Айзък Азимов
Битката за Фондацията (14)

14

Билиботън си беше Билиботън — мръсният, проснал се нашироко, зловещ район Билиботън. Той ухаеше на разложено и въпреки това бе пълен с жизненост, каквато Рейч бе убеден, че не може да се намери никъде другаде на Трантор. Навярно не можеше да се намери и в цялата Империя, макар че младежът не знаеше нищо от първа ръка за който и да било друг свят освен Трантор.

За последен път посети Билиботън, когато беше не повече от дванайсетгодишен, но дори хората по улиците сякаш бяха същите: същата смесица от подлост и непочтителност; изпълнени с изкуствена гордост и мърмореща неприязън; мъжете — белязани с тъмните си пищни мустаци, а жените — с торбестите си дрехи, които сега изглеждаха ужасно развлечени в по-възрастните и видели свят очи на Рейч.

Как е възможно жени с такива дрехи да привличат мъжете? Глупав въпрос. Даже когато беше на дванадесет, имаше съвсем ясна представа колко лесно и бързо могат да се съблекат.

Ето го тук, потънал в мисли и спомени, върви покрай витрините на магазините, опитва се да се убеди, че помни точно това или онова място, и се чуди дали между минувачите, с осем години по-възрастни, са и хората, които бе познавал. Може би момчешките му приятели — и той изпита неловкост от факта, че макар да си спомняше някои от прякорите, дето си лепяха един на друг, не успява да се сети за нито едно истинско име.

Дупките в паметта му бяха наистина огромни. Не че осем години са чак толкова много време, ала туй бяха две пети от живота на двайсетгодишния човек, а неговият живот, откакто напусна Билиботън, така се различаваше от всичко преди, че то бе избледняло като мъгляв сън.

Миризмите обаче си бяха същите. Стигна до една пекарница — мръсна и неприветлива — и помириса кокосовата глазура, просмукала въздуха с ухание, каквото не беше подушвал никъде другаде. Даже когато му се случеше да спре, за да си купи кокосови сладки, дори когато ги рекламираха като „далянски“, те си оставаха само бледи имитации и нищо повече.

Изкушението бе силно. Всъщност защо не? Имаше кредити, а Дорс не бе тук, та да сбърчи нос и да се зачуди на висок глас колко е чисто — или, по-скоро, колко не е чисто — това заведение. Кой ли едно време се интересуваше от чистота?

Магазинчето беше сумрачно и трябваше известно време очите на Рейч да свикнат. Видя няколко ниски маси с по чифт полуразпаднали се столове, където хората несъмнено можеха да опитат нещо леко от рода на мока и тарталетки. На една маса седеше младеж, пред него стоеше празна чаша. Той носеше тениска, която някога е била бяла и сигурно на по-свястно осветление щеше да изглежда още по-мръсна.

Пекарят или може би сервитьорът излезе от задната стаичка и каза доста грубо:

— К’во искаш?

— Кокосарник — рече Рейч също тъй грубо (нямаше да бъде истински билиботънец, ако разиграваше разни там учтивости), като използва жаргонната дума, добре запомнена през ония времена.

Думата все още бе в обръщение, защото сервитьорът му подаде с пръсти точно желаната сладка. Момчето Рейч би сметнало това в реда на нещата, но мъжът Рейч леко се слиса.

— Искаш торбичка?

— Не — отвърна гостът. — Ще я изям тук.

Плати на сервитьора, взе кокосарника от ръката му и полупритворил очи, впи зъби във вкусотията. В детството му тя бе рядко угощение — понякога щом събереше нужния кредит, за да си я купи, понякога щом получеше хапка от временно забогатял приятел, а най-често ако чопнеше някой кокосарник, докато никой не гледа. Сега можеше да поръча колкото си ще.

— Хей! — викна един глас.

Младежът от другата маса му се мръщеше. Рейч вежливо каза:

— На мен ли говориш, аверче?

— Ъхъ. К’во правиш?

— Джвакам кокосарник. К’во ти пука? — автоматично бе приел билиботънския начин на изразяване. Въобще не му беше трудно.

— И к’во търсиш в Билиботън?

— Тук съм роден. И отгледан. В легло, а не на улицата като теб — обидата бе изречена лесно, сякаш никога не бе напускал родното място.

— Ами-и? Много хубаво се обличаш за билиботънец. Съвсем фръц-фръц. Смърдиш на парфюм — и оня повдигна кутрето си, за да намекне за женственост.

— Няма да говоря ти как смърдиш. Аз се издигнах навън.

— Навън, така ли? Ой-ля-ляя.

Двама мъже влязоха в пекарницата. Рейч леко се смръщи, защото не беше сигурен дали не са повикани. Младежът на масата обясни на новодошлите:

— Тоя образ се бил издигнал навън. Казва, че е билиботънец.

Единият от новодошлите отдаде иронично чест и се ухили без следа от дружелюбност. Зъбите му бяха обезцветени.

— Не е ли гот? Винаги е приятно да срещнеш някой билиботънец, който се е издигнал навън. Т’ва му дава шанс да помогне на бедните кутсузлии от сектора. Например с кредити. Всякога можеш да пуснеш някой и друг кредит за бедните, а?

— Колко имаш, господине? — попита другият и престана да се хили.

