Айзък Азимов
Битката за Фондацията (30)

5

Секторът Уай по традиция се противопоставяше на Ентунската династия на Клеон I, която управляваше Империята вече над два века. Противопоставянето датираше от времето, когато някои от кметовете на Уай бяха заемали имперския трон. Уайската династия нито бе властвала дълго, нито се бе оказала особено успешна, ала хората и управниците от този сектор трудно можеха да забравят, че някога са били — макар временно и без голяма полза — абсолютни господари. Краткият период отпреди осемнадесет години, когато самоназначилата се за кмет на Уай Прашел хвърли ръкавица на Империята, беше подсилил както уайската гордост, тъй и чувството за неудовлетвореност.

Всичко това обясняваше защо скромната групичка водачи на конспирацията се чувстваха в Уай в такава безопасност, каквато не биха изпитвали където и да е другаде на Трантор.

Петима от тях седяха около масата в една стая нейде из порутената част на сектора. Стаята бе лошо обзаведена, но добре защитена срещу подслушване.

На стол, малко по-качествен от другите, се разполагаше човек, който спокойно можеше да бъде взет за водач. Лицето му беше слабо и с нездрав тен, устата — широка, а устните — толкова бледи, че едва се забелязваха. Косата му бе леко прошарена, ала очите му горяха с неугасима ярост.

Беше се втренчил в седналия точно насреща му мъж — явно по-стар и отпуснат, с почти бяла коса и увиснали бузи, които потреперваха, щом проговореше.

Водачът остро каза:

— Е? Напълно ясно е, че нищо не си свършил. Обясни защо!

По-възрастният рече:

— Аз съм стар джоуранъмит, Намарти. Защо трябва да обяснявам действията си?

Гембъл Дийн Намарти, бившата дясна ръка на Ласкин Джоу-Джоу Джоуранъм, отбеляза:

— Има много стари джоуранъмити. Някои са некомпетентни, други са кекави, трети са забравени. Това, че си стар джоуранъмит, не означава нещо повече от това да си стар глупак.

Възрастният мъж се облегна на стола си:

— Ти ме наричаш стар глупак? Мен? Каспал Каспалов? Аз бях с Джоу-Джоу още когато ти не беше влязъл в партията, когато беше едно парцаливо нищо, което си търси ръководна идея.

— Не съм те нарекъл глупак — припряно отвърна Намарти. — Казах само, че някои стари джоуранъмити са глупаци. Сега имаш възможност да ми докажеш, че не си от тях.

— Моите връзки с Джоу-Джоу…

— Забрави ги. Той е мъртъв!

— Аз мисля, че духът му продължава да живее.

— Ако тази мисъл ще ни помага в борбата, тогава духът му продължава да живее. Само че за другите, а не за нас. Ние знаем, че той грешеше.

— Не съм съгласен.

— Не настоявай да изкараш герой един обикновен човек, който правеше грешки. Той си въобразяваше, че може да раздвижи Империята единствено със силата на ораторството, със слово…

— Историята показва, че в миналото думите са местели планини.

— Явно не думите на Джоуранъм, защото той допускаше грешки. Джоу-Джоу много некадърно скри микогенския си произход и, още по-лошо, позволи да го подмамят да обвини Първия министър Ето Демерцел, че е робот. Предупреждавах го против такова обвинение, но той не поиска да ме послуша и това го унищожи. Хайде сега да почнем на чисто, а? Както и да използваме името на Джоуранъм пред другите, нека ние самите не се вцепеняваме от него.

Каспал Каспалов седеше мълчаливо. Другите трима местеха поглед от Намарти към Каспалов и обратно, решени да оставят водача да изнесе тежестта на спора.

— Заради изгнаничеството на Джоуранъм на Нишая движението се разцепи и можеше да изчезне — твърдо каза Намарти. — И наистина щеше да изчезне, ако не бях аз. Малко по малко, камък по камък аз го изградих отново и го превърнах в мрежа, която опасва цял Трантор. Смятам, че го знаеш.

— Знам го, шефе — промърмори Каспалов. Използването на титлата даде ясно да се разбере, че търси помирение.

Гембъл Дийн Намарти сдържано се усмихна. Не настояваше за това обръщение, но винаги му бе приятно да го чуе. Той напомни:

— Ти си част от тази мрежа и имаш своите задължения.

Каспалов се размърда. Явно водеше вътрешен спор и накрая бавно издума:

— Ти ми рече, шефе, че си предупредил Джоуранъм да не обвинява стария Първи министър, че е робот. Той не те е послушал, ала поне те е оставил да си кажеш приказката. Може ли аз да имам същата привилегия да посоча какво мисля за грешка и ти да ме изслушаш така, както Джоуранъм е изслушал теб — даже и ако ти, също като него, не приемеш съвета?

— Естествено, че ще си кажеш приказката, Каспалов. Ти си тук точно за да можеш да го сториш. Каква ти е идеята?

— Тая наша нова тактика е погрешна, шефе. Тя предизвиква разрушения и вреди.

— Разбира се! Тъй е замислена — Намарти се раздвижи на стола си, сдържайки с усилие своя гняв. — Джоуранъм се опита да убеждава и не успя. Ние ще съборим Трантор чрез действия.

— Колко ще продължат? И на каква цена?

— Толкова дълго, колкото трябва, и то при много ниска цена. Прекъсване на енергозахранването тук, спиране на водата там, връщане на каналните потоци, повреда на кондиционерите — всичко туй означава неприятности и неудобства.

Каспалов поклати глава:

— Тези неща се натрупват, шефе.

