Айзък Азимов
Битката за Фондацията (4)

4

Отново настъпи кратка тишина, но само защото мислите не вдигат шум. Иначе Селдъновите бяха достатъчно бурни.

Вярно беше. Жена му, изглежда, имаше необичайни познания за роботите. В предишните години Хари толкова често се бе дивил над този факт, че накрая се отказа и го тикна нейде на заден план в мозъка си. Ако не беше Демерцел — един робот, — Хари никога не би срещнал Дорс. Защото Дорс работеше за Демерцел и тъкмо той преди осем години я бе „прикрепил“ към Селдън, за да го пази при обиколката му из различните сектори на Трантор. Дори сега, когато тя му беше съпруга, неговата „по-добра половина“, от време на време Хари се чудеше на странната връзка между нея и робота. Това бе единствената сфера от живота на Дорс, където Хари Селдън наистина чувстваше, че не му е мястото и не е добре дошъл. И туй го навеждаше на най-болезнения от всички въпроси: дали Дорс стоеше с него, понеже се подчинява на Демерцел, или просто от любов? Искаше му се последното да е вярно, макар че…

Животът му с Дорс Венабили бе щастлив, но това си имаше определена цена — едно условие. То изглеждаше толкоз по-строго, защото не беше поставено в резултат на спор или уговорка, а чрез негласно взаимно разбирателство.

Селдън знаеше, че у Дорс е намерил всичко, което би искал от една жена. Наистина нямаха деца, ала той нито ги бе очаквал, нито — да си кажем направо — много бе желал да ги има. Имаше Рейч, който в емоционално отношение му беше син дотолкова, сякаш бе наследил целия му геном, че дори и повече.

Самият факт, че Дорс го караше да мисли по въпроса, нарушаваше съгласието, което през всички тези години им бе осигурявало мир и спокойствие, и той усети слаба, но нарастваща вътрешна съпротива.

Все пак отблъсна настрани тия мисли. Беше свикнал да я приема в ролята й на негов защитник и щеше да продължи да го прави. В края на краищата той бе човекът, с когото тя споделяше дома, масата и леглото, а не Демерцел.

Гласът на Дорс го извади от унеса му:

— Казах… цупиш ли се, Хари?

Селдън леко се стресна, защото в гласа й имаше оттенък на повторение, и разбра, че постепенно се е свил по-навътре в мислите си и по-далеч от нея.

— Съжалявам, скъпа. Не се цупя… не се цупя нарочно. Просто се чудех как би трябвало да отговоря на твоето заявление.

— За роботите ли? — изглеждаше абсолютно спокойна, когато произнесе думаха.

— Каза, че не знам за тях колкото теб. Как да ти отговоря? — замълча, после тихо добави (уверен, че поема риск) — И то без да те обидя.

— Аз не казах, че ти не знаеш за роботите. Ако ще ме цитираш, цитирай ме точно. Казах, че не разбираш роботите. Сигурна съм, че знаеш много, може би повече от мен, но за да знаеш, не е нужно да разбираш.

— Дорс, ти сега напук говориш парадокси, та да ме дразниш. Парадоксът възниква само от някоя двусмислица, която мами непреднамерено или нарочно. Не обичам това в науката, не ми харесва и при обикновен разговор, освен ако е на шега, което в момента едва ли е вярно.

Дорс се разсмя по своя характерен начин — меко, сякаш забавлението е нещо доста ценно, за да се споделя по твърде либерален начин.

— Очевидно парадоксът те подтиква да важничиш, а ти винаги си забавен, щом заважничиш. Ще ти обясня. Нямах намерение да те дразня — тя се пресегна да потупа ръката му и за учудване (и леко смущение) на Селдън той откри, че е свил пръстите си в юмрук.

— Знаеш ли, че много говориш за психоисторията, поне на мен?

Селдън се прокашля:

— Що се отнася до това, оставям се изцяло на твоята милост. Проектът е секретен по самата си същност. Психоисторията няма да въздейства, освен ако хората, които касае, нищо не знаят за нея. Така че аз мога да говоря само с Юго и с теб. За Юго всичко е интуиция. Той е изключително умен, но дотолкова е склонен да скочи в мрака, че трябва да играя ролята на спирачка и винаги да го дърпам назад. Аз обаче също си имам своите щури идеи и ми е полезно да ги чуя произнесени — тук той се усмихна — даже когато ми се вижда съвсем сигурно, че не разбираш нито дума от това, което казвам.

— Знам, че ти служа като устройство за слушане и нямам нищо против. Наистина нямам нищо против, Хари, така че не смятай да коригираш поведението си. Естествено, че не разбирам твоята математика. Аз съм просто историк — и дори не историк на науката. Онова, с което се занимавам напоследък, е влиянието на икономическите промени върху политическото развитие…

— Да, а не си ли забелязала, че аз съм твоето устройство за слушане? Щом му дойде времето, това ще ми трябва за психоисторията. Подозирам, че тогава помощта ти ще е неоценима.

— Прекрасно! Сега, след като установихме защо живееш с мен — знаех си, че не ще да е заради неземната ми хубост, — нека да ти дообясня. Понякога, когато приказките ти се изместят от чисто математическата страна на въпроса, ми се струва, че схващам идеята ти. На няколко пъти си разяснявал какво наричаш необходимост от минимализъм. Мисля, че те разбирам. Имаш предвид…

— Знам какво имам предвид.

