Метаданни
Данни
- Серия
- Фондацията (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Forward the Foundation, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Кънчо Кожухаров, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 58 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
БИТКАТА ЗА ФОНДАЦИЯТА. 1993. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.006. Роман. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Forward the Foundation, Iasaac ASIMOV]. Предговор: Последният дворец на Свети Айзък, Александър КАРАПАНЧЕВ — с.6–9. Съдържа също: Нашата Азимовиада, Александър КАРАПАНЧЕВ [библиографска справка за издаваните на бългаски творби на автора] — n.429-430. Художник: Пламен АВРАМОВ; Камо (портрет на автора). Печат: ДФ „Балкан прес“, София. Формат: 58×84/16. Печатни коли: 27. Офс. изд. Тираж: 12 000. Страници: 432. Цена: 45.00 лв. ISBN: 954-570-010-6.
История
- — Корекция
- — Добавяне
ТРЕТА ЧАСТ
ДОРС ВЕНАБИЛИ
ВЕНАБИЛИ, ДОРС — … Съдбата на Хари Селдън е така обгърната от легендата и несигурността, че няма голяма надежда някога да се сдобием с изпълнена с факти биография. Може би най-озадачаващата страна от неговия живот е свързана със съпругата му Дорс Венабили. Преди пристигането на Дорс в Стрилингския университет, където тя постъпва на работа в Историческия факултет, за нея липсва каквато и да било информация, ако се изключи обстоятелството, че е родена на Сина. Скоро след пристигането си тя среща Селдън и остава негова съпруга в продължение на двадесет и осем години. Всъщност нейният живот е изпъстрен с далеч повече легенди от Селдъновия. Съществуват съвсем неправдоподобни истории за силата и бързината й и за нея нашироко се е говорело или, поточно, шепнело като за Жената-тигър. Още по-озадачаващо от пристигането обаче е изчезването й, защото след известно време за Венабили вече не се чува нищо, без да има никакви указания какво се е случило.
За нейната роля като историк свидетелстват трудовете и за…
1
Уонда вече беше на осем години, ако се смята по стандартното галактическо време, както правеше всеки. Бе истинска малка дама — с важни маниери и права светлокестенява коса. Очите й бяха сини, но постепенно потъмняваха и накрая спокойно можеше да се сдобие с кафявите очи на баща си.
Седеше, потънала в мисли… Шестдесет.
Беше се вглъбила в числото. Дядо й щеше да има рожден ден — шестдесетия, а шестдесет бе наистина голямо число. Това я безпокоеше, защото вчера сънува лош сън, свързан с юбиляра.
Отиде да потърси майка си. Трябваше да попита.
Не бе трудно да я намери. Тя говореше с дядо — сигурно за рождения му ден. Уонда се поколеба. Нямаше да бъде хубаво да я пита пред него.
Майка й незабавно долови ужаса на малката и каза:
— Един момент, Хари, чакай да видим защо се тревожи Уонда. Какво има, мила?
Момиченцето я задърпа за ръката:
— Не тук, мамо. Личен въпрос.
Манела се обърна към Хари Селдън:
— Виждаш ли откога започва? Личен живот, лични проблеми. Разбира се, Уонда, да идем ли в твоята стая?
— Да, мамо — детето очевидно почувства облекчение.
Те влязоха ръка за ръка и майка й рече:
— Казвай сега какъв е проблемът, Уонда.
— Дядо.
— Дядо ти! Не мога да си представя, че Хари ще направи нещо, което да не ти е приятно.
— Ами, прави — детските очи изведнъж се напълниха със сълзи. — Той ще умира ли?
— Дядо ти? Кой ти напъха това в главата, Уонда?
— Той ще стане на шейсет. Толкова е стар.
— Не е. Не е млад, но не е и стар. Хората живеят до осемдесет, деветдесет, дори до сто години — пък и дядо ти е силен и здрав. Ще изкара още дълго.
— Сигурна ли си? — подсмъркна момичето.
Манела хвана дъщеря си за раменете и я погледна в очите:
— Всички ние някой ден ще умрем, мила. Вече съм ти го обяснявала. Въпреки това няма за какво да се безпокоим, щом не му е дошло времето. — Тя нежно изтри сълзите на Уонда. — Дядо ти ще живее, докато не станеш съвсем голяма и родиш свои собствени бебета. Ще видиш. Хайде сега, ела с мен. Искам да говориш с дядо.
Уонда пак подсмъркна.
Селдън погледна със симпатия малкото момиченце и рече:
— Какво има, Уонда? Защо си така нещастна?
Детето поклати глава.
Хари Селдън обърна очи към майка му:
— Е, Манела, какво става?
Жената само кимна:
— Ще трябва тя да ти каже.
Селдън се отпусна на стола и потупа коленете си:
— Ела, Уонда. Седни и ми разправи какво те тревожи.
Малката се подчини, пошава леко и после призна:
— Страх ме е.
Той я прегърна с една ръка:
— Няма защо да те е страх от твоя стар дядо.
Манела направи гримаса:
— Думата е лоша.
Селдън я погледна изотдолу:
— Дядо?
— Не, стар.
Това сякаш отприщи бента. Уонда заплака:
— Дядо, ти си стар!
— Сигурно. На шестдесет съм — той приближи лицето си към лицето на Уонда и прошепна: — И на мен не ми харесва, дете. Затова съм щастлив, че ти си само на седем и караш осмата.
— Косата ти е бяла, деди.
— Не винаги е била такава. Побеля едва напоследък.
— Бялата коса показва, че ти ще умреш, деди.
Селдън беше потресен. Той рече на Манела:
— Какво значи туй?
— Не знам, Хари. Има си някаква идея.
— Сънувах лош сън — вметна Уонда.
Селдън се прокашля:
— От време на време всички сънуваме по някой лош сън, Уонда. Това е хубаво, защото лошите сънища ни избавят от лошите мисли и после се чувстваме по-добре.
— Сънувах, че ще умреш, дядо.
— Знам, знам. Сънищата могат да бъдат и за смъртта, но така не стават по-важни. Я ме погледни. Не забелязваш ли колко съм свеж… и приветлив… и усмихнат? Приличам ли ти на умиращ? Кажи.
— Н-не.
— Ето, виждаш ли? Хайде сега иди да играеш и забрави тая работа. Просто ще имам рожден ден и всички ще изкарат чудесно. Върви, миличка.
Уонда излезе с повишено настроение, обаче Селдън направи знак на Манела да остане.