Айзък Азимов
Битката за Фондацията (110)

33

Беше следобед и транторското слънце проблясваше върху металната кожа на голямата планета. Хари Селдън стоеше на края на терасата в Стрилингския университет, опитвайки се да прикрие с ръка очите си от силния блясък. От години не бе излизал вън от купола, с изключение на няколкото му посещения в Двореца, а те някак си не влизаха в сметката. Човек все пак се чувстваше много затворен в императорския парк.

Селдън вече не се разхождаше само с придружител. Сега Палвър прекарваше по-голямата част от времето си с Уонда. И двамата работеха по първичния радиант, потънали в тайната на ментализма или в търсене на други като тях. Ако желаеше, Хари би могъл да намери нов човек — студент в университета или участник в Проекта, който да действа като негов телохранител.

Но той знаеше, че телохранител не му е нужен повече. Откакто мина изслушването на свидетелите, на което се даде такава гласност, и след като бе възстановил контактите си с Галактическата библиотека, Комисията за обществена безопасност проявяваше повишен интерес към него. Селдън разбираше, че го следят; през последните месеци на няколко пъти даже видя „сянката“ си. Не се и съмняваше, че у дома и в кабинета му има подслушвателни устройства, ала винаги, когато осъществяваше по-деликатни връзки, сам включваше статичното поле.

Професорът не беше сигурен какво мисли Комисията за него — вероятно и членовете й още не бяха съвсем наясно. Независимо дали го смятаха за пророк или за странен чудак, те считаха за свой дълг да знаят по всяко време къде е той, а това означаваше, че докато не решат нещо друго, Селдън винаги ще бъде в безопасност.

Лек ветрец изду наситеносиньото наметало, което падаше на дипли върху гащеризона му, и разроши няколкото бели кичура коса, останали на главата му. Той погледна през перилата и видя гладкото, безшевно стоманено одеяло отдолу. Хари знаеше, че под одеялото бумтят машините на един много сложен свят. Ако куполът бе прозрачен, човек би могъл да забележи бързо движещите се коли; гравилетите, профучаващи през заплетената мрежа на свързаните помежду си тунели; хиперкорабите, които се товареха и разтоварваха със зърно, химикали и скъпоценности, предназначени практически за всички светове в Империята.

Под блестящата метална обвивка протичаше животът на четиридесет милиарда души, всеки със своите грижи, радости и драми. Той обичаше тази гледка — тази панорама на човешките постижения — и сърцето му се свиваше при мисълта, че само след няколко века всичко, което се простираше под него, щеше да тъне в руини. Големият купол щеше да бъде издраскан и раздран, за да открие изоставена пустош, била някога център на цветуща цивилизация. Селдън тъжно поклати глава, защото знаеше, че нищо не може да предотврати трагедията. Но той също така знаеше, че от земята, оголена от последните битки на Империята, ще поникнат живи филизи и че Трантор някак си пак ще се възроди като жизненоважен член на новата държава. Планът предвиждаше това.

Професорът се отпусна на една от пейките, ограждащи терасата. Кракът му болезнено пулсираше; пътешествието се бе оказало малко дълго за него. Да, обаче си заслужаваше да хвърли още веднъж поглед на Трантор, да почувства въздуха и да зърне огромното небе над себе си.

Селдън се замисли с тъга за Уонда. Вече рядко виждаше своята внучка, а когато това се случваше, Стетин Палвър неизменно беше с нея. През трите месеца, откакто се бяха срещнали, тя и Палвър бяха неразделни. Уонда уверяваше дядо си, че Проектът изисква постоянни занимания, но той подозираше, че нещата са по-дълбоки от обикновеното отдаване на работата.

Спомни си издайническите знаци от ранните си дни с Дорс. Сега забелязваше същото в начина, по който двамата млади се гледаха с напрежение, породено не само от интелектуалната възбуда, а и от емоционалното им състояние.

Освен това изглеждаше, че по природа Уонда и Палвър се чувстват по-добре насаме, отколкото с други хора. Всъщност Селдън бе открил, че когато наоколо нямаше никой освен него, внучката и помощникът й дори не разговаряха. Менталическите им способности бяха достатъчно развити и те не се нуждаеха от думи, за да общуват.

Останалите участници в Проекта не знаеха за техните уникални възможности. Хари бе сметнал за по-добре да не говори за работата на менталиците, най-малкото докато ролята им в Плана не бъде точно определена. Всъщност самият План беше строго начертан, но само в главата на Селдън. Щом се наместеха още няколко отделни късчета, щеше да го разкрие на Уонда и Палвър, а някой ден, при необходимост, на още един или двама души.

Хари се изправи бавно и сковано. Трябваше след около час да се върне в Стрилинг, за да се срещне с внучката и приятеля й. Те бяха оставили съобщение, че имат голяма изненада за него. Професорът се надяваше това да е още едно камъче от мозайката. Хвърли последен поглед на Трантор и преди да се обърне и да тръгне към ескалатора с гравитационно отблъскване, се усмихна и тихичко произнесе: „Фондация.“