Дорс придоби обидено изражение:

— Моля те, Хари, не така високомерно. Не се опитвам да ти го обяснявам. Искам да го изясня на себе си. Щом твърдиш, че си моето устройство за слушане, действай както подобава. Нали трябва да се слушаме поред?

— Съгласен съм да е поред, но ако смяташ да ме обвиняваш във високомерие, когато съм казал само една дребна…

— Стига! Млъквай!… Каза ми, че минимализмът е от изключителна важност в приложната психоистория, в изкуството да се направи опит за поврат от нежелано към желано или поне към по-малко нежелано развитие. Каза, че трябва да се извърши промяна, която да е толкова мъничка, толкова минимална, колкото е възможно…

— Да — рече с готовност Селдън, — защото…

— Не, Хари. Аз се опитвам да обясня. И двамата знаем, че ти го разбираш. Трябва да се придържаш към минимализма, понеже всяка промяна има множество странични ефекти, които не винаги могат да бъдат взети предвид. Ако тя е доста голяма и страничните ефекти са прекалено много, крайният резултат положително няма да има нищо общо с планирания и ще бъде абсолютно непредвидим.

— Точно така — кимна Селдън. — Това е същността на хаотичния ефект. Проблемът е дали съществува такава малка промяна, която да има разумно предвидими последици, или историята на човечеството е неизбежна и неизменно хаотична във всяко отношение. Тъкмо туй отначало ме накара да мисля, че психоисторията не е…

— Знам, обаче ти не ме оставяш да си кажа думата. Въпросът не е дали може да има достатъчно малка промяна. Работата е там, че всяка промяна, по-голяма от минималната, е хаотична. Изискваният минимум може да е равен на нула, а ако не е нула, тогава е твърде скромен — и основният проблем е да се намери онази величина, която да е определено малка и същевременно да е значително по-голяма от нула. Доколкото схващам, това имаш предвид под необходимост от минимализъм.

— Горе-долу — каза Хари Селдън. — Разбира се, както винаги нещата се описват по-сбито и по-точно със средствата на математиката. Виж сега…

— Спести ми го — рече Дорс. — След като знаеш всичко това по отношение на психоисторията, Хари, трябва да го знаеш и по отношение на Демерцел. Ти го знаеш, но не го разбираш, защото очевидно не ти хрумва да приложиш принципите на психоисторията към законите на роботиката.

Тук Селдън колебливо отговори:

— Сега пък аз не виждам какво целиш.

— Той също изисква минимализъм, нали, Хари? Според Първия закон на роботиката роботът не може да причини вреда на човешко същество. Такова е основното правило за обикновения робот, ала Демерцел е нещо съвсем необичайно и за него Нулевият закон важи и дори има приоритет над Първия. Нулевият закон гласи, че роботът не може да навреди на човечеството като цяло. Това обаче поставя Демерцел в същото затруднение, което съществува при психоисторията. Разбираш ли?

— Започвам.

— Надявам се. Ако Демерцел е способен да променя умовете, трябва да го върши така, че да не предизвика нежелани странични ефекти. А доколкото той е Първият министър на Императора, страничните ефекти, за които следва да се безпокои, са наистина многобройни.

— И какво се оказва в нашия случай?

— Помисли си! Ти не можеш да кажеш на никого — освен, разбира се, на мен, — че Демерцел е робот, защото той те е променил тъй, че да не можеш. Но дали това е била голяма промяна? Ти искаш ли да съобщиш на хората, че е робот? Искаш ли да намалиш ефективността му, след като разчиташ на него за протекция, за поддръжка на твоите субсидии, за лек натиск в твоя полза? Естествено, че не. Промяната, която е трябвало да направи, е много малка — достатъчно е било само да те предпази да го издрънкаш в момент на възбуда или непредпазливост. Тази промяна е толкова дребна, че няма някакви особени странични ефекти. Ето как като цяло Демерцел се опитва да управлява Империята.

— Ами в случая с Джоуранъм?

— Той очевидно е съвършено различен от твоя. Каквито и да са мотивите му, тоя човек неизменно се противопоставя на Демерцел. Несъмнено Демерцел би могъл да промени това, но с цената на значително изкривяване в действията на Джоуранъм, което ще доведе до непредвидими за Първия министър резултати. Вместо да рискува да увреди противника или да предизвика странични ефекти, които биха могли да причинят вреда на други хора и може би на цялото човечество, той трябва да остави Джоуранъм на спокойствие, докато не открие някоя промяна — малка промяна, — която да оправи положението, без да нанесе вреда. Ето защо Юго е прав и Демерцел е уязвим.

Селдън слушаше, без да реагира. Изглеждаше потънал в мисли. Минаха няколко минути, преди да каже:

— Ако Демерцел не може да направи нищо по въпроса, тогава се налага аз да го сторя.

— Ако той не може да направи нищо, какво ще успееш ти?

— Случаят не е същият. Аз не съм обвързан от законите на роботиката. Няма защо да се вманиачавам на тема минимализъм. И като начало трябва да видя Демерцел.

Дорс придоби леко разтревожен вид:

— Наистина ли? Сигурно няма да е разумно да показваш, че двамата сте във връзка един с друг.

— Дошло е време, когато не можем да фетишизираме преструвките, че помежду ни липсва връзка. Естествено няма да пристигна с тромпети и с известяване по холовизията, но трябва да го видя.