Метаданни
Данни
- Серия
- Фондацията (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Forward the Foundation, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Кънчо Кожухаров, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 58 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
БИТКАТА ЗА ФОНДАЦИЯТА. 1993. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.006. Роман. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Forward the Foundation, Iasaac ASIMOV]. Предговор: Последният дворец на Свети Айзък, Александър КАРАПАНЧЕВ — с.6–9. Съдържа също: Нашата Азимовиада, Александър КАРАПАНЧЕВ [библиографска справка за издаваните на бългаски творби на автора] — n.429-430. Художник: Пламен АВРАМОВ; Камо (портрет на автора). Печат: ДФ „Балкан прес“, София. Формат: 58×84/16. Печатни коли: 27. Офс. изд. Тираж: 12 000. Страници: 432. Цена: 45.00 лв. ISBN: 954-570-010-6.
История
- — Корекция
- — Добавяне
3
Въпреки това Хари Селдън не успя да потисне вълната от задоволство, която изпита при влизането си в лабораторията.
Как само се бяха променили нещата!
Всичко бе започнало преди двадесет години с неговото заиграване с второразредния хеликонски компютър. Точно тогава му хрумна първата мъглява идея за онуй, което щеше да прерасне в парахаотична математика.
Сетне дойдоха годините в Стрилингския университет, когато двамата с Юго Амарил се опитаха да ренормализират уравненията, да се избавят от неудобните безкрайности и да открият начин да избягнат най-лошите хаотични ефекти. Наистина не успяха особено много.
Сега обаче, след десет години като Първи министър, той разполагаше с цял етаж от последните компютри и голям екип хора, трудещи се над най-различни проблеми.
По необходимост никой от екипа му — с изключение, разбира се, на Юго и него самия — не можеше да знае доста повече от непосредствената задача, с която се занимаваше. Всеки работеше само с малка клисура или канара от гигантския планински масив, който единствено Селдън и Амарил умееха да видят като цяло. Но дори те го съзираха смътно, със скрити в облаците върхове и забулени в мъгла склонове.
Естествено, Дорс Венабили беше права. Трябваше да започне да посвещава хората си в дълбоката тайна. Техниката вече твърде излизаше извън възможностите на двама души, пък и Селдън остаряваше. Даже и да го очакваха още няколко десетилетия, годините на най-плодоносните му открития със сигурност бяха останали зад гърба му.
След месец Амарил щеше да стане на тридесет и девет и макар все още да бе млад, за математик вероятно не бе съвсем, а работеше над проблема почти така дълго, както самият Селдън. Навярно и неговите способности за нови отклоняващи се идеи западаха…
Юго Амарил го видя да влиза и се приближи. Първият министър го наблюдаваше с топло чувство. Амарил беше също толкова далянец, колкото и приемният син на Селдън, Рейч, ала въпреки мускулестото си тяло и ниския си ръст изобщо не приличаше на човек от този сектор. Нямаше мустаци, нямаше акцент, като че ли нямаше и каквото и да е далянско самосъзнание. Бе останал непроницаем дори за обаянието на Джоу-Джоу Джоуранъм, който до такава степен се бе харесал на хората от Дал.
Амарил сякаш не притежаваше нито секторен, нито планетарен, нито даже имперски патриотизъм, а принадлежеше — напълно и изцяло — на психоисторията.
Селдън изпита тръпка на непълноценност. Той самият не можеше да не размишлява за себе си като за хеликонец. Чудеше се дали хеликонското му самосъзнание няма да го подведе, изкълчвайки мисленето му за психоисторията. За да я използва както следва, в идеалния случай човек трябваше да се извиси над световете и секторите и да борави единствено с човечеството като безлична абстракция — точно това, което правеше Амарил.
„А аз не го правя“ — призна си Селдън и мълчешком въздъхна.
— Струва ми се, че прогресираме, Хари — каза Юго Амарил.
— Струва ли ти се, Юго? Само ти се струва?
