Айзък Азимов
Битката за Фондацията (33)

8

Седнаха един срещу друг в кабинета на Селдън или, както той го наричаше, „мястото ми за мислене“. Тук бе прекарал безброй часове в опити да намери път сред трудностите при управлението на Империята и Трантор.

— Рейч, чел ли си за прекъсванията, които се случват напоследък в планетарните комунални услуги?

— Да — каза Рейч, — но нали знаеш, татко, че планетата ни е старичка. Най-умното, което можем да направим, е да махнем и последния човек, да изкопаем и подменим всичко, да прибавим най-новото в компютъризацията и тогава да върнем всекиго на мястото му — или поне половината. Трантор ще бъде значително по-добър само с двадесет милиарда души.

— Кои точно двадесет милиарда? — попита с усмивка Селдън.

— Много ми се ще да знаех — мрачно отвърна Рейч. — Белята е, че не можем да преустроим планетата, така че единствено продължаваме кърпежа.

— Боя се, че си прав, синко, ала в цялата работа има някои странни неща. Бих искал да ми кажеш дали не бъркам.

Той извади от джоба си малка сфера.

— Какво е това? — попита Рейч.

— Старателно програмирана карта на Трантор. Рейч, бъди тъй любезен да разчистиш масата.

Селдън постави кълбото почти в средата й и сложи ръка върху вградената в подлакътника на работния му стол клавиатура. Щракна с палец превключвателя, осветлението в стаята угасна, а над повърхността на плота се появи слой мека светлобежова светлина, дебел около един сантиметър. Сферата се бе сплескала и разстлала към ръбовете на масата.

На някои места светлинният слой потъмня и придоби структуриран вид. Рейч изненадан възкликна:

— Наистина е карта на Трантор!

— Че нали ти казах. Е, в търговския център на сектора не можеш да си купиш такова нещо. То е от тия джаджи, с които си играят въоръжените сили. Може да представя Трантор като сфера, но равнинната проекция по-ясно ще покаже онова, което аз искам.

— И какво искаш да покажеш, татко?

— През последните една-две години имаше доста аварии. Както сам спомена, планетата е старичка и е естествено да стават аварии, само че те взеха да се случват по-често и сякаш всичките са в резултат от човешки грешки.

— Това не следва ли да се очаква?

— Да, разбира се, в определени граници. Така е, даже когато говорим за земетресения.

— Земетресения? На Трантор?

— Съгласен съм, че Трантор е почти напълно несеизмична планета. И туй наистина е хубаво, защото би било твърде непрактично да затвориш под похлупак един свят, който няколко пъти годишно здравата ще се тресе и ще смачква по някоя секция от купола. Майка ти казва, че една от причините не друг, а именно Трантор да стане имперска столица е, че той е геологически умиращ: точно така неласкаво се изрази. Но макар и да е умиращ, този свят не е мъртъв. Има отделни малки земетресения — три за последните две години.

— Изобщо не съм ги усетил, татко.

— Едва ли някой ги е усетил. Куполът не е единичен обект. Състои се от стотици секции, като всяка секция в случай на земетресение може да се повдигне и открехне, за да облекчи напреженията и натиска. Доколкото трусовете продължават само от десетина секунди до една минута, отварянето е съвсем за кратко и става толкова бързо, че транторианците въобще не го чувстват. Много по-вероятно е да забележат леко разтърсване и слабо потракване на фаянсови съдове, отколкото отварянето и затварянето на секцията над главите си или пък краткотрайното нахлуване на времето отвън.

— Това е за добро, нали?

— Би трябвало. Разбира се, процесът е компютъризиран. Началото на едно земетресение включва командата за движението на куполните секции, така че те да се открехнат точно преди вибрациите да нараснат до степен да предизвикат повреда.

— Дотук добре.

— Само че при всяко от трите малки земетресения през последните две години защитата на купола не е задействала. Куполът изобщо не се е отворил и в трите случая са се наложили поправки. Те са отнели известен срок и някаква сума, а климатичният контрол значително време е бил под оптималния. Е, Рейч, каква е вероятността устройството да не проработи трикратно?

— Сигурно не е голяма.

— Въобще не е голяма. По-малка от едно на сто. Човек може да заподозре, че някой е човъркал защитата преди земетресението. Като знам, че веднъж на стотина години има утечка на магма (която е много по-трудна за контролиране), не ми се ще да мисля за резултатите, ако не забележим нещата, преди да е станало твърде късно. За щастие това не се е случило и е слабо вероятно да се случи, но я разсъждавай. Тук на тази карта ще намериш местонахожденията на авариите, които са ни тормозили през последните две години и които, изглежда, могат да се припишат на човешки грешки, макар нито веднъж да не сме успели да кажем на кого точно могат да бъдат приписани.

— Понеже всеки си пази задника.

— Опасявам се, че си прав. Това е характерен белег на всяка бюрокрация, а транторската бюрокрация е най-голямата за всички времена. Та какво мислиш за разпределението на авариите?

