Айзък Азимов
Битката за Фондацията (11)

11

Рядко някой друг освен Император Клеон виждаше Ето Демерцел. Той предпочиташе да стои в сянка по ред причини, една от които бе, че видът му почти не се променяше с времето.

От няколко години Хари Селдън наистина не бе го виждал и не беше разговарял с него насаме от първите си дни, когато пристигна на Трантор.

Като се има предвид последната обезпокояваща среща с Ласкин Джоуранъм, и Ето Демерцел, и Селдън чувстваха, че ще е по-добре да не демонстрират връзката си. Посещението на Хари Селдън в приемната на Първия министър в Императорския дворец не би минало незабелязано и по съображения за сигурност двамата решиха да се срещнат в малък, но луксозно обзаведен апартамент в хотел „Краят на купола“ — точно до градините на Двореца.

Срещата с Ето Демерцел възкреси болезнено спомена за онези дни. Самият факт, че Демерцел все още правеше същото впечатление както тогава, подсилваше болката. Чертите на лицето му бяха силни и правилни. Беше висок и продължаваше да е як, а в черната му коса нямаше и следа от нещо бяло. Не бе красавец, ала се отличаваше с някаква мрачна привлекателност. Изглеждаше така, както би трябвало да изглежда идеалният Първи министър на Императора, и изобщо не приличаше на който и да било предшественик на тоя пост. Селдън си помисли, че той дължи на външния си вид половината от своето влияние над Императора, оттам — над Двора, и оттам — над Империята.

Демерцел се приближи към него, леко извил устни в усмивка, без ни най-малко да нарушава тъжното си изражение.

— Хари — рече, — радвам се да те видя. Донякъде се боях, че ще промениш решението си и ще отложиш срещата.

— Аз се боях повече от „донякъде“, че вие ще промените вашето, Първи Министре.

— Ето — ако се страхуваш да използваш истинското ми име.

— Не мога. Няма да успея да го произнеса, нали знаеш?

— Пред мен ще успееш. Кажи го. Ще ми бъде приятно да го чуя.

Селдън се поколеба, сякаш не вярваше, че устните му ще могат да оформят думата или че гласните му струни ще зазвучат.

— Данил — рече той накрая.

— Р. Данил Оливо — каза Демерцел. — Точно така. Ще вечеряш с мен, Хари. Ако вечерям с теб, няма да ми се наложи да ям, което ще бъде известно облекчение.

— С удоволствие, макар че идеята да се угощавам сам не съвпада с представата ми за весело прекарване. Може би една-две хапки…

— Щом ще ти достави удоволствие…

— Все едно — отвърна Селдън. — Не мога да не се питам дали е разумно да прекараме твърде много време заедно.

— Разумно е. Заповед на Императора. Негово императорско величество го иска.

— Защо, Данил?

— След две години пак ще има Конгрес. Изглеждаш изненадан. Да не беше забравил?

— Не съвсем. Просто не си бях помислил за това.

— Да не би да възнамеряваш да не присъстваш? На последния Конгрес ти хвърли бомбата.

— Да, с психоисторията — голяма бомба.

— Привлече вниманието на Императора. Никой друг математик не успя да го направи.

— Първоначално ти беше заинтригуваният, а не Императорът. Сетне трябваше да офейкам и да не му се мяркам пред очите, докато те уверих, че съм почнал да разработвам психоисторията. Тогава ти ми позволи да остана на сянка в безопасност.

— Едва ли може да се нарече „на сянка“ да бъдеш декан на един престижен математически факултет.

— На сянка съм, защото така се прикрива моята психоистория.

— А, храната пристига. Хайде за малко да поговорим за други неща, както се полага между приятели. Как е Дорс?

— Прекрасно. Истинска съпруга. Преследва ме до смърт с тревогите си за собствената ми безопасност.

— Това й е работата.

— И тя често ми го напомня. Данил, наистина никога няма да мога да ти се отплатя, загдето ни събра с нея.

— Благодаря ти, Хари, но, честно казано, не предвиждах за вас щастието на семейния живот — особено за Дорс…

— Въпреки всичко ти благодаря за подаръка, колкото и далеч от реалността да са били очакванията ти.

— Радвам се, обаче ще видиш, че този подарък може би ще има съмнителни последици — също както и приятелството ми.

Тук Селдън не успя нищо да отвърне и когато Демерцел му направи знак, се върна към яденето. След малко той кимна към хапката риба на вилицата си и рече:

— Действително не мога да позная организма, но пък си е сготвен по микогенски.

— Да. Зная, че ти харесва.

— Това оправдава съществуването на микогенците. Единственото им оправдание. Извинявай, Данил, не трябваше да забравям, че за теб те имат специално значение.

— Тяхното специално значение свърши. Много, много отдавна предците им населяваха планетата Аврора. Живееха по триста и повече години и бяха господари на Петдесетте свята на Галактиката. Един аврорианец ме е проектирал и ме е създал. Това не съм го забравил; помня го далеч по-точно и с доста по-малки изкривявания, отколкото техните микогенски потомци го помнят. Но още тогава — много, много отдавна — аз ги напуснах. Направих своя избор кое е добро за човечеството и според силите си се ръководя от него.

