няма да стане.“

Намарти спря, сякаш усети, че очите на Андорин се впиват в гърба му. Обърна се и рече:

— Ако пак смяташ да ми четеш конско заради Каспалов, не си прави труда.

Глеб Андорин леко сви рамене:

— Защо да си правя труда да ти чета конско? Работата е свършена. Белята — ако изобщо я има — е налице.

— Каква беля, Андорин? Каква беля? Ако не бях го сторил, ние щяхме да пострадаме. Човекът беше на границата да стане предател. След един месец щеше да хукне към…

— Знам. Бях там и го чух какво говори.

— Тогава си разбрал, че нямахме избор. Нямахме избор! Нали не си мислиш, че ми е било приятно да наредя да убият стар другар? Но аз нямах никакъв избор.

— Много добре. Ти нямаше никакъв избор.

Намарти поднови обиколките си, после пак се обърна:

— Андорин, вярваш ли в богове?

Другият го зяпна:

— В какво?

— В богове.

— Никога не съм чувал тази дума. Какво значи?

Намарти рече:

— Това не е на стандартен галактически. Свръхестествени влияния. Сега ясно ли ти е?

— Аха, свръхестествени влияния. Защо не го каза така? Не, не вярвам в подобни работи. По определение едно нещо е свръхестествено, ако съществува извън законите на природата, а извън законите на природата нищо не съществува. Да не си станал мистик? — Андорин придаде на въпроса си шеговит тон, но устните му се присвиха от внезапна загриженост.Намарти го загледа право в очите и го накара да отмести поглед. Тия негови горящи зеници можеха да накарат всекиго да сведе поглед.

— Не ставай глупак. Чел съм за това. Трилиони хора вярват в свръхестествени влияния.

— Знам. — забеляза Андорин. — Винаги са си вярвали.

— Правили са го още в праисторически времена. Думата „богове“ е с неизвестен произход — явно остатък от някой първобитен език, от който не е запазена друга следа освен точно тази дума. Знаеш ли колко различни варианти на вярвания има за различните видове богове?

— Предполагам, че са приблизително колкото вариантите на глупаците сред населението на Галактиката.

Намарти не му обърна внимание.

— Някои мислят, че думата датира от времето, когато цялото човечество е съществувало само на един свят.

— Това също е митологично схващане и е също толкова хахаво, колкото идеята за свръхестествените влияния. Никога не е имало някакъв първоначален човешки свят.

— Трябва да е имало, Андорин — рече раздразнено Намарти. — Човекът не е могъл да еволюира на различни светове и да свърши като един-единствен вид.

— Даже и да е така, няма реален човешки прасвят. Той не може да бъде локализиран, нито дефиниран — следователно за него не може да се говори разумно, следователно не съществува в действителност.

— Смята се, че тия богове — продължи да следва мисълта си Намарти — са защитавали човечеството и са осигурявали безопасността му или поне на онази негова част, която е знаела как да ги използва. Логично е да се предположи, че по времето, когато хората са живеели само на едно място, боговете са били особено заинтересувани да наглеждат подобен мъничък свят с малобройно население. За него те биха могли да се грижат, сякаш са по-големи братя или родители.

— Много мило от тяхна страна. Бих искал да ги видя как ще се оправят с цялата Империя.

— Ами ако могат? Ами ако са всемогъщи?

— Ами ако Слънцето замръзне? Каква е ползата от „ами ако“?

— Само размишлявам. Не ти ли се е случвало да оставиш ума си да броди на свобода? Винаги ли държиш всичко на каишка?

— Струва ми се, че най-безопасното е да го държиш на каишка. Какво ти казва твоят бродещ ум, шефе?

Очите на Намарти стрелнаха другия, сякаш го бе заподозрял в сарказъм, обаче лицето на Андорин остана благодушно.

Намарти отвърна:

— Моят бродещ ум ми казва, че ако има богове, те вероятно са на наша страна.

— Прекрасно, стига да е вярно. Къде е доказателството?

— Доказателството? Предполагам, че без боговете сигурно ще го наречеш съвпадение, но пък е твърде удобно — шефът изведнъж се прозина и седна с изморен вид.

„Добре — помисли си Андорин. — Галопиращият му ум най-накрая се наскита и сега вече ще може да говори смислени неща.“

— Тази вътрешна развала на инфраструктурата… — рече Намарти с определено по-нисък глас.

Глеб Андорин го прекъсна:

— Знаеш ли, шефе, Каспалов донякъде имаше право. Колкото по-дълго се намесваме, толкова по-голяма е вероятността имперските сили да открият причината. Цялата програма рано или късно ще ни излезе през носа.

