Айзък Азимов
Битката за Фондацията (79)

2

Хари Селдън въздъхна и се качи в един от плъзгарите, плътно наредени в голямата ниша. Беше време, и то само преди няколко години, когато той се радваше, като ходеше пъргаво по безкрайните коридори на Библиотеката, казвайки си, че даже и да е прехвърлил шейсетте, все още го бива.

Ала сега, на седемдесет, краката му твърде бързо го предаваха и трябваше да взима плъзгар. По-младите мъже постоянно ги използваха, но разликата беше там, че те го правеха за да си спестят главоболия, а той — защото му се налагаше.

Щом Селдън набра посоката и включи прекъсвача, устройството се вдигна на около сантиметър над пода и потегли доста плавно, тихо и с умерена скорост. Хари се облегна назад и започна да наблюдава стените на коридора, другите плъзгари и случайните пешеходци.

Отмина много библиотекари. Дори след всичките тези години той все още се усмихваше, когато ги виждаше. Те бяха най-старата и с най-уважаваните традиции гилдия в Империята. Придържаха се към маниери и стил, съответстващи на епохата отпреди векове, може би отпреди хилядолетия.

Носеха дрехи от светлокремава коприна — толкова широки, че приличаха на мантии, събрани на врата и свободно спускащи се надолу.

Що се отнася до мъжката част от населението на Трантор, както и на всички други светове, с времето модата се колебаеше между брадите и гладкото бръснене. Откакто си спомняше, мъжете от Трантор, или поне от повечето сектори, бяха грижливо обръснати, с изключение на някои аномални случаи като мустаците на далянците, пример за което беше и приемният му син Рейч.

Библиотекарите обаче се придържаха твърде отдавна към брадите. Всеки от тях имаше доста къса, добре поддържана брада. Тя обточваше лицето му от ухо до ухо, а горната му устна оставаше непокрита. Даже само с това те бяха достатъчно белязани, за да карат гладко бръснатия Селдън да се чувства малко неловко, когато се окажеше заобиколен от група библиотекари.

Всъщност най-характерно от всичко беше шапката, която всеки от гилдията им носеше („Вероятно дори когато спи“ — мислеше си Хари Селдън). Бе квадратна и от мек като кадифе плат, скроена от четири части, които се събираха под копчето на върха. Цветовата гама беше безкрайна и очевидно отделният цвят кодираше съответно значение. Стига човек да е запознат с тази професия, можеше да отгатне трудовия стаж на даден библиотекар, в коя област е специалист, солидни ли са знанията му и така нататък. Шапките помагаха да се определи йерархията им в обществото. С един поглед към шапката на другия всеки библиотекар би могъл да прецени дали да се държи почтително (и до каква степен) или арогантно (и до каква степен).

Галактическата библиотека беше най-голямата единична постройка на Трантор (а навярно и в Галактиката), много по-голяма дори от Императорския дворец. Някога тя била бляскава и пищна и сякаш се гордеела с размерите и великолепието си. Но както и самата Империя, сега Библиотеката се бе смалила и повехнала. Приличаше на стара дама, която все още носи бижутата от своята младост, обаче — уви! — върху сбръчкано и отпуснато тяло.

Плъзгарът спря пред богато украсената врата на кабинета на главния библиотекар и Селдън слезе.

— Добре дошъл, приятелю — усмихна се Лас Зенов, поздравявайки госта с високия си писклив глас. (Хари се чудеше дали някога в младините си не е пял като тенор, ала никога не се осмели да го попита. Главният библиотекар винаги бе като изтъкан от достолепие и въпросът би могъл да му се стори обиден.)

— Привет — отговори на поздрава му Селдън.

Зенов имаше силно прошарена брада и носеше чисто бяла шапка. Професорът разбираше, без каквито и да било обяснения, че това е точно обратният случай на показната суетност. Пълното отсъствие на цвят означаваше най-висок ранг.

Лас Зенов потри ръце като че с някакво вътрешно ликуване:

— Хари, извиках те, защото научих хубави новини за теб. Намерихме го!

— Какво имаш предвид под „го“, Лас?

— Подходящ свят. Ти искаше много отдалечен оттук свят. Мисля, че открихме идеален — усмихна се широко. — Просто остави тоя въпрос на Библиотеката, Хари. Можем да изнамерим нещичко.

