Айзък Азимов
Битката за Фондацията (59)

9

Тамуил Илар беше на тридесет и шест и се включи в Селдъновия психоисторически проект като старши математик преди четири години. Бе висок, с постоянен блясък в очите и нещо повече от следа на самоувереност.

Косата му лъщеше кестенява и леко начупена, което лесно се забелязваше, понеже я носеше доста дълга. Смееше се някак отсечено, ала що се отнася до математическите способности, нямаше грешка.

Илар беше привлечен от университета в Западен Манданов и Селдън винаги се усмихваше, когато се сетеше колко го подозираше Юго Амарил отначало. Но пък и Амарил подозираше всекиго. Дълбоко у себе си (Хари бе сигурен) бившият топлотехник имаше чувството, че психоисторията трябва да остане запазен периметър за него и за Селдън. Сега обаче дори Юго беше склонен да признае членството на Илар в групата, което страхотно облекчаваше собственото му положение. Веднъж той каза:

— Неговите техники за избягване на хаоса са уникални и очарователни. Никой друг в Проекта не би могъл да ги разработи като него. На мен нищо подобно не ми е хрумвало. На теб също, Хари.

— Ами — измърмори Селдън сърдито, — остарявам.

— Само да не се смееше толкоз високо тоя човек — рече Амарил.

— Хората не могат да контролират как да се смеят.

И все пак истината беше, че професор Селдън с мъка приемаше Илар. Бе почти обидно, че той самият изобщо не се е и доближил до ахаотичните уравнения, както днес ги наричаха. Хари Селдън не се тормозеше, че не се е сетил за принципа, на който се основаваше електролупата — това не влизаше точно в неговата област. За ония уравнения обаче действително би трябвало да се досети или поне да стигне близо до тях.

Опита се да поспори със себе си. Сам беше разработил цялата основа на психоисторията, а пък ахаотичните вериги следваха естествено от тази основа. Би ли могъл преди три десетилетия Тамуил Илар да извърши онова, което Селдън бе извършил? Твърдо вярваше, че не би могъл. И толкова ли беше важно, че Илар е измислил принципа на ахаотизма, след като почвата за него вече е била подготвена?

Всичко това бе напълно разумно и напълно вярно, но Хари Селдън все още усещаше някаква неловкост, когато се срещнеше с Тамуил. Просто беше малко сприхав. Уморената старост срещу пищната младост. Илар никога не му бе давал очевиден повод да почувства разликата в годините. Никога не пропускаше да покаже на Селдън цялото си уважение или по някакъв начин да намекне, че по-възрастният мъж още е в разцвета на силите си.

Разбира се, младият колега беше заинтересован от наближаващите празници и дори, както се оказа, пръв бе предложил да се чества рожденият му ден. (Дали тук нямаше нагъл намек за възрастта на професора? Хари отхвърли тая възможност. Да повярва на това би означавало, че започва да усвоява подозрителността на Дорс.)

Сега Илар тръгна към него и рече:

— Маестро… — и Селдън, както винаги, примигна. Предпочиташе старшите участници в Проекта да го наричат Хари, ала туй изглеждаше прекалено дребна работа, за да вдига патърдия.

— Маестро — подзе Илар, — говори се, че са ви повикали на среща с генерал Тенар.

— Да. Той е новият водач на военната хунта и предполагам, че иска да ме види във връзка с психоисторията. Непрекъснато ме питат за нея още от времето на Клеон и Демерцел.

(Новият водач! Хунтата беше като калейдоскоп: периодично някои членове изпадаха в немилост, а други се издигаха от неизвестността.)

— Но доколкото разбирам, той желае да се срещнете сега — точно посред празненството.

— Е, няма значение. Всички вие можете да празнувате и без мен.

— Не, маестро, не можем. Надявам се, че няма да имате нищо против, обаче се събрахме няколко души и се обадихме в Двореца да отложим срещата с една седмица.

— Какво? — рече Селдън раздразнен. — Това май е било доста нахално от ваша страна, пък и рисковано.

— Но мина съвсем добре. Те я отложиха, а на вас тази седмица ще ви трябва.

— Защо ще ми трябва цяла седмица?

Илар се поколеба:

— Маестро, мога ли да говоря откровено?

— Разбира се, че можеш. Искал ли съм някога някой от вас да не ми говори откровено?

Тамуил Илар леко се изчерви, светлата му кожа порозовя, ала гласът му остана твърд:

— Не ми е лесно да го кажа, маестро. Вие сте гений в математиката. Никой в Проекта не се съмнява в това. Никой в Империята — ако ви познава и разбира от наука — не би проявил и най-малкото съмнение. Човек обаче не може да бъде универсален гений.

— Знам го не по-зле от теб, Илар.

— Естествено, че го знаете. На вас по-конкретно ви липсва умението да се оправяте с обикновените хора — да кажем с глупавите. Липсват ви известна непочтеност, известна способност да заобикаляте въпросите и ако общувате с някой, дето хем има власт, хем е малко нещо глупав, лесно можете да вкарате Проекта и, ако е там въпросът, собствения си живот в опасност, просто защото сте прекалено прям.