С внезапна тревога Селдън каза:

— Могат ли да ни подслушват?

Демерцел се развесели:

— Ако едва сега се сещаш за туй, вече е прекалено късно. Не се бой, взел съм необходимите предпазни мерки. Нито си бил видян от твърде много очи, когато си дошъл, нито ще бъдеш видян от твърде много, когато си тръгнеш. А и тези, които те забележат, няма да се изненадат. Всеизвестно е, че съм математик любител с големи претенции, ала скромни способности. Това здравата забавлява ония в Двора, дето не са ми съвсем приятели, и никой тук няма да се удиви, че се безпокоя за подготовката на наближаващия Конгрес. Исках да се консултирам с теб по този въпрос.

— Не виждам с какво мога да помогна. На Конгреса ще има навярно само една тема, за която ще съм в състояние да говоря — а аз не бива да говоря за нея. Нямам намерение да представям каквито и да било доклади.

— Ясно. Все пак, ако искаш да чуеш нещо любопитно, Негово императорско величество те помни.

— Предполагам, защото ти си се постарал да не ме забрави.

— Не. Не съм се мъчил да го сторя, обаче Негово императорско величество понякога ме изненадва. Знае, че новият Конгрес наближава, и очевидно си спомня изложението ти на предишния. Продължава да се интересува от психоисторията и трябва да те предупредя, че от това може да излезе още нещо. Съвсем не е невероятно да поиска да те види. В Двора сигурно ще го сметнат за висока чест — да получиш два пъти покана от Императора само за един живот.

— Шегуваш се. За какво му е да ме вижда?

— Във всеки случай, ако бъдеш поканен на аудиенция, трудно ще успееш да откажеш. Как са младите ти протежета Юго и Рейч?

— Вероятно знаеш. Предполагам, че ме следиш отблизо.

— О, да — твоята безопасност, но не и всичко в живота ти. Боя се, че задълженията поглъщат голяма част от времето ми, а пък аз не съм всевиждащ.

— Дорс не ти ли докладва?

— Само ако има криза. Тя не желае за дреболии да се прави на шпионин. — На лицето му отново се появи онази полуусмивка.

Селдън изръмжа:

— Моите момчета се справят добре. Юго се ръководи все по-мъчно. Той е по-психоисторик от мен и май чувства, че го възпирам. А Рейч е един обичлив вагабонтин — както винаги. Той ме плени още когато беше ужасен уличен хулиган. Най-невероятното е, че спечели и Дорс. Искрено вярвам, Данил, че ако на Дорс й писне от мен и поиска да ме напусне, въпреки туй може да остане заради любовта си към Рейч.

Демерцел кимна и Хари Селдън мрачно продължи:

— Ако Рашел от Уай не го намираше за обичлив, сега нямаше да съм тук. Щяха да ме застрелят… — той неспокойно се размърда. — Не ми е приятно да мисля за това, Данил. Абсолютно хаотично и непредвидимо събитие. С какво би могла да ми помогне психоисторията?

— Не си ли ми казвал, че психоисторията в най-добрия случай борави само с вероятности и с огромни маси хора, а не с отделни индивиди?

— Но ако в случая индивидът е решаващ…

— Хари, подозирам, че според теб никой индивид не е наистина решаващ. Нито дори аз или ти.

— Може би си прав. Аз обаче, колкото и да се ръководя от тази хипотеза, по силата на някакво свръхнормално самомнение, надхвърлящо всяка разумност, мисля за себе си като за решаващ. И ти също си решаващ — нещо, което дойдох да обсъдим с теб толкова честно, колкото е възможно. Трябва да разбера.

— Какво да разбереш?

Останките от вечерята бяха вдигнати от един келнер и светлината в помещението се приглуши малко, така че стените сякаш се сближиха и създадоха усещане за по-голяма интимност.

— Джоуранъм — каза Селдън, сдъвквайки думата, като че ли самото споменаване на името щеше да бъде достатъчно

— Ах, да.

— Знаеш ли за него?

— Естествено. Как бих могъл да не знам?

— Е, аз също искам да знам за него.

— Какво по-точно?

— Хайде, Данил, не си играй с мен. Опасен ли е?

— Разбира се, че е опасен. Нима се съмняваш?

— Става дума за теб, за положението ти на Първи министър?

— Тъкмо това имам предвид. Именно тук е опасен.

— И ти го допускаш?

Демерцел се приведе напред, като облегна левия си лакът на масата помежду им:

— Някои работи не чакат моето разрешение, Хари. Нека ги приемаме философски. Негово императорско величество Клеон I е на трона от осемнадесет години и през целия този период аз съм бил шеф на личния му персонал и после Първи министър, а през последните години от царуването на баща му прослужих на малко по-ниски длъжности. Това е много време и първите министри рядко се задържат тъй дълго на власт.