— Не се съмнявам, Лас. Разкажи ми за него.

— Добре, нека първо ти покажа местоположението му.

Част от стената се плъзна встрани, светлините в стаята угаснаха и с бавно въртене се появи тримерно изображение на Галактиката. Червените линии отново маркираха провинция Анакреон и Селдън бе почти готов да се закълне, че епизодът с тримата мъже е бил репетиция за този момент.

После в най-отдалечения край на провинцията възникна ярка синя точка.

— Ето го — рече Зенов. — Идеален свят: доста голям, прилично снабден с вода, с подходяща кислородна атмосфера, разбира се, с растителност и с богат морски живот. Няма нужда нито от моделиране, нито от тераформиране, или поне не преди да бъде наистина населен.

— Това необитаван свят ли е, Лас?

— Съвсем. Там няма абсолютно никой.

— Но защо, след като е тъй подходящ? Предполагам, че щом боравите с толкова пълна информация, трябва да е бил изследван. Защо не е колонизиран?

— Изследван е, обаче само с автоматични космически сонди. А колонизация не е имало вероятно защото е прекалено откъснат от всичко. Планетата се върти около звезда, която е по-далеч — много по-далеч — от централната черна дупка от звездата на всяка друга обитавана планета. Струва ми се, че е доста затънтена за бъдещи евентуални колонисти, но мисля, че за теб не е така. Ти каза, че колкото е по-отдалечена, толкоз по-добре.

— Да — потвърди Селдън и кимна. — Все още смятам, че е точно така. Планетата притежава ли име, или е само с буквено-цифрово означение?

— Ако щеш вярвай, притежава име. Онези, които са изпратили сондите, са я кръстили Терминус — архаична дума, превеждана като „краят на границата“. Както изглежда и че е.

— Този свят част ли е от територията на провинция Анакреон? — попита гостът.

— Не съвсем — отговори Зенов. — Ако проследиш внимателно червената линия и червените отсенки, ще видиш, че синята точка на Терминус лежи малко извън тях — всъщност на петдесет светлинни години. Той не принадлежи на никого и дори не е част от Империята.

— Тогава си прав, Лас. Наистина прилича на идеалния свят, който търся.

— Но, разбира се — продължи Зенов, — веднъж щом Терминус се засели, мога да си представя как губернаторът на Анакреон ще започне да твърди, че планетата е под негова юрисдикция.

— Възможно е — съгласи се Селдън, — ала с това ще се занимаваме, когато проблемът възникне.

Главният библиотекар отново потри ръце:

— Какъв прекрасен замисъл! Да поставиш началото на гигантски проект в един съвсем нов, далечен и напълно изолиран свят, тъй че година след година и десетилетие след десетилетие огромната Енциклопедия на цялото човешко познание да може да се попълва и сглобява — образец на всичко налично в тази Библиотека. Де да бях по-млад, с удоволствие щях да се включа в експедицията.

— Ти си почти двайсет години по-млад от мен — тъжно отбеляза Хари. („Почти всеки е по-млад от мен“ — още по-тъжно си помисли той.)

— А, да — каза Зенов. — Чух, че седемдесетият ти рожден ден току-що е минал. Надявам се, че ти е било приятно и си го посрещнал хубаво.

— Не празнувам рождените си дни — размърда се Селдън.

— О, но ти ги празнуваше. Спомням си прочутата история на шейсетия ти рожден ден.

Хари Селдън усети болката тъй силно, сякаш вчера бе претърпял най-голямата си загуба в живота.

— Моля те, не говори за това — промълви той.

— Съжалявам, ще говорим за нещо друго — рече смутеният Зенов. — Ако Терминус действително е светът, който искаш, смятам, че ще удвоиш работата си по подготовката на Енциклопедичния проект. Както ти е известно, Библиотеката с радост ще ти помогне във всяко отношение.

— Зная, Лас, и съм ти безкрайно благодарен. Ние наистина ще продължим да работим.

Той се изправи, все още неспособен да се усмихне след острата болка от спомена за празнувания му преди десет години рожден ден.

— И така трябва да продължа да се трудя — каза Селдън.

На излизане пак почувства угризение на съвестта заради измамата, към която прибягваше. Лас Зенов нямаше ни най-малка представа за истинските намерения на Хари.