Айзък Азимов
Битката за Фондацията (22)

22

Ето Демерцел се разсмя.

Не му беше за пръв път. Седеше заедно с Хари Селдън и Дорс Венабили в една осигурена срещу подслушване камера и при сигнал от Хари току се разсмиваше. По някое време се облегна назад и се разрази в гръмогласен смях, но Селдън завъртя глава:

— Това въобще не звучи убедително.

Тук Демерцел се усмихна и после се разсмя с чувство за лично достойнство, а Селдън направи гримаса.

— Обърках се — каза той. — Няма никакъв смисъл да се мъча да ти разправям смешни истории. Схващаш шегата само интелектуално. Ще трябва просто да запомниш звука.

— Използвай холографски запис — предложи Дорс.

— Не! Записът не е Демерцел, а купчина идиоти, на които им плащат да се кикотят. Не ми трябват. Опитай пак, Демерцел.

И Първият министър се зае да опитва, докато Селдън не рече:

— Много добре, сега запомни този звук и го възпроизведи, когато ти зададат въпроса. Трябва да изглеждаш развеселен. Колкото и изкусно да го имитираш, не можеш да се смееш, а физиономията ти да е мрачна. Усмихни се малко, съвсем мъничко. Придърпай назад ъгълчетата на устните. — Устата на Демерцел бавно се разтегна в усмивка. — Не е зле. Можеш ли да направиш очите си да заблестят?.

— Как така „да заблестят“? — възмутено каза Дорс. — Никой не прави очите си да блестят. Това е метафора.

— Не е — кимна Селдън. — В окото има намек за сълза — от мъка, радост, изненада или каквото е там — и отражението на светлината от тази течна следа създава такова впечатление.

— Ама ти сериозно ли очакваш той да произведе сълзи?

Демерцел се намеси делово:

— Очите ми наистина произвеждат сълзи за общо почистване — никога прекалено много. Вероятно ако си въобразя, че са леко раздразнени…

— Опитай — настоя Селдън. — Нищо няма да ти стане.

Така че щом речта по субетерната холовизия приключи и към милионите светове със скорост, хилядократно по-голяма от светлинната, се понесоха думи — тежки, информативни и без риторични украшения, — които обсъждаха всичко друго освен роботите, Демерцел заяви, че е готов да отговаря на въпросите.

Не му се наложи да чака дълго. Още първият въпрос гласеше: „Господин Първи министър, вие робот ли сте?“

Демерцел само погледна спокойно и изчака напрежението да се покачи. Сетне се усмихна, тялото му леко се разтресе и той се разсмя. Смехът му не бе особено гръмогласен, но беше от все сърце — смях на човек, който се забавлява от моментно хрумване, заразителен смях. Публиката захихика, а после се разсмя заедно с него.

Демерцел почака смехът да утихне и след това с блеснали очи попита:

— Наистина ли трябва да ви отговоря? Има ли нужда?

Когато екраните потъмняха, той още се усмихваше.