На картата запламтяха ярки, малки червени маркери, напомнящи ситни пришки върху повърхността на Трантор.

— Ами — предпазливо каза Рейч — изглеждат равномерно разположени.

— Точно така и именно това е интересното. Би могло да се очаква, че по-старите части от Трантор — тези, дето имат куполи по-отдавна — ще са с най-скапана инфраструктура и в по-висока степен ще са уязвими спрямо събития, които изискват бързи решения и създават почва за възможни човешки грешки. Ще наложа по-старите транторски сектори на карта-та със син цвят и ще забележиш, че авариите съвсем не са по-чести в сините области.

— Е, и?

— И си мисля, Рейч, че произходът на авариите не е естествен, а те са съзнателно предизвикани и така разпределени, че да засегнат колкото е възможно повече хора, като по тоя начин натрупат колкото е възможно по-широко недоволство.

— Не ми се струва вероятно.

— Не ти се струва? Тогава погледни разпределението не по място, ами по време.

Сините области и червените петна изчезнаха и за няколко мига картата на Трантор остана празна. Сетне ту тук, ту там маркерите започнаха да се обозначават и стапят поред.

— Забележи — рече Селдън, — че авариите не се появяват едновременно на групи. Появява се една, после друга, после трета и тъй нататък, почти като равномерното тракане на метроном.

— Смяташ ли, че и това е нарочно?

— Вероятно. Този, който го организира, иска да предизвика колкото може по-голямо недоволство с колкото може по-малки усилия, така че избягва да прави по две аварии наведнъж, защото едната частично ще засенчи другата в новините и съзнанието на обществото. Всеки инцидент трябва да се откроява, за да дразни максимално.

Картата угасна и лампите светнаха. Селдън пъхна в джоба свилата се до първоначалните си размери сфера.

— Кой ще ги върши всички тия? — каза Рейч.

Хари Селдън замислено отвърна:

— Преди няколко дни получих доклад за едно убийство в сектора Уай.

— Няма нищо необичайно — заяви Рейч. — Макар Уай да не е от наистина криминалните сектори, там сигурно всеки ден стават много убийства.

— Стотици — рече Селдън и поклати глава. — Имаше такива лоши времена, когато броят на умрелите от насилствена смърт на Трантор като цяло стигаше до милион на ден. По принцип не може да се очаква всеки престъпник да бъде открит. Смъртта просто влиза в статистиката. Тази обаче не е обикновена. Човекът бил неумело намушкан с нож. Намерили го все още жив. Преди да умре, смогнал да произнесе една дума и тя била „Шефа“. Това предизвикало що-годе любопитство и успели да го идентифицират. Работел е в Анемория и не знаем какво е правил в Уай, но някакъв свестен офицер изровил факта, че бил стар джоуранъмит. Казва се Каспал Каспалов и е добре знайно, че е дружал с Ласкин Джоуранъм.

Рейч се намръщи:

— Татко, да не подозираш нова конспирация на джоуранъмити? Такива вече не са останали.

— Наскоро майката ти ме попита дали не мисля, че джоуранъмитите все още действат, и аз й казах, че всяко странно верую винаги си запазва известен брой привърженици, понякога дори след векове. Обикновено те не са от голямо значение — отделни групички, които просто не влизат в сметката. Да, ама ако джоуранъмитите са съхранили някаква организация и известна сила, ако са способни да убият някого, когото смятат за предател в собствените си редици, ако предизвикват тези аварии като подготовка за завземане на властта?

— Ужасно много „ако“, татко.

— Знам. Може и напълно да греша. Убийството е станало в Уай, пък излиза, че там няма никакви инфраструктурни аварии.

— Това какво доказва?

— Би могло да доказва, че центърът на конспирацията е в Уай и че конспираторите не искат да причиняват неудобство на себе си, ами само на останалата част от Трантор. Може също да означава, че съвсем не са виновни джоуранъмитите, а потомците на старата фамилия на уайските кметове, която продължава да мечтае пак да управлява Империята.

— О, хайде, татко. Изграждаш си хипотези почти без факти.

— Така е, но хайде да допуснем, че туй е нова конспирация на джоуранъмити. Дясна ръка на Джоуранъм бе Гембъл Дийн Намарти. Нямаме сведения за смъртта на Намарти, нямаме сведения, че е напуснал Трантор, нямаме никакви сведения за живота му през последните десетина години. Ех, не е кой знае каква изненада, защото в края на краищата лесно е да загубиш един човек сред четиридесет милиарда. Беше време, когато се опитвах да мисля точно това. Разбира се, Намарти може да е мъртъв — ето най-лесното обяснение, — ала може и да не е.

— И какво да правим?

Селдън въздъхна:

— Най-логичната стъпка би била да се обърнем към органите на сигурността, само че аз не мога да го сторя. Липсва ми излъчването на Демерцел. Той умееше да уговаря хората, а аз — не, той беше властна личност, а аз съм просто математик. Изобщо не би трябвало да ставам Първи министър, не ме бива за тая работа. И нямаше да стана, ако Императорът не отдаваше на психоисторията много по-голямо внимание, отколкото си заслужава.