— Няма опасност. Засега всичко се пише на сметката на Империята. Мога да усетя тревогата на Трантор — той вдигна ръце, потривайки пръстите си. — И аз я усещам. Почти сме привършили. Готови сме за следващата стъпка.

Андорин се усмихна без чувство за хумор:

— Не питам за подробности, шефе. Виж докъде стигна Каспал Каспалов. Аз не съм Каспалов.

— Точно понеже не си Каспалов, ще ти кажа. А и защото днес знам нещо, което тогава не знаех.

— Предполагам — рече Андорин, като наполовина не вярваше на онова, което говореше, — че възнамеряващ да удариш в парка на Императорския дворец.

Намарти вдигна очи:

— Разбира се, какво друго мога да направя? Проблемът обаче е как ефективно да се проникне в парка. Там си имам източници на информация, но те са само шпиони. Ще ми трябват хора на действието.

— Няма да е лесно да вкараш хора на действието в най-силно охранявания район на нашата Галактика.

— Естествено. Точно това ме главоболеше ужасно досега — и боговете се намесиха.

Тук Андорин учтиво каза (беше му нужен целият самоконтрол, за да не покаже отвращението си):

— Не смятам, че се нуждаем от метафизични спорове. Като оставим боговете настрани, какво се е случило?

— Имам информация, че Негово величество и Вечно любим Император Клеон I е решил да назначи нов главен градинар. Той ще е първият новоназначен за близо четвърт век.

— И какво толкова?

— Не ти ли се струва важно?

Глеб Андорин помисли за миг:

— Не съм фаворит на твоите богове. Нищо важно не виждам.

— Дойде ли нов главен градинар, Андорин, става същото, когато дойде какъвто и да е друг нов администратор — все едно, че имаш нов Първи министър или нов Император. Новият главен градинар положително ще иска да събере свой екип. Онези, които смята, че са си изпели песента, ще ги накара да се пенсионират и ще си вземе стотици по-млади работници.

— Напълно е възможно.

— Повече от възможно, сигурно е. Точно това стана, когато беше назначен сегашният главен градинар, същото е станало, когато е бил назначен предшественикът му, и така нататък. Стотици чужденци от Външните светове…

— Защо пък от Външните светове?

— Андорин, размърдай си мозъка, ако го имаш. Какво знаят транторианците за градинарството, щом цял живот са живели под куполите и са се грижели за саксиени растения, зоологически градини и внимателно подредени зърнени култури и плодни дръвчета? Какво знаят за живота на открито?

— А-а-а, сега разбирам.

— Така че тия чужденци ще залеят парка. Предполагам, че ще ги проверяват внимателно, но няма да ги проучват толкова щателно, както ако бяха транторианци. А туй означава, че ще докараме няколко от нашите собствени хора с фалшиви документи и ще ги вкараме вътре. Даже и да отхвърлят неколцина, други могат и трябва да се промъкнат. Хората ни ще влязат въпреки свръхзатегнатата сигурност след неуспешното нападение в началото на мандата на Първия министър Селдън. — Както винаги, той буквално изплю името. — Най-накрая шансът ни се усмихна.

Ред беше на Андорин да се почувства зашеметен, сякаш е попаднал в бърз водовъртеж:

— Изглежда ми много странно да ти го кажа, шефе, но май има поличба в тая работа с боговете, защото изчаквах да ти съобщя нещо, което сега виждам, че идеално ни пасва.

Намарти измери подозрително другия и огледа стаята, като че ли изведнъж се уплаши за сигурността си. Страхът му обаче беше безпочвен. Стаята бе разположена дълбоко в един старомоден жилищен комплекс и добре защитена. Никой не можеше да ги подслушва, както и никой, дори и при подробни упътвания, не би успял да я открие лесно — или пък да проникне през защитните слоеве, осигурени от членовете на организацията.

— За какво говориш? — каза Намарти.

— Намерих ти човек. Един младеж, много наивен. Съвсем симпатично приятелче — от тоя род, дето още щом ги видиш, усещаш, че можеш да им се довериш. Лицето му е открито, очите му са ококорени; живял е в Дал; ентусиаст на равенството; мисли си, че Джоуранъм е най-великото нещо след далянските кокосарници, и съм убеден, че лесно ще го уговорим да свърши каквото и да е за каузата.

— За каузата? — попита Намарти, чиито подозрения ни най-малко не бяха намалели. — Някой от нашите ли?

— Всъщност не е от никого. В главата си има някакви смътни идеи, че Джоуранъм е искал равноправие между секторите.

