Айзък Азимов
Битката за Фондацията (70)

20

Един от начините (от не чак толкоз многото начини) Хари Селдън да се откъсне от заниманията си за известно време беше да посети апартамента на Рейч, който бе току до университетския парк. Посещенията му винаги го изпълваха с любов към осиновения му син. За това си имаше солидни причини. Рейч беше добър, способен и лоялен, да не говорим за странната му дарба да вдъхва доверие и любов у другите.

Хари я бе забелязал още когато момчето беше дванадесетгодишен уличник и по някакъв начин докосна душевните струни на самия Селдън и на Дорс. Спомняше си как Рейч се хареса на Рашел, някогашната кметица на Уай. Помнеше как Джоуранъм му се довери и туй го доведе до собственото му крушение. Рейч се бе изхитрил дори да спечели сърцето на красивата Манела. Хари не разбираше изцяло онова особено качество, което синът му въплъщаваше, ала се радваше на всяка среща с него.

Влезе в апартамента с обичайното си „Всичко ли е наред тук?“.

Рейч отмести настрани холографския материал, с който работеше, и стана да го посрещне.

— Всичко е наред, татко.

— Не чувам Уонда.

— Има си причини. Отиде на пазар с майка си.

Селдън се настани на един стол и добродушно огледа бъркотията от справочни материали:

— Как върви книгата?

— Добре. Аз съм тоя, който може и да не оцелее — той въздъхна. — Но поне веднъж ще имаме откровен поглед към Дал. Представяш ли си, никой досега не е шарнал книга за тоя сектор?

Хари бе забелязал, че колчем Рейч заговореше за родния си сектор, далянският му диалект избиваше.

— А ти как си, татко? — попита домакинът. — Радваш ли се, че празниците свършиха?

— Ужасно. Едва ги изтраях.

— Нещо не ти личеше.

— Виж какво, трябваше да нося един вид маска. Не исках да развалям настроението на другите.

— Сигурно си побеснял, когато мама те е последвала в Двореца. Всички познати само за това говорят.

— И още как! Майка ти, Рейч, е най-чудесният човек в света, но е много трудно да се оправяш с нея. Насмалко да ми провали плановете.

— Какви планове, татко?

Селдън се облегна назад. Винаги беше приятно да поговориш с близък, на когото напълно вярваш и който нищо не разбира от психоистория. Хари неведнъж бе подхвърлял на Рейч свои идеи, а той ги преосмисляше в по-близки до разума формулировки, отколкото ако самият професор ги беше предъвквал в мозъка си. Селдън рече:

— Екранирани ли сме?

— Винаги.

— Добре. Накарах генерал Тенар да се замисли над един любопитен проблем.

— Какъв проблем?

— Ами поразсъждавах над данъчното облагане и му посочих, че поради усилията данъците да се разпределят справедливо върху населението, те стават все по-сложни и по-сложни, неудобни за работа и скъпоструващи. Очевидното внушение беше, че системата трябва да бъде опростена.

— Това изглежда разумно.

— Донякъде да, но е възможно в резултат от нашия малък разговор Тенар да я опрости нереално много. Данъчното облагане престава да бъде ефективно, и в двата крайни случая, разбираш ли? Усложниш ли го прекалено, хората няма да го проумеят и да плащат за една твърде голяма и скъпа данъчна организация. Опростиш ли го прекалено, народът ще реши, че е нечестно, и ще започне силно да недоволства. Най-простият данък е данъкът на глава, при който всеки внася еднаква сума, ала несправедливостта да третираш и бедни, и богати по един и същ начин е съвсем очевидна, за да не бъде забелязана.

— А ти не обясни ли това на генерала?

— Така се получи, че нямах тази възможност.

— Вярваш ли, че Тенар ще опита данъка на глава?

— Смятам, че ще се замисли да го въведе. Ако го стори, няма начин да не се разчуе и дори само туй ще бъде достатъчно, за да предизвика бунтове и евентуално да свали правителството.