— Хей — рече мъжът зад тезгяха. — Айде, момчета, излезте от моя магазин. Не искам разправии тук.

— Няма да има разправии — заяви Рейч. — Аз си тръгвам.

Той се запъти към вратата, но седналият протегна крак пред него:

— Не си отивай, приятел. Компанията ти ще ни липсва.

Собственикът зад тезгяха, очевидно уплашен от най-лошото, изчезна в дъното. Рейч се усмихна и каза:

— Веднъж, момчета, като бях в Билиботън с вехтите, ни спряха десет приятелчета. Десет. Броих ги. Трябваше да се погрижим за тях.

— Е? — изръмжа първият, който се бе обадил. — Твоят старец ли се погрижи и за десетте?

— Моят старец? Тц. Той не би си хабил времето. Дъртата ги оправи, пък аз мога да го върша по-добре от нея. Тука сте едва трима. Така че, ако нямате нищо против, разчистете пътя.

— Разбира се. Само остави всичките си кредити. И някои дрехи.

Младежът от масата се изправи. В ръката си държеше нож.

— Виж ги ти — каза Рейч. — Сега ще ми губят времето.

Беше привършил своя кокосарник и се бе полуизвърнал. После светкавично се хвана за масата, а левият му крак излетя и върхът на обувката му се заби безпогрешно в слабините на човека с ножа.

Онзи изрева и падна. Масата изхвърча, избута втория към стената и го задържа там, докато лявата ръка на Рейч се мярна, за да тресне с ръба на дланта ларинкса на третия, който се закашля и строполи.

Всичко отне две секунди — Рейч вече стоеше с по един нож във всяка шепа.

— Хайде, кой от вас иска да шавне?

Те се облещиха в него, но останаха като вцепенени по местата си и Рейч кимна:

— В такъв случай аз си тръгвам.

Обаче сервитьорът, оттеглил се в задната стаичка, сигурно бе извикал за помощ, защото още трима мъже влязоха в магазинчето, докато оня пищеше: „Скандалджии! Чисти скандалджии!“

Новопристигналите бяха облечени еднакво — очевидно в униформа, каквато Рейч досега не бе виждал. Крачолите на панталоните бяха натикани в ботуши, свободните зелени тениски — препасани, а на върха на главите им се кипреха малко смешни полусферични шапки. Отпред на лявото рамо на всяка тениска личаха буквите „ГД“.

Изглеждаха далянци, ала мустаците им не напомняха съвсем далянските. Бяха черни и гъсти, но грижливо подстригани на нивото на устните и не бяха оставени да станат прекалено пищни. Рейч си позволи вътрешно да им се изсмее. Липсваше им убедителността на собствените му мустаци, обаче трябваше да признае, че са спретнати и чисти.

Водачът на тримата униформени каза:

— Аз съм ефрейтор Куинбър. Какво става тук?

Победените билиботънци се вдигнаха на крака с очевидно очукан вид. Единият все още беше превит надве, другият търкаше гърлото си, а третият се държеше така, сякаш рамото му е изкълчено.

Ефрейторът философски ги огледа, докато хората му блокираха вратата. Той се обърна към Рейч — единствения, които изглеждаше незасегнат:

— Момче, ти билиботънец ли си?

— Тук съм роден и отгледан, но осем години съм живял къде ли не — билиботънският му акцент намаля, ала все още се чувстваше (поне дотолкова, доколкото съществуваше и в речта на ефрейтора). Дал имаше и други райони освен Билиботън, като някои от тях претендираха за голяма вежливост в обноските. — От органите на реда ли сте? Нещо не си спомням униформата, която вие…

— Не сме от органите на реда. В Билиботън няма да намериш много органи на реда. Ние сме Гвардията на Джоуранъм и поддържаме спокойствието. Познаваме тези тримата и сме ги предупреждавали. Ще се погрижим за тях. Ти си нашият проблем, мой човек. Името? Гражданският номер?

Рейч им ги каза.

— И какво стана тук?

Рейч им обясни.

— А каква ти е работата насам?

— Вижте какво, имате ли право да ме разпитвате? Ако не сте от органите на реда… — забеляза гостът.

— Слушай — рече с решителен глас ефрейторът, — не ни питай за правата. Ние сме всичко, което съществува в Билиботън, и използваме това, защото си го взимаме. Казваш, че си набил тези трима мъже и аз ти вярвам. Само че нас няма да ни набиеш. На нас не ни разрешават да носим бластери… — И тук той бавно извади един бластер. — Сега ми кажи каква работа имаш насам.

Рейч въздъхна. Ако беше отишъл направо в залата на сектора, както би трябвало да направи, ако не беше спрял, за да се потопи в носталгията си по Билиботън и кокосарниците…

— Дошъл съм да видя господин Джоуранъм по важен въпрос и доколкото вие, изглежда, сте част от негова органи…

— Да видиш лидера?

— Да, ефрейторе.

— С два ножа в ръцете?

— За самозащита. Нямах намерение да ги нося с мен, когато срещна господин Джоуранъм.

— Ти казваш това. Ще те арестуваме, господине. Ще разчепкаме тая работа. Може да ни отнеме много време, обаче ще я разчепкаме.

— Но вие нямате право. Вие не сте законно упълно…

— Добре, намери някой да му се оплачеш. Дотогава си наш.

И така, ножовете бяха конфискувани, а Рейч — задържан.