Айзък Азимов
Битката за Фондацията (27)

2

Умислените разходки на Селдън из парка бяха въплъщение на спокойствието. Тук, в центъра на прякото владение на Императора, човек трудно би повярвал, че се намира в свят, който с изключение на тая област е затворен с куполи. Това място чудесно можеше да бъде и на родния му Хеликон или на Анакреон — родината на Грубер.

Разбира се, чувството за умиротвореност беше илюзорно. Територията бе охранявана, тя направо бъкаше от служители на сигурността.

Някога, преди хиляда години, паркът на Императорския дворец — много по-малко разкошен, много по-малко отличаващ се от един свят, дето тепърва ще почне да конструира куполи над отделните области — е бил отворен за всички граждани и самият Император можел неохраняван да се разхожда из алеите и да кима в отговор на поздравяващите го поданици… Някога. Сега службите за сигурност си бяха по местата и вероятно никой транторианец не би успял да проникне тук. Това обаче не премахваше опасността, защото когато тя дойдеше, идваше от страна на недоволните имперски чиновници и от корумпираните войници. Точно вътре в парка заплахата за Императора и неговия персонал бе най-голяма. Какво например би станало, ако при онзи случай преди десетина години Селдън не бе придружаван от Дорс Венабили?

Беше по време на първата му година като Първи министър и той предположи (постфактум), че е съвсем естествено някои завистници да изгарят от мъка заради неочаквания му избор на тоя пост. Мнозина други, далеч по-квалифицирани — дали заради дългогодишната си служба, или най-вече от самомнение — също можеха да се ядосват на издигането му. Те не знаеха нищичко за психоисторията или за значението, което Императорът й отдаваше, и най-лесният начин да оправят нещата се оказа да подкупят един от положилите клетва бранители на Първия министър.

Дорс ще да е била доста по-недоверчива от самия Селдън или пък с изчезването на Демерцел от сцената инструкциите да пази съпруга си са били засилени. Истината е, че през първите няколко години от премиерството му тя по-често бе редом с него, отколкото нейде другаде.

И един късен топъл следобед Дорс забеляза отблясъка на захождащото слънце — слънцето, което никога не се виждаше под куполите на Трантор — върху метала на бластер.

— Лягай, Хари! — викна внезапно и краката й замачкаха тревата, когато се втурна към сержанта.

— Дай ми бластера, сержанте — свирепо каза Дорс Венабили.

Кандидат-убиецът, който за миг застина при неочакваната гледка на тичащата жена, сега реагира бързо и насочи лъскавия бластер.

Тя обаче вече беше до него; пръстите й стиснаха като менгеме дясната му китка и я повдигнаха нагоре.

— Пусни го — изсъска през зъби.

Сержантът се помъчи да издърпа ръката си и лицето му се изкриви.

— Не се опитвай, сержанте — рече Дорс. — Коляното ми е на три инча от слабините ти и само да мигнеш, ще говориш за гениталиите си в минало време. Затова не мърдай. Ха така. Добре, сега отвори ръка. Ако не пуснеш бластера веднага, ще ти я счупя.

Един градинар притича с вила в ръцете. Дорс го отпрати назад. Сержантът изтърва оръжието на земята.

Селдън вече бе наближил:

— Аз ще го отведа, Дорс.

— Няма да го отвеждаш. Вземи бластера и влез между тия дървета. Може да участват още хора и да са готови да действат.

Жената не беше отслабила хвата си. Тя каза:

— Сега, сержанте, искам името на този, който те е уговорил да посегнеш върху живота на Първия министър, и имената на всички други, които са с теб.

Сержантът мълчеше.

— Не ставай глупак — рече Дорс Венабили. — Говори! — и изви ръката му. Той падна на колене, а тя стъпи на врата му. — Ако си мислиш, че мълчанието много ти отива, мога да ти строша ларинкса и да млъкнеш завинаги. Преди това обаче ще те повредя лошо — няма да ти оставя една здрава кост. По-добре говори.

Сержантът се разприказва.

По-късно Селдън я запита:

— Как можа да го направиш, Дорс? Никога не съм предполагал, че си способна на такова… насилие.

Тя хладнокръвно отвърна:

— Всъщност, Хари, аз не му причиних много болка. Заплахата се оказа достатъчна. Във всеки случай най-важното беше твоята безопасност.

— Трябваше да ме оставиш сам да се оправям с него.

