Айзък Азимов
Битката за Фондацията (17)

17

Хари Селдън погледна дъждовните капки по стъклата на императорския автомобил и усети пронизваща носталгия.

За всичките осем години, прекарани на Трантор, едва за втори път му бе наредено да посети Императора на единственото открито късче земя на планетата. И двата пъти времето беше лошо. Първия път, малко след като пристигна на Трантор, калпавото време само го раздразни. На него то не предлагаше нищо ново. Хеликон, родният му свят, си имаше достатъчно бури, особено в района, където бе отраснал.

Но ето че вече отдавна живееше в един измислен климат, в който бурите представляваха компютъризирана облачност на случайни интервали плюс кротки валежи в часовете за спане. Бушуващите ветрове бяха заменени със зефири и нямаше големи горещини и студове, ами просто фини промени, които те караха понякога да разкопчаеш ризата си или да си сложиш тънка жилетка. И Хари беше чувал оплаквания дори от тези леки изменения.

Сега наблюдаваше как от студеното небе се лее истински дъжд — не бе виждал такава гледка от години, — а всъщност обичаше дъжда. Той му напомняше за Хеликон, за младостта, за относително безгрижните дни и Селдън се чудеше дали ще може да убеди шофьора да мине по обиколния път до Двореца.

Беше невъзможно! Самият Император искаше да го види, но с автомобил пътуването бе достатъчно дълго, дори и когато се движиш по права линия и трафикът не ти пречи. Разбира се, Императорът не бива да го чака.

Този Клеон се различаваше от оня, когото Селдън зърна преди осем години. Беше качил към десет фунта^[1] и лицето му бе навъсено. Кожата около очите и на бузите му изглеждаше изтъняла в резултат на твърде многото микрокорекции, както установи Хари. В известен смисъл той изпита жал към Клеон: при всичката му гордост и имперска власт монархът оставаше безсилен пред хода на времето.

Клеон пак прие Хари Селдън насаме — в същата луксозно обзаведена стая от първата им среща. Според етикета Селдън зачака да се обърнат към него.

Като прецени набързо външността на госта, Императорът каза небрежно:

— Радвам се да ви видя, професоре. Нека да зарежем формалностите, както постъпихме и миналия път.

— Добре, сир — рече вдървено Селдън. Не винаги беше безопасно да се държиш неофициално само защото в момент на разчувстване Императорът ти е внушил да го сториш.

Клеон направи неуловим жест и изведнъж стаята се оживи от автомати, появи се маса и започнаха да пристигат ястия. Обърканият Хари не можеше да проследи отделните детайли.

Домакинът запита съвсем естествено:

— Ще вечеряме ли заедно, Селдън?

Поканата имаше интонацията на въпрос, ала по някакъв начин носеше силата на заповед.

— Ще бъде чест за мен, сир — каза професор Селдън и внимателно се огледа. Много добре знаеше, че човек не задава (или поне не бива да задава) въпроси на Императора, обаче не виждаше как да го избегне. Съвсем тихо, стараейки се да не прозвучи нетактично, той рече: — Първият министър няма ли да вечеря с нас?

— Не — отвърна Клеон. — В този момент той има други задължения и освен това искам да говоря с вас на четири очи.

Известно време се храниха мълчаливо. Монархът го фиксираше с поглед, а Хари Селдън плахо се усмихваше. Клеон не бе смятан за жесток или дори за безотговорен, но на теория можеше да нареди да арестуват Селдън въз основата на някое, смътно обвинение и ако Императорът пожелаеше да упражни влиянието си, делото никога нямаше да стигне до съда. Винаги бе по-добре да останеш незабелязан, ала сега Селдън не беше в състояние да го постигне.

Преди осем години, когато го бяха докарали в Двореца с въоръжена охрана, положението изглеждаше значително по-тежко, обаче тоя факт не успокояваше професора.

После Клеон заговори.

