Айзък Азимов
Битката за Фондацията (26)

1

Мандел Грубер беше щастлив човек или поне изглеждаше такъв в очите на Хари Селдън. Селдън прекъсна всекидневната си сутрешна разходка, за да го погледа.

Грубер — вероятно под петдесетте, няколко години по-млад от Селдън — бе малко изгърбен от своята продължителна служба в парка на Императорския дворец, но имаше приветливо, гладко избръснато лице, увенчано с розовеещ череп, който се провиждаше под тънката му светлоруса коса. Той леко си подсвиркваше и оглеждаше листата на храстите за някакви следи от нашествие на насекоми.

Естествено че не беше главен градинар. Главният градинар на парка в Императорския дворец бе високопоставен чиновник с разкошен офис в една от постройките на огромния дворцов комплекс, разполагаше с цяла армия мъже и жени и вероятно не инспектираше поверения му имот по-често от веднъж-дваж годишно.

Мандел Грубер представляваше само пионка в тази армия. Селдън знаеше, че титлата му е градинар първа класа и че е добре заслужена с тридесет години вярна работа.

Професорът спря на равната, настлана с трошляк алея и му каза:

— Още един чудесен ден, Грубер!

Грубер вдигна поглед от храстите, а очите му засияха:

— Да, наистина, Първи министре, и на мен ми е жал за ония, които ще са натъпкани вътре.

— Имаш предвид, че това ме чака ли?

— За Първия министър хората няма какво толкоз да мислят, но ако ще изчезнете в тези сгради в ден като днешния, ние, малцината късметлии, можем мъничко да съжаляваме за вас.

— Благодаря за съчувствието, Грубер, ала нали знаеш, че под куполите живеят четиридесет милиарда транторианци? Всички тях ли ожалваш?

— Абсолютно всички. Много съм доволен, че не съм от транторски произход, така че можах да се кандидатирам за градинар. Ние сме малцина на този свят, дето работим на открито. Ей ме на — един от шепата късметлии.

— Времето не винаги е толкова хубаво.

— Тъй е. И аз съм бивал тук в проливен дъжд и виещ вятър. Обаче щом си сложиш подходящи дрехи… Погледнете — и Грубер разпери широко ръце, широко като усмивката си, сякаш да прегърне огромното пространство на дворцовия парк. — Имам си приятели — дърветата, поляните, всички животински видове ми правят компания — и дори през зимата насърчавам растежа в геометрични форми. Някога виждали ли сте геометрията на парка, Първи министре?

— Че в тоя момент не я ли гледам?

— Имам предвид да разтворите плановете пред вас така, че да й се насладите с един поглед — тя е направо чудесна. Планирана е преди стотина години от Тапер Саванд и оттогава малко е променяна. Тапер бил голям специалист по градините, най-големият може би, и е дошъл от моята планета.

— Не беше ли Анакреон?

— Наистина. Далечен свят нейде на края на Галактиката, където все още има дива природа и животът може да бъде сладък. Аз дойдох тук с жълто на устата, когато сегашният главен градинар пое властта при стария Император. Естествено днес приказват за препроектиране на парка — Грубер въздъхна дълбоко и поклати глава. — Огромна грешка би било. Сега паркът е точно какъвто трябва да бъде: с правилни пропорции, добре балансиран, приятен за окото и душата. Вярно е, че навремето той понякога е бил променян. Императорите се уморяват от старото и винаги търсят новото, като че ли новото винаги е някак си по-хубаво. Нашият настоящ Император, дано дълго да живее, е запланувал с главния градинар да го препроектират. Поне така се говори между нас — последните изречения Грубер произнесе бързешком, сякаш се срамуваше, че разпространява дворцова клюка.

— Това може да не стане скоро.

— Надявам се, Първи министре. Моля ви, ако имате възможност да откъснете малко време от цялата тая тежка за сърцето работа, дето сигурно я вършите, проучете плана на парка. Рядка красота е и ако от мен зависи, от всичките тези стотици квадратни километри няма да преместя от мястото му нито листче, цвете или заек.

Селдън се усмихна:

— Ти си се посветил на професията си, Грубер. Няма да се изненадам, ако един ден станеш главен градинар.

— Дано съдбата ме опази от това. Главният градинар не диша чист въздух, не вижда естествен пейзаж и забравя всичко, което е научил от природата. Живее ей там — посочи с презрение Мандел Грубер — и си мисля, че вече не би различил храст от поток, освен ако някой от подчинените му не го изведе навън и не постави ръка върху храста или я топне в потока.

За миг изглеждаше, че градинарят ще изхрачи своето презрение, но той сякаш не можа да намери място, където би посмял да се изплюе.

Селдън тихо се разсмя:

— Добре е човек да поразговаря с теб, Грубер. Като ме налегнат задълженията, ми е приятно да се откъсна за малко, та да послушам философията ти за живота.

— Ах, Първи министре, не ме бива за философии. Слабо ми е образованието.

— За да бъдеш философ, не ти трябва образование, а само пъргав ум и житейски опит. Внимавай, Грубер, мога да те повиша.

— Ако просто ме оставите какъвто съм, Първи министре, ще имате цялата ми благодарност.

Хари Селдън продължи пътя си с усмивка, но тя изчезна, щом мислите му се върнаха пак към настоящите проблеми. Десет години като Първи министър — ако Грубер знаеше как му се повдига от този пост, неговата симпатия щеше да стигне огромни висоти. Можеше ли той да схване факта, че напредъкът на Селдън в техниките на психоисторията го заплашва да се сблъска с една непоносима дилема?