Айзък Азимов
Битката за Фондацията (51)

1

Уонда вече беше на осем години, ако се смята по стандартното галактическо време, както правеше всеки. Бе истинска малка дама — с важни маниери и права светлокестенява коса. Очите й бяха сини, но постепенно потъмняваха и накрая спокойно можеше да се сдобие с кафявите очи на баща си.

Седеше, потънала в мисли… Шестдесет.

Беше се вглъбила в числото. Дядо й щеше да има рожден ден — шестдесетия, а шестдесет бе наистина голямо число. Това я безпокоеше, защото вчера сънува лош сън, свързан с юбиляра.

Отиде да потърси майка си. Трябваше да попита.

Не бе трудно да я намери. Тя говореше с дядо — сигурно за рождения му ден. Уонда се поколеба. Нямаше да бъде хубаво да я пита пред него.

Майка й незабавно долови ужаса на малката и каза:

— Един момент, Хари, чакай да видим защо се тревожи Уонда. Какво има, мила?

Момиченцето я задърпа за ръката:

— Не тук, мамо. Личен въпрос.

Манела се обърна към Хари Селдън:

— Виждаш ли откога започва? Личен живот, лични проблеми. Разбира се, Уонда, да идем ли в твоята стая?

— Да, мамо — детето очевидно почувства облекчение.

Те влязоха ръка за ръка и майка й рече:

— Казвай сега какъв е проблемът, Уонда.

— Дядо.

— Дядо ти! Не мога да си представя, че Хари ще направи нещо, което да не ти е приятно.

— Ами, прави — детските очи изведнъж се напълниха със сълзи. — Той ще умира ли?

— Дядо ти? Кой ти напъха това в главата, Уонда?

— Той ще стане на шейсет. Толкова е стар.

— Не е. Не е млад, но не е и стар. Хората живеят до осемдесет, деветдесет, дори до сто години — пък и дядо ти е силен и здрав. Ще изкара още дълго.

— Сигурна ли си? — подсмъркна момичето.

Манела хвана дъщеря си за раменете и я погледна в очите:

— Всички ние някой ден ще умрем, мила. Вече съм ти го обяснявала. Въпреки това няма за какво да се безпокоим, щом не му е дошло времето. — Тя нежно изтри сълзите на Уонда. — Дядо ти ще живее, докато не станеш съвсем голяма и родиш свои собствени бебета. Ще видиш. Хайде сега, ела с мен. Искам да говориш с дядо.

Уонда пак подсмъркна.

Селдън погледна със симпатия малкото момиченце и рече:

— Какво има, Уонда? Защо си така нещастна?

Детето поклати глава.

Хари Селдън обърна очи към майка му:

— Е, Манела, какво става?

Жената само кимна:

— Ще трябва тя да ти каже.

Селдън се отпусна на стола и потупа коленете си:

— Ела, Уонда. Седни и ми разправи какво те тревожи.

Малката се подчини, пошава леко и после призна:

— Страх ме е.

Той я прегърна с една ръка:

— Няма защо да те е страх от твоя стар дядо.

Манела направи гримаса:

— Думата е лоша.

Селдън я погледна изотдолу:

— Дядо?

— Не, стар.

Това сякаш отприщи бента. Уонда заплака:

— Дядо, ти си стар!

— Сигурно. На шестдесет съм — той приближи лицето си към лицето на Уонда и прошепна: — И на мен не ми харесва, дете. Затова съм щастлив, че ти си само на седем и караш осмата.

— Косата ти е бяла, деди.

— Не винаги е била такава. Побеля едва напоследък.

— Бялата коса показва, че ти ще умреш, деди.

Селдън беше потресен. Той рече на Манела:

— Какво значи туй?

— Не знам, Хари. Има си някаква идея.

— Сънувах лош сън — вметна Уонда.

Селдън се прокашля:

— От време на време всички сънуваме по някой лош сън, Уонда. Това е хубаво, защото лошите сънища ни избавят от лошите мисли и после се чувстваме по-добре.

— Сънувах, че ще умреш, дядо.

— Знам, знам. Сънищата могат да бъдат и за смъртта, но така не стават по-важни. Я ме погледни. Не забелязваш ли колко съм свеж… и приветлив… и усмихнат? Приличам ли ти на умиращ? Кажи.

— Н-не.

— Ето, виждаш ли? Хайде сега иди да играеш и забрави тая работа. Просто ще имам рожден ден и всички ще изкарат чудесно. Върви, миличка.

Уонда излезе с повишено настроение, обаче Селдън направи знак на Манела да остане.