Айзък Азимов
Битката за Фондацията (82)

5

— Татко, изглеждаш уморен — каза загрижен Рейч.

— Наистина съм уморен — съгласи се Хари. — А ти как си?

Рейч беше на четиридесет и четири години и косата му бе започнала леко да посивява, макар мустаците му да си оставаха гъсти и тъмни, съвсем далянски. Селдън се усъмни дали не ги боядисва. Даже и да го правеше, нямаше да е редно да го пита.

— Приключи ли вече с преподаването? — поинтересува се Хари.

— Само засега, но не задълго. Радвам се, че съм у дома и се виждам с бебето и Манела, и с Уонда… Ами ти как си?

— Добре, благодаря. Имам новини за теб, Рейч. Преставаш с лекциите си. Нужен си ми тук.

— Защо? — намръщи се Рейч.

Два пъти го бяха изпращали по различни поводи с деликатна мисия, ала това бе по времето на джоуранъмитската заплаха. Доколкото знаеше, днес нещата бяха спокойни, особено след събарянето на хунтата и възцаряването на онзи мижав монарх.

— Става въпрос за Уонда — поясни Хари Селдън.

— Уонда ли? Какво й е на Уонда?

— Нищо й няма, но ще трябва да проучим пълния й геном^[1], а също така твоя, на Манела и евентуално на бебето.

— И на Белис ли? Какъв е проблемът?

— Рейч — поколеба се Селдън, — знаеш, че майка ти и аз винаги сме мислили, че у теб има нещо много привлекателно, което вдъхва обич и доверие.

— Зная, че ти смяташе тъй. Казвал си ми го доста често, когато се опитваше да ме накараш да свърша някоя трудна работа. И за да бъда честен с теб, ще ти призная, че аз никога не съм го почувствал.

— Не, ти спечели мен и… и Дорс. (Той с мъка изрече името, въпреки че от нейната гибел бяха изминали няколко години.) Спечели Рашел от Уайт, Джоу-Джоу Джоуранъм, Манела. Как си обясняваш всичко това?

— С интелигентност и чар — засмя се Рейч.

— Не ти ли е минавало през ума, че може да си се докосвал до техните… до нашите… мисли?

— Не, никога не ми е хрумвало. А сега, като го споменаваш, ми се струва смешно. Разбира се, с цялото ми уважение към теб, татко.

— Ами ако ти кажа, че в момент на криза Уонда, изглежда, е прочела мислите на Юго?

— Бих отвърнал, че е съвпадение или въображение.

— Рейч, навремето познавах един човек, който умееше да управлява мислите на хората толкова лесно, колкото ти и аз да водим разговор.

— Кой е той?

— Не мога да говоря за него, но ми повярвай.

— Добре де… — кимна Рейч със съмнение.

— Бях в Галактическата библиотека, за да направя справка по тези въпроси. Има една любопитна история отпреди двайсет хиляди години, тоест някъде от неясното начало на хиперпространствения полет. Става дума за момиче, не по-възрастно от Уонда, което можело да общува с цяла планета, обикаляща около слънце, наречено Немезида.

— Сигурно е приказка.

— Сигурно, и то недовършена. Обаче сходството с Уонда е удивително.

— Какво смяташ да предприемеш, татко? — попита Рейч.

— Не съм решил, Рейч. Необходимо ми е да зная генома и да открия други като Уонда. Мисля, че младите, макар и рядко, се раждат с такива умствени способности, но че това в общи линии им създава неприятности и те се научават да го крият. А щом пораснат, тази тяхна способност, този талант потъва дълбоко в мозъка им… един вид подсъзнателен акт на самосъхранение. Убеден съм, че в Империята или дори само сред четиридесетте милиарда жители на Трантор трябва да има и други като Уонда. И ако познавам нужния ми геном, мога да подложа на тест ония, които смятам, че са подобни на нея.

— И какво ще правиш с тях, ако ги откриеш, татко?

— Уверен съм, че точно те са необходими за понататъшното развитие на психоисторията.

— Уонда е първият известен на теб такъв случай и ти се надяваш да направиш от нея психоисторик, така ли?

— Вероятно да.

— Като Юго… Татко, не!

— Защо не?

— Защото искам тя да израсне нормално момиче и да стане нормална жена. Няма да ти позволя да я насадиш пред първичния радиант и да я превърнеш в жив паметник на психоисторическата математика.

— Може да не се стигне дотам, Рейч — каза Селдън, — обаче ние трябва да разполагаме с нейния геном. Знаеш, че от хиляди години се предлага геномът на всяко човешко същество да се съхранява в архив. Само разноските са попречили това да се въведе на практика; иначе никой не се съмнява, че ползата ще е голяма. Сигурно разбираш какви са предимствата. Ако не друго, то поне ще узнаем дали Уонда е предразположена към различни психични смущения. Вярвам, че ако имахме генома на Юго, той сега нямаше да умира. Убеден съм, че можем да стигнем дотам.

— Може би да, татко, ала не и по-нататък. Бих се обзаложил, че Манела ще бъде доста по-непреклонна от мен по този въпрос.

— Много добре — реагира Селдън. — Но помни: край с лекционните ти обиколки. Трябваш ми тук.

— Ще видим — промърмори Рейч и излезе.

Хари седеше и се чудеше какво да прави. Ето Демерцел, единственият му познат, който умееше да управлява чуждите умове, би знаел какво да стори. Навярно и Дорс, с нечовешката си интуиция, би знаела как да постъпи.

Той самият имаше смътно виждане за една нова психоистория и нищо повече от това.