— Не искам да излизам в Космоса без скафандър — съвсем сериозно отвърна той (Селдън знаеше, че колегата му не притежава кой знае какво чувство за хумор) и двамата отидоха в кабинета. Кабинетът беше малък, но добре защитен срещу подслушване.
Амарил седна и кръстоса крака:
— Последният ти план как да избегнем хаоса може би донейде върши работа — естествено за сметка на точността.
— Разбира се. Каквото спечелим на правата, го губим на завоите — така действа Вселената. Трябва само някак си да я поизлъжем.
— Поизлъгали сме я. Все едно, че гледаш през заскрежено стъкло.
— По-добре е от годините, когато се мъчехме да гледаме през олово.
Амарил си промърмори нещо под носа, сетне каза:
— Можем да доловим сенки и отблясъци от светлина.
— Изясни се!
— Не мога, но вече разполагам с първичния радиант, над който работих като а-а-а…
— Опитай с кротката ламика. Това е едно животно — впрегатно добиче, което имаме на Хеликон. Тук на Трантор няма такива.
— Ако ламиката се труди здравата, тогава моята работа над първичния радиант е била като нейната.
Натисна защитния клавиш на бюрото си, едно чекмедже се отключи и безшумно се отвори. Той извади оттам тъмен непрозрачен куб, който Селдън заразглежда с интерес. Хари Селдън сам беше разработил схемата на първичния радиант, обаче я налепи Амарил — него си го биваше да върши нещо с ръцете.
Стаята се затъмни и във въздуха затрепкаха уравнения и съотношения. Под тях се разстлаха числа, увиснали над повърхността на бюрото като окачени на невидими нишки.
— Чудесно — кимна Селдън. — Някой ден, стига да доживеем, първичният радиант ще излива река от математически символи, които ще очертават миналата и бъдещата история. С него ще можем да откриваме течения и поточета и да намираме начини да ги пренасочваме така, както ние предпочитаме.
— Да — сухо отвърна Амарил. — Ако съумеем да живеем със съзнанието, че действията, дето предприемаме за добро, могат да се обърнат за лошо.
— Юго, повярвай, никога не си лягам вечер, без тази мисъл да ме мъчи. Все пак още не сме стигнали дотам. Всичко, което имаме, е тук. Но то, ти сам го каза, не е нищо повече от светлини и сенки, гледани през заскрежено стъкло.
— Съвсем вярно.
— И какво според теб виждаш, Юго? — Селдън внимателно и малко тъжно огледа Амарил.
Той беше наддал на тегло и станал леко дундест. Прекарваше твърде дълго прегърбен над компютрите (а сега и над първичния радиант) и твърде недостатъчно във физическа дейност. И макар, както Селдън знаеше, от време на време да се срещаше с жени, никога не се бе оженил. Груба грешка! Даже и на един работохолик му се налага да отдели някой час, за да зарадва съпругата си и да обърне внимание на нуждите на децата.
Хари Селдън си помисли за своята все още стройна фигура и за начина, по който Дорс се стремеше да го накара да я поддържа такава.
— Какво виждам ли? — рече Амарил. — Империята е в опасност.
— Империята винаги е в опасност.
— Да, обаче тази е по-определена. Възможно е да имаме неприятности в Центъра.
— На Трантор?
— Така предполагам. Или пък в Периферията. Или положението тук ще стане лошо — може би гражданска война, или Външните светове ще започнат да се отцепват.
— Навярно не е нужно да се използва психоисторията, за да се посочат такива възможности.
— Интересното е, че те май се изключват взаимно. Или едната, или другата. Вероятността двете да се осъществят едновременно е много малка. Ето виж! Това е от собствената ти математика, погледни!
Те задълго се наведоха над първичния радиант.
Накрая Селдън призна:
— Не мога да разбера защо двете ще се изключват взаимно.
— И аз не мога, Хари, но каква е ценността на психоисторията, ако ни показва единствено неща, които и бездруго виждаме? Онова, което тя не ни показва, е, първо, коя алтернатива е по-добра, и второ, какво да правим, та да се осъществи по-добрата и да снижим вероятността за по-лошата.