— И ти нарочно ли го направи, татко?

— Естествено.

Рейч поклати глава:

— Не мога да те разбера напълно, татко. В личния си живот си най-приятният и кротък човек в Империята и въпреки всичко можеш преднамерено да предизвикаш ситуация, при която ще има бунтове, потисничество, смъртни случаи. Много неща ще бъдат разрушени, татко. Помислил ли си за последиците?

Селдън се облегна на стола си и тъжно рече:

— За нищо друго не мисля, Рейч. Когато за пръв път започнах да се занимавам с психоисторията, тя ми се струваше съвършено академична задача. Изглеждаше нещо, което по всяка вероятност въобще не може да бъде разработено, а ако пък бъде разработено, няма да се приложи на практика. Само че десетилетията си минаваха, ние научавахме все повече и повече и след това дойде ужасната необходимост наистина да го приложим.

— Така, че да умират хора?

— Не, така, че да умират по-малко хора. Ако сега нашите психоисторически анализи са верни, хунтата ще оцелее още няколко години и има различни варианти, по които може да се сгромоляса. Всички до един ще бъдат доста кървави и отчаяни. Този метод — номерът с данъчното облагане — би го направил по-гладко и кротко от всеки друг, ако, повтарям, нашите анализи са верни.

— А ако не са, тогава какво?

— В подобен случай не знаем какво ще стане. Все пак психоисторията трябва да стигне до точката, когато ще може да бъде използвана, и ние от години търсим нещо, чиито последици да изчислим с някаква сигурност и тия последици да са такива, че да са поносими в сравнение с алтернативните. В известен смисъл този номер с данъците е първият голям психоисторически експеримент.

— Да ти призная, изглежда ми съвсем прост.

— Да, ама не е. Нямаш си представа колко е сложна психоисторията. Нищо не е просто. Данъкът на глава е бил многократно изпробван. Винаги е бил непопулярен и неизбежно е предизвиквал съпротива под една или друга форма, но почти никога не се е стигало до насилствено сваляне на правителството. В края на краищата силата на държавната принуда може да бъде твърде голяма или пък да се появят методи, чрез които хората да противодействат по мирен начин и да постигнат отстъпки. Ако данъкът на глава постоянно или дори само понякога беше фатален, никое правителство не би го изпробвало. Единствената причина да бъде прилаган отново и отново е, че не е фатален. Положението на Трантор обаче не е съвсем нормално. Има известна нестабилност, която изглежда ясна при психоисторически анализ и която подсказва, че недоволството ще бъде необикновено силно, а принудата — необикновено слаба.

Гласът на Рейч издаваше съмнението му:

— Надявам се, че ще успееш, татко, но не помисли ли, че генералът ще каже, че е действал по психоисторически съвет, и ще те събори заедно със себе си?

— Предполагам, че е записал малката ни среща, ала ако я публикува, ясно ще се види, че аз съм го карал да изчака, докато мога да анализирам положението както трябва и да подготвя доклад — а той е отказал да чака.

— Ами мама какво смята за това?

— Не съм го обсъждал с нея — рече Хари Селдън. — Тя е изцяло на друга вълна.

— Наистина ли?

— Да. Опитва се да надуши някаква дълбока конспирация в Проекта, насочена срещу мен. Вярва, струва ми се, че при нас има много хора, които с удоволствие биха се избавили от моя милост — Селдън въздъхна. — Май и аз съм един от тях. С удоволствие бих се отървал от себе си като директор на Проекта и бих оставил отговорността за психоисторията на другите.

— Това, което тормози мама, е сънят на Уонда — каза Рейч. — Нали знаеш какво е отношението на мама към собствената ти безопасност? Хващам се на бас, че и един сън за твоята смърт е достатъчен да я накара да си мисли за убийствена конспирация против теб.

— Искрено се надявам да няма такава.

И при тези думи двамата мъже се разсмяха.