— Естествено, Каспалов, и ние искаме разочарованието и негодуванието на хората също да се натрупат. Слушай, Каспалов, Империята се разлага. Всеки го знае. Всеки, способен да мисли интелигентно, го знае. Техниката ще отказва тук и там, дори и нищо да не правим. Ние само малко й помагаме.

— Това е опасно, шефе. Инфраструктурата на Трантор е невероятно сложна. Някой невнимателен тласък и тя може да се разпадне. Ако дръпнем погрешна нишка, Трантор би могъл да се срути като къщичка от карти.

— Засега не се е срутил.

— Но утре може и да се срути. И какво ще стане, ако хората разберат, че ние сме причината? Ще ни разкъсат на парчета. Няма да има нужда да викат силите за сигурност или военните. Тълпата ще ни унищожи.

— Откъде ще научат достатъчно, та да ни обвинят? Естествената мишена на хорското негодувание ще бъде правителството — съветниците на Императора. Никога няма да видят нищо зад това.

— А ние как ще живеем със самите себе си, като знаем какво сме направили?

Този въпрос бе зададен шепнешком; старият човек очевидно се вълнуваше доста. Каспалов умолително погледна през масата към своя водач, към човека, на когото се бе заклел във вярност. Беше го сторил с убеждението, че Намарти наистина ще продължи да носи знамето на свободата, предадено му от Джоу-Джоу Джоуранъм. Сега Каспалов се чудеше дали Джоу-Джоу би искал неговият блян да си отиде по такъв начин.

Намарти цъкна с език като баща, който мъмри непослушното си дете:

— Колега, тия сантименталности нали не са на сериозно? Веднъж да дойдем на власт, ще съберем парчетиите и ще изградим всичко отново. Ще привлечем хората с някогашните приказки на Джоуранъм за масово участие в управлението и по-голяма представителност и щом се укрепим здраво, ще установим по-ефикасно и силно правителство. Тогава ще имаме по-добър Трантор и по-здрава Империя. Ще създадем нещо като дискусионна система, където представителите на другите светове да си приказват, докато се замаят… обаче ще управляваме ние.

Каспал Каспалов седеше в нерешителност. Намарти се усмихна безрадостно:

— Не си сигурен ли? Не можем да загубим. Събитията се развиват идеално и ще продължат да се развиват идеално. Императорът не знае какво става, няма си и понятие. А пък Първият министър е математик. Вярно, че погуби Джоуранъм, но оттогава не е свършил работа за пукната пара.

— Той разполага с откритие, което се казва… казва се…

— Зарежи го. Джоуранъм му придаваше голямо значение, ала това се дължи донякъде на микогенския му произход, също като роботската му мания. Този математик няма нищо…

— Исторически психоанализ или нещо подобно. Веднъж чух Джоу-Джоу да обяснява…

— Зарежи го. Просто си гледай работата. Нали управляваш вентилирането в сектора Анемория? Е, чудесно. Накарай го да не функционира нормално, както ти си избереш. Или да спре тъй, че да се повиши влажността, или да произвежда някаква особена миризма, или нещо такова. Това няма да убие никого, така че защо да изпадаме в целомъдрена виновност? Просто ще заставиш хората да се чувстват неуютно и ще покачиш общото равнище на дискомфорт и раздразнение. Да разчитаме ли на теб?

— Ама онова, което за младите и здравите ще бъде само дискомфорт и дразнител, може да се окаже по-тежко за децата, за старците, за болните…

— Да не настояваш, че изобщо никой не трябва да пострада?

Каспалов промърмори под носа си. Намарти отсече:

— Нищо не може да се направи, за да се гарантира, че никой няма да пострада. Просто си свърши работата. Свърши я тъй, че да пострадат колкото се може по-малко хора — щом съвестта ти настоява, — само че я свърши!

— Виж какво, шефе, имам да кажа още нещо — рече Каспалов.

— Казвай — уморено отвърна Намарти.

— Можем да чоплим инфраструктурата с години, но ще дойде време, когато ще трябва да се възползваш от натрупаното недоволство и да вземеш властта. Как смяташ да го сториш?

— Искаш да знаеш как точно ще го направим?

— Да. Колкото по-бързо ударим, толкова по-ограничени ще бъдат щетите и толкова по-ефикасна ще е хирургическата намеса.

Намарти бавно произнесе:

— Още не съм решил какво ще е естеството на този „хирургически удар“, обаче той ще дойде. Дотогава ще вършиш ли своята част от работата?

Каспалов неохотно се съгласи:

— Да, шефе.

— Добре, върви — каза водачът и го отпрати с рязък жест.

Каспал Каспалов стана, обърна се и излезе. Намарти го проследи с поглед, сетне рече на мъжа от дясната си страна:

— На Каспалов не може да му се вярва. Смятам, че се е продал и искаше да знае бъдещите ми планове само за да ни предаде. Погрижи се за него.

Другият кимна и тримата излязоха, оставяйки Намарти сам в стаята. Той угаси светещите стенни панели с изключение на един-единствен квадрат на тавана, тъй че да не седи в пълна тъмнина.

Помисли си: „Всяка верига има слаби брънки, които трябва да се елиминират. Правили сме го някога и резултатът е, че сега разполагаме с неуязвима организация.“

И той се усмихна в полумрака, като разкриви лице в някакво дивашко веселие. В края на краищата мрежата се простираше дори в самия Дворец — не съвсем твърдо, не съвсем сигурно, но я имаше и там. И тя щеше да бъде заздравена.