Айзък Азимов
Битката за Фондацията (94)

17

— Красиво е навън — въздъхна Хари Селдън. — Просто е вълшебно. Като се има предвид, че живеем под купол, човек би си помислил, че всяка вечер времето е прекрасно както сега.

— Ако постоянно е еднакво, ще ни омръзне, деди — каза безучастно Уонда. — Малките промени са добри за нас.

— За теб, защото си млада, Уонда. Пред теб има много и много вечери. Пред мен няма. Ето защо желая повече хубави вечери.

— Виж какво, деди, ти не си стар. Кракът ти е наред и умът ти е остър както винаги. Аз го зная.

— Разбира се. Продължавай, накарай ме да се почувствам по-добре — после с неудобство добави: — Искам да ходя. Искам да изляза от този тесен апартамент, да отида до Библиотеката и да се порадвам на това чудно временце.

— Какво ще правиш в Библиотеката?

— В момента нищо. Просто ми се ще да се разхождам, но…

— Но?

— Обещах на Рейч да не се движа из Трантор без телохранител.

— Рейч не е тук.

— Зная — промърмори Селдън, — ала обещанието си е обещание.

— Той не е казал кой да те придружава, нали? Хайде да отидем на разходка и аз ще ти бъда телохранител.

— Ти ли? — засмя се Хари.

— Да, аз. Предлагам услугите си. Приготви се и да вървим.

Стана му забавно. Тъй като напоследък кракът почти не го болеше, бе склонен да излезе без бастун, обаче имаше нов, в чиято глава се спотайваше олово. Той бе по-тежък и по-здрав от стария и при положение, че ще излезе само с Уонда като телохранител, Селдън си помисли, че е по-добре да вземе тъкмо новия бастун.

Разходката се оказа чудесна и професорът ужасно се радваше, че се е поддал на изкушението… докато не стигнаха едно определено място.

Тук той вдигна очи със смесица от гняв и негодувание:

— Виж!

Уонда се огледа. Куполът сияеше както винаги вечер, за да придаде атмосферата на първия здрач, който, разбира се, преминаваше в мрак с настъпването на нощта.

Селдън обаче сочеше към някаква тъмна ивица по протежение на купола. Част от лампите не светеха.

— Когато за пръв път дойдох на Трантор — каза Хари Селдън, — подобно нещо беше немислимо. Имаше служители, които постоянно се грижеха за светлините. Градът работеше, а сега малко по малко се разкапва и, което ме тревожи най-много, никой не се интересува. Защо не се изпращат петиции до Императорския дворец? Защо няма протестни събрания? Всичко е така, сякаш народът на Трантор очаква градът наистина да се разпадне и тогава хората ще се ядосат на мен, понеже аз им посочвам, че именно това става.

— Деди — меко рече Уонда, — зад нас има двама мъже.

Вървяха в тъмата под счупените лампи на купола и Селдън попита:

— Само вървят ли?

— Не — Уонда не гледаше към тях. Не й се налагаше. — Преследват те.

— Можеш ли да ги спреш… да ги притиснеш?

— Опитвам се, но те са непоколебими. Това… това е все едно да буташ стена с голи ръце.

— На какво разстояние са оттук?

— На около три метра.

— Приближават се, а?

— Да, деди.

— Кажи ми, когато дойдат на един метър зад мен — той плъзна длан надолу по бастуна си, докато напипа тънкия му край, освобождавайки оловната глава.

— Хайде, деди — изсъска Уонда.

Селдън се обърна, замахна с бастуна и тежко го стовари върху рамото на единия от мъжете зад него. Онзи се свлече с писък и се загърчи на паважа.

— Къде е другият? — попита Хари.

— Избяга.

Той погледна мъжа на земята, сетне стъпи с крак на гърдите му:

— Провери в джобовете му, Уонда. Някой трябва да му е платил и аз бих желал да намеря неговия кредитен картон, от който да разбера откъде идват — и добави замислено: — Исках да го ударя по главата.

— Щеше да го убиеш, деди.

— Точно така — кимна Селдън. — Срамота. Имам късмет, че не го уцелих.

— Какво става тук? — чу се остър глас и при тях дотърча една плувнала в пот униформена фигура, която отблизо се оказа, че е женска. — Вие там, дайте ми този бастун!

— Полицай… — меко рече Селдън.

— После ще ми разправяте лъжите си. Сега трябва да извикаме линейка за горкичкия човек.

— Горкичкия човек? — повторя сърдито професорът. — Канеше се да ме нападне. Аз действах в самоотбрана.

— Видях какво се случи — изръмжа полицайката.

— Този гражданин и с пръст не ви докосна. Вие се извърнахте и го ударихте, без да ви е предизвикал. Това не е самоотбрана, ами нападение с побой.

— Полицай, казвам ви, че…

— Нищо не ми казвайте на мен. Можете да го заявите в съда.

— Полицай, само ни изслушайте… — обърна се към нея Уонда с тихо и сладко гласче.

— Вие си вървете у дома, млада госпожице — посъветва я представителката на властта. Уонда се изопна.

— Не, полицай. Където отиде дядо ми, ще отида и аз — очите на момичето блеснаха и другата промърмори:

— Добре, тогава елате.