— Защо? За да пощадя мъжката ти гордост? Първо, ти нямаше да бъдеш толкова бърз. Второ, каквото и да бе успял да сториш, ти си мъж и то щеше да бъде очаквано. Аз съм жена, а жените, според общото мнение, не са така жестоки и повечето нямат силата да направят онова, което направих аз. Цялата случка ще спечели от преразказването и всички ще започнат да се ужасяват от мен. Заради страха от Дорс Венабили никой няма да се осмели да ти причини нещо лошо.

— Заради страха от теб и заради страха от наказанието. Нали знаеш, че сержантът и неговите помощници ще бъдат убити?

При тези думи обикновено сдържаният облик на Дорс се помъти от тревога, сякаш тя не можеше да понесе мисълта за екзекуцията на предателите, макар те да биха повалили нейния любим Хари, без да се колебаят.

— Но — възкликна — конспираторите няма защо да се убиват! Изгнанието ще свърши работа.

— Не, няма да свърши работа — настоя Селдън. — Твърде късно е. Клеон не ще и да чуе за друго, освен за екзекуция. Ако желаеш, мога да ти го цитирам.

— Искаш да кажеш, че вече е решил?

— Моментално. Обясних му, че ще бъде напълно достатъчно да ги пратят в изгнание или да ги тикнат в затвора, ала той отказа. Отвърна ми: „Всеки път, когато се опитам да реша някой проблем направо и със сила, първо Демерцел, а сега и ти започвате да говорите за «деспотизъм» и «тирания». Само че това е моят Дворец. Това е моят парк. Това са моите пазачи. Безопасността ми зависи от сигурността на туй място и от лоялността на тия хора. Мислиш ли, че и най-дребното отклонение от абсолютната лоялност може да бъде наказано с друго, освен с незабавна смърт? Как иначе би могъл да бъдеш в безопасност? Как иначе аз бих могъл да съм в безопасност?“ Казах му, че трябва да има съд. „Разбира се — рече ми, — кратък военен съд и не очаквам нито един глас за нещо различно от екзекуцията. Ще ги накарам да го проумеят.“

Дорс изглеждаше ужасена:

— Ти го приемаш много спокойно. Да не си съгласен с Императора?

Селдън кимна с нежелание:

— Съгласен съм.

— Понеже това беше покушение срещу теб? Нима си зарязал принципите си заради отмъщението?

— Стига, Дорс, не съм отмъстителен, обаче не само аз бях изложен на опасност или дори не Императорът. Ако новият летопис на Империята ни учи на нещо, то е, че владетелите идват и си отиват. Онова, което трябва да се защищава е психоисторията. Несъмнено, че даже и да ми се случи нещастие, някой ден тя ще бъде разработена, ала Империята запада бързо и ние не можем да чакаме. А единствен аз съм напреднал достатъчно, за да подготвя необходимите техники навреме.

— Тогава трябва да научиш и другите на това, което знаеш — мрачно каза Дорс.

— Да, правя го. Юго Амарил е приемлив заместник и съм събрал една група техничари, които все някога ще бъдат полезни, но те няма да станат толкова… — той млъкна.

— Няма да станат толкова добри, колкото си ти — толкова мъдри, толкова способни? Наистина ли?

— Така мисля — рече Селдън — и съм човек. Психоисторията е моя и ако има възможност аз да я разработя, искам аз да получа признанието.

— Човек — въздъхна Дорс и едва ли не тъжно поклати глава.

Екзекутираха ги. Такава чистка не бе виждана повече от век. Двама министри, петима по-нископоставени чиновници и четирима войници, включително злополучният сержант, намериха смъртта си. Всеки служител от охраната, който не устоя на невероятно суровото разследване, беше освободен от работа и заточен в отдалечените Външни светове.

Оттогава не се чу и шепот за нелоялност, а вниманието, с което пазеха Първия министър, стана всеизвестно — да не говорим за ужасната му съпруга, която мнозина вече наричаха Жената-тигър и която бдеше над него. Но повече не бе необходимо Дорс да го придружава навсякъде. Невидимото й присъствие беше достатъчна защита и Император Клеон можа да се наслади на почти десет години спокойствие и абсолютна сигурност.

Сега обаче психоисторията най-после стигна до точка, където можеха да се правят известни предвиждания, и докато Селдън пресичаше парка от своя офис на Първи министър до лабораторията си на психоисторик, той с безпокойство осъзна, че на тази мирна ера май й се вижда краят.