Селдън присви устни и бавно произнесе:
— Мога да ти кажа коя алтернатива е за предпочитане. Да оставим Периферията да се отцепи и да запазим Трантор.
— Наистина ли?
— Без съмнение. Трябва да поддържаме Трантор стабилен дори и само затова, че ние сме тук.
— Мисля, че нашето удобство не е решаващо.
— Ала психоисторията е решаваща. Каква полза ще имаме да задържим Периферията непокътната, ако условията на Трантор ни принудят да преустановим работата си? Не казвам, че ще ни убият, но може да не сме в състояние да работим. От развитието на психоисторията ще зависи съдбата ни. Що се отнася до Империята, ако Периферията се отцепи, тогава само ще започне разпадането, на което може да му потрябва много време, за да стигне до сърцевината.
— Даже и да си прав, Хари, какво да сторим, за да поддържаме Трантор стабилен?
— Като начало ще трябва да помислим над въпроса.
Възцари се мълчание, сетне Селдън забеляза:
— Мисленето не ме прави щастлив. Ами ако Империята вече е тръгнала в погрешна посока и така е било през цялата история? Всеки път, когато разговарям с Грубер, си мисля за това.
— Кой е Грубер?
— Мандел Грубер. Градинар.
— Аха, онзи същият, който беше дотичал с вилата да те спасява при несполучливото покушение?
— Да. Винаги съм му бил благодарен за жеста. Разполагаше само с една вила, а бе напълно възможно да има и други конспиратори, въоръжени с бластери. Туй се казва лоялност! Както и да е, като говоря с него, все едно, че поемам глътка чист въздух. Не мога да прекарвам цялото си време в разговори с дворцови чиновници и психоисторици.
— Благодаря.
— Хайде, знаеш какво имам предвид. Грубер обича простора. Харесва вятъра, дъжда, свирепия студ и всичко друго, с което може да го изненада случаят. Понякога на мен самия това ми липсва.
— На мен не ми липсва. Няма да ми мигне окото, ако никога не изляза вън.
— Ти си израснал под купола, но представи си, че Империята се състои от малки неиндустриализирани светове, които се прехранват със скотовъдство и земеделие, слабонаселени са и имат доста неусвоени площи. Няма ли да бъде по-хубаво всички да сме навън?
— Звучи ужасно.
— Ще намеря малко свободно време да проверя колкото мога по-подробно. Струва ми се, че това е случай на нестабилно равновесие. Подобен слабонаселен свят или ще замре и обеднее, изпадайки в някакво некултурно състояние близо до животинското, или ще се индустриализира. Той балансира на тесен връх и ще се прекатури в едната или другата посока. Така се е случило, че почти всички светове в Галактиката са се втурнали в индустриализацията.
— Защото това е по-добре.
— Навярно, но не може да продължава вечно. Сега наблюдаваме резултатите от прекатурването. Империята няма да съществува още дълго, понеже… понеже е прегрята. Не мога да измисля по-свястна формулировка. Ако чрез психоисторията успеем да предотвратим падането или, което е по-вероятно, подпомогнем оздравяването подир падането, нима ще бъде само за да осигурим следващ период на прегряване? Нима човечеството няма друго бъдеще, освен да тика като Сизиф камъка чак до върха на планината, единствено за да го види как се търкаля отново към дъното?
— Кой е Сизиф?
— Герой от примитивен мит. Юго, трябва да четеш повече.
Амарил сви рамене:
— Така че да мога да науча за Сизиф? Я остави тези дреболии. Може би психоисторията ще ни покаже пътя към съвсем ново общество, което да се различава във всяко отношение от онова, дето виждаме, стабилно и желано общество.
— Надявам се — въздъхна Селдън. — Надявам се, ала засега няма никакви изгледи. В близките години ще трябва просто да работим за отцепването на Периферията. Това ще бъде знак за началото на падането на Галактическата империя.