— Селдън — рече, — Първият министър ми е особено полезен, но понякога ми се струва, че хората може би си мислят, че нямам собствен мозък. Вие така ли смятате?

— В никакъв случай, сир — спокойно каза Селдън. Не се препоръчваше да протестира твърде много.

— Не ви вярвам. Както и да е, аз наистина имам собствен мозък и помня, че когато за пръв път дойдохте на Трантор, се забавлявахте с оная, психоисторическата задача.

— Сигурен съм, сир, че си спомняте — меко отбеляза Селдън — и как навремето Ви обясних, че това е математическа теория без практическо приложение.

— Тъй твърдяхте. Все още ли го твърдите?

— Да, сир.

— Продължавате ли оттогава да работите над нея?

— Понякога си играя, но нищо не излиза. За нещастие хаосът се намесва и възможността за предвиждане не е…

Императорът го прекъсна:

— Има един специфичен проблем, с който желая да се заемете. Опитайте от десерта, Селдън, доста е добър.

— Какъв е проблемът, сир?

— Ласкин Джоуранъм. Демерцел ми казва, — о, много учтиво — че не мога да арестувам този човек и не мога да използвам въоръжени сили, за да разбият последователите му. Казва, че това просто ще влоши положението.

— Щом Първият министър го заявява, предполагам, че е така.

— Обаче аз не искам тоя Джоуранъм… Във всеки случай няма да стана пионка в ръцете му. Демерцел нищо не прави.

— Уверен съм, сир, че прави, каквото умее.

— Ако се опитва да облекчи проблема, положително не ме държи в течение.

— Това, сир, може би се дължи на естественото му желание да Ви държи над крамолите. Първият министър сигурно чувства, че ако се налага Джоуранъм… ако се налага…

— Продължете — каза Клеон с тон на безкрайно отвращение.

— Да, сир. Не би било мъдро да изглежда сякаш лично Вие сте срещу него. В името на стабилността на Империята трябва да останете настрани.

— Много по-лесно бих могъл да осигуря стабилността на Империята без Джоуранъм. Какво предлагате, Селдън?

— Аз ли, сир?

— Вие, Селдън — нетърпеливо кимна Клеон. — Искам да ви съобщя, че не ви вярвам, като казвате, че тази психоистория е само играчка. Демерцел е на приятелска нога с вас. Мислите ли, че съм такъв идиот да не го знам? Той очаква нещо от вас. Очаква от вас психоисторията и понеже не съм глупак, аз също я очаквам. Селдън, вие за Джоуранъм ли сте? Истината!

— Не, сир, не съм за него. Намирам го за крайно опасен за Империята.

— Твърде добре, вярвам ви. Доколкото разбирам, сте спрели сам-самичък един потенциален бунт на джоуранъмити във вашия университет.

— Съвсем импулсивно, сир.

— Това го разправяйте на простаците, не на мен. Вие сте го изчислили с психоисторията.

— Сир!

— Не протестирайте. Какво правите по въпроса с Джоуранъм? Ако сте на страната на Империята, трябва да вземате мерки.

— Сир — предпазливо каза Селдън, защото не бе уверен дали наистина познава Императора. — Изпратих сина си да се срещне с Джоуранъм в сектора Дал.

— Защо?

— Синът ми е далянец и е умен. Може да открие нещо, което да ни е от полза.

— Може?

— Има вероятност, сир.

— Ще ме държите ли в течение?

— Да, сир.

— И, Селдън, не ми разправяйте, че тая психоистория е някаква играчка, че дори не съществува. Не искам да го чувам. Очаквам да направите нещо с Джоуранъм. Не мога да кажа какво да бъде, но трябва да се поразмърдате. Иначе няма да се разберем. Можете да си вървите.

Селдън се върна в Стрилингския университет в далеч по-мрачно настроение, отколкото бе тръгнал. Клеон бе говорил така, като че ли не би приел един провал.

Сега всичко зависеше от Рейч.