Айзък Азимов
Битката за Фондацията (102)

25

— Погледни там, Стетин — обърна се към него Селдън, когато в една ранна вечер двамата се разхождаха из жилищните сектори на Трантор близо до Стрилингския университет. Старецът посочи пръснатите по пътя отпадъци, изхвърлени от минаващите коли или пуснати от невнимателни пешеходци. — Някога въобще не можеше да се види разхвърлян боклук. Полицаите бяха бдителни, а сервизните групи към общините осигуряваха денонощна поддръжка на всички обществени места. Но което е най-важно, на никого дори не му минаваше мисълта да пусне така боклук. Трантор беше нашият дом и ние се гордеехме с него. А сега — Селдън тъжно и с примирение поклати глава и въздъхна — това е… Професорът рязко спря.

— Ей, младежо! — извика той на един мърляв на вид човек, разминал се преди секунди с тях в обратната посока. Непознатият дъвчете нещо, което току-що бе мушнал в устата си и чиято опаковка бе хвърлил на земята, без дори да погледне натам.

— Вдигни онова и го сложи където трябва — смъмри го Хари, когато младежът мрачно го погледна.

— Ти го вдигни — озъби се момчето, обърна се и отпраши.

— Това е още един белег за упадъка на обществото, както се предрича във вашата психоистория, професор Селдън — каза Палвър.

— Да, Стетин. Навсякъде около нас Империята се разпада — парче по парче. Всъщност тя вече е унищожена и връщане назад няма. Апатията, развалата и алчността са си изиграли ролята за разрушаване на някога цветущата държава. И какво ще дойде на нейно място? Защо…

Хари Селдън млъкна, като видя изражението на Палвър. Младият мъж, изглежда, слушаше внимателно, но не Селдън. Беше наклонил леко глава на една страна и погледът му се рееше надалеч. Той сякаш се напрягаше да чуе някакъв доловим единствено за него звук.

Изведнъж рязко се върна в нормално състояние, озърна се и хвана професора за ръката:

— Хайде, Хари, трябва да се махаме! Идват…

И тогава тишината на нощта се наруши от грубия звук на бързо приближаващи стъпки. Селдън и Палвър се обърнаха, ала вече бе твърде късно — нападателите ги налетяха. Този път обаче Хари Селдън беше подготвен и веднага описа с бастуна широка дъга около себе си и своя спътник. Щом видяха това, тримата нападатели — двама юноши и едно девойче, всичките малолетни хулигани — се изсмяха.

— Значи, дядка, не искаш кротко, така ли? — изсумтя момчето, което явно беше главатар на групата. — Защо, бе, аз и моите приятелчета ще те проснем на земята за две секунди. Ние ще…

Изведнъж главатарят сам се озова на земята, жертва на отлично насочения към корема му ритник. Другите двама, които все още стояха там, тутакси се приведоха, приготвяйки се да нападнат. Но Палвър бе по-ловък от тях. Те също бяха повалени още преди да се осъзнаят откъде е дошъл ударът.

И всичко приключи почти толкова бързо, колкото бе започнало. Селдън се отдръпна настрана, като се подпираше тежко на бастуна си и трепереше при мисълта, че едва се е отървал. Дишайки тежко от напрежение, Стетин Палвър огледа мястото. Тримата хулигани лежаха неподвижно на безлюдната алея под притъмняващия купол.

— Хайде да се махаме оттук! — настоя пак Палвър, само че този път нямаше да бягат от нападателите.

— Стетин, не можем да тръгнем — възпротиви се Селдън. Той посочи към изпадналите в безсъзнание бъдещи улични бандити. — Те са почти деца. Може и да умират. Как да си отидем ей така? Не е човешко, а през всичките тия години аз работя точно за запазването на човечността — за да подчертае своите думи, Хари удари земята с бастуна си и очите му убедено заблестяха.

— Глупости — тросна се Палвър. — Нечовешки е начинът, по който хлапета като тези ограбват невинни граждани като вас. Смятате ли, че биха ви дали и секунда да помислите? По-скоро биха ви забили нож в корема и биха ви ошушкали до последната пара… че и биха ви сритали, преди да избягат. Скоро ще дойдат на себе си и ще се измъкнат оттук, за да ближат раните си. Или някой ще ги открие и ще се обади в централата. Но, Хари, вие трябва да мислите. След всичко, което ви се е случило миналия път, вас ви очаква сигурен неуспех, ако ви свържат с още един побой. Моля ви, Хари, трябва да бягаме! — с тия думи Палвър го грабна за ръката и като хвърли последен поглед назад, Селдън се остави да го отведат.

Щом бързите им стъпки заглъхнаха в далечината, друга фигура се измъкна от скривалището си зад няколко дървета. Подсмихвайки се, младежът с мрачните очи промърмори: „Ти ще ми казваш кое е правилно и кое грешно, професоре.“ После се обърна и хукна да извика полицаите.