— Това му беше стръвта. Естествено.

— И нашата, но момчето вярва в нея. Дрънка за равенство и участие на хората в управлението. Даже спомена за демокрация.

Намарти се изкикоти:

— За двадесет хиляди години демокрацията нито веднъж не е била използвана задълго, без да се разпадне.

— Да, обаче туй не ни засяга. То го мотивира и, да ти кажа, шефе, щом го видях, съобразих, че може да ни послужи като оръдие, ала не знаех как бихме могли да го насочим. Сега знам. Ще го вкараме в парка на Императорския дворец като градинар.

— Как? Разбира ли нещо от градинарство?

— Не. Сигурен съм, че не разбира. Никога не е вършил квалифицирана работа. В момента управлява мотокар и мисля, че и на това е трябвало да го учат. Но ако го внедрим като помощник-градинар, ако само знае как да държи овощарските ножици, значи сме успели.

— Какво сме успели?

— Да намерим човек, който ще доближи всеки, когото поискаме — и то без да предизвика и най-малкото подозрение, — ще доближи достатъчно, за да нанесе удар. Казвам ти, че той просто излъчва някаква честна тъпотия, някаква глупашка добродетелност, която предизвиква доверие.

— И ще направи всичко, което му наредим?

— Абсолютно.

— Как го срещна тоя момък?

— Не бях аз. Всъщност Манела го забеляза.

— Кой?

— Манела. Манела Дюбанка.

— О, твоята приятелка — лицето на Намарти се изкриви в гримаса на лицемерно неодобрение.

— Тя е приятелка на мнозина — толерантно рече Андорин. — Това е едно от нещата, които я правят тъй полезна. Умее твърде бързо и по много малко да прецени един мъж. Госпожицата се разговорила с този приятел, понеже й харесал на външен вид — а те уверявам, че Манела не е човек, който обикновено може да хареса нещо друго освен поне минималната тарифа, — така че, както виждаш, момъкът е съвсем необикновен. Та тя се свързала с него (между другото името му е Планчет) и после ми каза: „Имам един топъл-топъл за теб, Глеб.“ Когато става въпрос за топли-топли, готов съм да й повярвам по всяко време на денонощието.

Намарти лукаво рече:

— И какво си мислиш, че това твое прекрасно оръдие може да направи, щом веднъж го вкараме в парка, а, Андорин?

Глеб дълбоко си пое дъх:

— Какво друго? Ако свършим всичко както трябва, ще ни избави от нашия скъп Император Клеон, Първия с подобно име.

Лицето на Намарти се озари от гняв:

— Какво? Луд ли си? Защо ще искаме да убиваме Клеон? Той е нашето стъпало към правителството. Той е фасадата, зад която можем да управляваме. Той ще ни легитимира. Къде ти е пипето? Клеон ни е нужен като фигурант. Няма да ни се бърка и ще бъдем по-силни, ако е жив.

Светлото лице на Глеб Андорин се покри с червени петна и ведрото му настроение накрая експлодира:

— Тогава какво имаш наум? Какво планираш? Уморих се вечно да отгатвам.

Намарти вдигна ръка:

— Добре, добре. Успокой се. Нищо лошо нямам предвид. Само че ще помислиш ли мъничко? Кой съсипа Джоуранъм? Кой преди десет години попари надеждите ни? Онзи математик. Същият, който сега управлява Империята с идиотските си приказки за психоисторията. Клеон не е пречка; Хари Селдън трябва да унищожим. Хари Селдън, когото направих смешен с тези непрекъснати аварии. Недоволството от тях е посято в неговата градина — в ъгълчетата на устните му се появи слюнка. — Когато бъде очушкан, ще завалят такива поздравления от цялата Империя, че с часове ще запълнят всички холовизионни репортажи. Даже няма да има значение дали знаят кой го е направил.

Той пак вдигна ръка и я спусна надолу, като че ли забиваше нож в нечие сърце.

— Ще ни смятат за герои на Империята, за спасители. Е? Е? Мислиш ли, че твоят младок ще успее да очушка Хари Селдън?

Андорин вече бе възстановил хладнокръвието си — поне външно.

— Сигурен съм, че би успял — отвърна с насилена лекота. — Към Клеон би могъл да изпитва някакъв респект; поне ти знаеш, че Императорът има мистично излъчване. — Той леко наблегна на „ти“ и Намарти се намръщи. — Към Селдън обаче не би изпитвал такива чувства.

Но вътрешно Андорин беше бесен. Не това бе желал. Беше предаден.