— Какво значи туй? Да не съм се вдетинил изведнъж? Доста време съм се разправял с политици. Може би ще си припомниш, че десет години съм бил Първи министър.

— Простете, маестро, но не бяхте изключително ефективен. Имали сте си работа с Първия министър Демерцел, който според всички сведения е бил твърде интелигентен, и с Император Клеон, който е бил много приятелски настроен. Сега ще се сблъскате с хора военни, които не са нито интелигентни, нито приятелски настроени, а това е съвършено различно нещо.

— Разправял съм се дори с военни и съм оцелял.

— Не и с генерал Дъгал Тенар. Той е съвсем друга песен. Познавам го.

— Познаваш го? Ти си се срещал с него?

— Не лично, ала генералът е от Манданов (който, както знаете, е моят сектор) и там той беше известен фактор, преди да се присъедини към хунтата и да се издигне в нея.

— И какво ще кажеш за Тенар?

— Невежа, суеверен, гневлив. Не е човек, с когото ще се оправите лесно или безопасно. Можете да използвате тази седмица да разработите начини как да се държите с него.

Селдън захапа долната си устна. В приказките на Илар имаше нещо и Хари трябваше да приеме факта, че макар да крои свои собствени планове, може да се окаже трудно да манипулира една глупава, самомнителна, избухлива личност, която отгоре на всичко разполага със съкрушителна власт. Той обезпокоено каза:

— Ще се справя някак си. Във всеки случай днес военната хунта на Трантор е в нестабилно положение. Тя вече се крепи по-дълго, отколкото изглеждаше възможно.

— Това проверявали ли сме го? Не знаех, че сме изчислявали стабилността на хунтата.

— Амарил спретна няколко сметки с твоите ахаотични уравнения — Селдън направи малка пауза. — Между другото натъкнах се да ги споменават като уравненията на Илар.

— Не и аз, маестро.

— Надявам се, че нямаш нищо против, но не искам това да се случва. Психоисторическите елементи трябва да се описват функционално, а не персонално. Щом се намесят личности, появяват се лоши чувства.

— Ясно ми е и съм напълно съгласен, Маестро.

— Всъщност — с нотка на виновност рече професорът — винаги съм усещал, че не е редно да говорим за основните Селдънови уравнения на психоисторията. Проблемът е там, че този термин е използван толкова години и не е практично да се опитваме да го променяме.

— Ако ме извините, маестро, ще отбележа, че вие сте изключение. Мисля, никой не би оспорил, че откриването на психоисторическата наука се дължи изцяло на вас. Само че с ваше позволение бих желал да се върна на срещата ви с генерал Тенар.

— Какво повече да бистрим за нея?

— Все се чудя дали няма да е по-добре, ако вие нито го видите, нито разговаряте с него, нито си имате някакво вземане-даване.

— Как да го избягна, като ме кани на среща?

— Бихте могли да се престорите на болен и да изпратите някой друг вместо вас.

— Кого?

Илар не отвърна, но мълчанието му бе красноречиво.

— Доколкото разбирам, теб — рече Селдън.

— Дали не трябва точно това да направим? Аз съм съгражданин по сектор на генерала, което би имало известно значение. Вие сте човек зает, годините ви са напреднали и няма да е трудно Тенар да повярва, че не сте съвсем добре. И ако го видя аз, а не вие — моля да ме извините, маестро, — ще мога да шикалкавя и маневрирам доста по-лесно от вас.

— Искаш да кажеш — да лъжеш.

— Ако стане нужда.

— Рискуваш прекалено.

— Не чак толкова. Съмнявам се, че ще нареди да ме екзекутират. Ако го разгневя, което е напълно възможно, бих могъл да се позова — или вие да се позовете — на моята младост и неопитност. При всички случаи ще бъде значително по-безопасно аз да се забъркам в някоя каша, отколкото вие. Мисля за Проекта — той може да напредне без мен много по-бързо, но не и без вас.

Селдън намръщено каза:

— Нямам намерение да се крия зад гърба ти, Илар. Ако генералът иска да ме види, ще ме види. Няма да треперя и да те пращам да рискуваш вместо мене. За какъв ме смяташ?

— За прям и честен човек, докато сега има нужда от някой, който не е искрен.

— Ако се наложи, ще съумея да бъда неискрен. Моля те, колега, не ме подценявай.

Другият безнадеждно сви рамене:

— Добре. Мога да споря с вас само до известна точка.

— Всъщност, Илар, бих желал да не бяхте отлагали срещата. По-скоро щях да пропусна моя рожден ден, за да се запозная с генерала, отколкото обратното. Това тържество не беше моя идея — гласът му заглъхна с ръмжене.

— Съжалявам — промълви Тамуил Илар.

— Хубаво — кимна примирено Селдън, — ще видим какво ще стане.

Той се обърна и излезе. Понякога горещо му се приискваше да направи онова, на което казваше „затягане на гайките“, та да е сигурен, че всичко ще върви, както го планира, и да не остави на подчинените си никакви пътища за маневриране. Туй обаче щеше да погълне много време, огромни усилия и щеше напълно да го лиши от каквато и да било възможност той самият да работи над психоисторията — а в добавка просто характерът му не бе такъв.

Въздъхна. Трябваше да поговори с Юго Амарил.