— Знаеш, че не си обикновен Първи министър, Данил. Ти трябва да останеш на власт, докато психоисторията бъде разработена. Не ми се усмихвай, така е. Когато преди осем години се срещнахме за пръв път, ми каза, че Империята е в състояние на разлагане и упадък. Да не би да си променил мнението си?

— Не, разбира се, че не.

— Всъщност сега упадъкът е още по-явен, нали?

— Да, въпреки че се стремя да го предотвратя.

— И какво ще стане, ако те няма? Джоуранъм настройва Империята срещу теб.

— Трантор, Хари, Трантор. Външните светове са стабилни и засега достатъчно умиротворени от деянията ми, макар икономиката да запада и търговията да намалява.

— Само че важен е именно Трантор. Трантор — имперският свят, на който живеем, столицата на Империята, ядрото, административният център — той може да те събори. Няма да удържиш поста си, ако Трантор каже „не“.

— Съгласен съм.

— Ако си отидеш, кой ще се грижи за Външните светове и какво ще попречи на упадъка да се ускори, а Империята бързо да изпадне в анархия?

— Действително има такава вероятност.

— Следователно трябва да направиш нещо по въпроса. Юго е убеден, че ти си в страхотна опасност и не можеш да задържиш своя пост. Интуицията му подсказвала така. Дорс твърди същото и го обяснява чрез терминологията на Трите закона на… на…

— Роботиката — вметна Демерцел.

— Младият Рейч изглежда повлиян от доктрините на Джоуранъм — нали разбираш, той е от Дал. А аз, аз не съм сигурен, тъй че дойдох при теб, предполагам, за утеха. Кажи ми, че напълно владееш положението.

— Ако беше истина, щях да ти кажа, обаче не мога да ти предложа утеха. Аз съм в опасност.

— Нищо ли не предприемаш?

— Не, върша сума ти работи, за да сдържам недоволството и да притъпя нападките на Джоуранъм. Ако не го правех, може би вече щяха да ме изхвърлят. Само че онова, което правя, не е достатъчно.

Селдън се поколеба. Накрая произнесе:

— Смятам, че Джоуранъм всъщност е микогенец.

— Така ли?

— Това е мое мнение. Помислих си, че можем да го използваме срещу него, но се колебая да развържа силите на тесногръдието.

— Мъдро постъпваш, като се колебаеш. Могат да бъдат направени много неща, които имат нежелани странични ефекти. Слушай, Хари, аз не се боя, че ще напусна поста си — стига да се намери приемник, който ще продължи да спазва използваните от мен принципи за максимално задържане на упадъка. От друга страна, според мен ще бъде фатално, ако ме наследи не друг, а самият Джоуранъм.

— Тогава всичко, което можем да сторим, за да го спрем, ще ни свърши работа.

— Не съвсем. Империята може да изпадне в анархия, дори ако Джоуранъм бъде унищожен, а аз остана. Следователно не трябва да върша каквото и да било, което да провали Джоуранъм и да ми даде възможност да остана, ако с това ще предизвикам падането на Империята. Все още не съм успял да измисля нищо, дето със сигурност ще срине Джоуранъм и също тъй сигурно ще предотврати анархията.

— Минимализъм — прошепна Селдън.

— Моля?

— Дорс ми обясни, че си обвързан от минимализма.

— Така си е.

— Тогава моята среща с теб е провал, Данил.

— Искаш да кажеш, че си дошъл да получиш утеха, а не си я получил?

— Страхувам се, че е тъй.

— Но аз пожелах да се срещнем, защото също търсех утеха.

— От мен?

— От психоисторията. Тя би могла да посочи вероятен излаз към безопасността, който аз не смогвам да видя.

Селдън тежко въздъхна:

— Данил, психоисторията още не е дотолкова развита.

Първият министър го погледна мрачно:

— Имаше осем години на разположение, Хари.

— Може да са осем, може да са осемстотин и пак да не бъде развита достатъчно. Проблемът е необозрим.

— Не очаквам техниката да е перфектна, но навярно си нахвърлял някакъв скелет или принцип, който да използваш като указание. Далеч от идеалното може би, ала по-добро от обикновеното налучкване.

— Не повече, отколкото преди осем години — тъжно рече Селдън. — Та ето до какво се свеждат нещата. Ти трябва да останеш на власт, а Джоуранъм трябва да бъде провален по такъв начин, че стабилността на Империята да се поддържа, колкото е възможно по-дълго време, и аз да имам реални шансове да разработя психоисторията. Това обаче няма как да бъде сторено, преди първо да съм се справил с психоисторията. Така ли е?

— Така изглежда, Хари.

— Тогава ние се въртим в порочен кръг и Империята ще бъде разрушена.

— Освен ако не се случи нещо непредвидено. Освен ако ти не направиш тъй, че да се случи нещо непредвидено.

— Аз? Данил, как бих могъл да го сторя без психоисторията?

— Не знам, Хари.

И отчаян, Селдън се надигна да си ходи.