— Ти май малко се самобичуваш, а, татко?

— Вероятно, но не мога да си представя, че ще ида при органите на сигурността например с това, което току-що ти показах на картата — той посочи към празната маса, — и ще почна да ги убеждавам, че сме застрашени от някаква конспирация от неизвестно естество и с неизвестни последици. Ще ме изслушат доста внимателно и щом си тръгна, ще има да се смеят на „лудия математик“, а сетне нищо няма да предприемат.

— Тогава ние какво да правим? — каза Рейч, връщайки се на въпроса.

— Ти какво да правиш, Рейч. Трябват ми повечко доказателства и искам да ми ги намериш. Бих изпратил майка ти, обаче тя в никакъв случай няма да ме остави. В момента аз не мога да напусна Двореца. След Дорс и мен самия най-много вярвам на теб. Всъщност повече, отколкото на Дорс и на себе си. Ти все още си млад и здрав, като извъртач си по-добър, отколкото изобщо съм бил някога, и си умен. Имай предвид, че не желая да рискуваш своя живот. Без героизъм и чудеса от храброст. Ако нещо ти се случи, няма да мога да погледна майка ти. Просто узнай, каквото ти е по силите. Може би ще откриеш, че Намарти е жив и работи или пък че е мъртъв; може би ще откриеш, че джоуранъмитите са активна група или пък че замират. Може би ще откриеш, че фамилията на уайските управници действа, а може би не. Всичко туй би било интересно, но не и особено ценно. Това, дето аз искам да научиш, е дали инфраструктурните аварии са дело на човешка ръка, както си мисля, и което е още по-важно, ако са предизвикани нарочно, какво друго възнамеряват конспираторите. Струва ми се, че трябва да кроят планове за някой голям преврат и ако е така, трябва да знам какви са тия планове.

Рейч предпазливо каза:

— Имаш ли идея откъде да започна?

— Да, Рейч, предлагам да идеш в онази част на Уай, където е бил убит Каспалов. Ако успееш, разбери дали е бил активен джоуранъмит и опитай сам да влезеш в някоя джоуранъмитска ядка.

— Току-виж се оказало възможно. Винаги съм претендирал, че съм стар джоуранъмит. Вярно е, че бях съвсем млад, когато Джоу-Джоу още държеше речи, ала бях много впечатлен от идеите му. В известен смисъл наистина си е вярно.

— Е, да, обаче има една друга трудност — могат да те разпознаят. В края на краищата ти си син на Първия министър. От време на време си се показвал по холовизията и са те интервюирали за възгледите ти за равенството между секторите.

— Да, но…

— Без „но“, Рейч. Ще носиш обувки с високи токове, за да прибавиш три сантиметра към ръста си, и някой ще трябва да ти покаже как да коригираш формата на веждите, да направиш лицето си да изглежда по-пълно и да промениш тембъра на своя глас.

Рейч вдигна рамене:

— Много труд за нищо.

— И — рече Селдън с явно напрежение — ще си обръснеш мустаците.

Рейч се ококори и за момент застина в изумено мълчание. Накрая с дрезгав шепот попита:

— Да си обръсна мустаците?

— Гладко като детско дупе. Никой няма да те познае без тях.

— Ама това е невъзможно! Все едно да си отрежеш… да се кастрираш!

Селдън поклати глава:

— Те са само особеност на местната култура. Юго Амарил не е по-малко далянец от теб, а ги бръсне.

— Юго е откачалка. Мисля, че той изобщо не живее, ако изключим математиката.

— Амарил е голям математик и липсата на мустаци не променя този факт. Пък и туй не е кастрация. Мустаците ти ще пораснат за две седмици.

— Две седмици! Две години ще ми трябват да станат така… така…

Той вдигна ръка пред лицето си, сякаш за да ги скрие и предпази.

Хари Селдън неумолимо каза:

— Рейч, трябва да го направиш. Приеми го като жертвоприношение. Ако действаш като мой шпионин със своите мустаци, можеш… да пострадаш. Не бих поел такъв риск.

— По-скоро ще умра — яростно заяви момъкът.

— Не мелодраматизирай — строго рече Селдън. — Няма по-скоро да умреш и това е нещо, което трябва да свършиш. Обаче — и той се поколеба — не казвай нищо на майка си. За нея ще имам грижата аз.

Тук Рейч го погледна с чувство за безизходица и произнесе с глух, отчаян глас:

— Добре, татко.

— Ще намеря някой да те наблюдава как ще се маскираш и после тръгваш с реактивен самолет за Уай — обобщи Селдън. — Стегни се, момче, не е дошъл краят на света.

Рейч изнурено се усмихна и Първият министър с много загрижено изражение го проследи с поглед. Един мустак лесно можеше да порасне отново, но не и един син. Селдън превъзходно знаеше, че изпраща Рейч право в опасността.