Айзък Азимов
Битката за Фондацията (53)

3

Беше седмица след убийството на Клеон — една ужасна седмица. Целият Трантор тънеше в хаос.

Хари Селдън все още държеше поста Първи министър, но бе очевидно, че не притежава власт. Той повика Манела Дюбанка.

— Искам да ви благодаря, загдето спасихте живота на Рейч и моя собствен живот. Досега просто не успях да го направя — сетне с въздишка добави: — Тази седмица почти нямах възможност да направя каквото и да било.

Манела попита:

— Какво стана с лудия градинар?

— Екзекутираха го! На момента! Без съд! Опитах се да го спася, като изтъкнах, че е бил невменяем, обаче и дума не можеше да става. Каквото и друго да бе сторил, каквото и престъпление да бе извършил, щяха да приемат, че е ненормален, и да го пощадят. Щяха да го осъдят — да го затворят и да го подложат на лечение, — ала въпреки това да го пощадят. Но да убиеш Императора… — Селдън тъжно поклати глава.

Манела трепна:

— Сега какво ще стане, Първи министре?

— Ще ви кажа какво мисля. С Ентунската династия е свършено. Синът на Клеон няма да го замести на трона. Не вярвам, че и сам го иска. Той на свой ред се бои от убийство и аз ни най-малко не го упреквам. За него ще бъде много по-добре да се оттегли в някое от семейните имения на Външните светове и там да живее спокойно. Тъй като е член на императорското семейство, несъмнено ще му разрешат. Ние с вас може да имаме по-скромен късмет.

Манела се намръщи:

— В какъв смисъл, господине?

Селдън се прокашля:

— Възможно е да се сметне, че понеже вие сте убила Глеб Андорин, той е изпуснал бластера си, който е станал достъпен за Мандел Грубер, а Грубер пък го е използвал, за да застреля Клеон. Ето защо вие носите голяма част от отговорността за престъплението и дори би могло да се каже, че всичко е било предварително подготвено.

— Но това е смешно. Аз съм служителка на силите за сигурност и изпълнявах дълга си — правех онуй, което ми бе наредено да правя.

Селдън тъжно се усмихна:

— Вие спорите логично, а за известно време логиката няма да е на мода. Това, което ще се случи, е, че при липсата на законен наследник на имперския трон ние сме обречени да имаме военно управление.

(В следващите години, когато Манела започна да разбира психоисторическите методи, тя се чудеше дали Хари Селдън е използвал някоя техника, за да открие какво е трябвало да стане, защото военното управление наистина се превърна във факт. Тогава обаче той въобще не спомена за току-що разперилата криле своя теория.)

— Ако реално се стигне до подобно управление — продължи Селдън, — те ще трябва незабавно да установят твърда власт, да смажат всички прояви на непокорство, да действат енергично и жестоко, дори и влизайки в противоречие със здравия разум и законите. Ако военните, госпожице Дюбанка, ви обвинят, че сте участник в заговор за смъртта на Императора, ще ви убият не като акт на справедливост, а като начин да сплашат хората от Трантор. Щом стана въпрос за това, те могат да кажат, че и аз съм участвал в заговора. Все пак аз отидох да посрещна градинарите, което не беше моя работа. Ако не го бях сторил, нямаше да има опит да ме убият, вие нямаше да стреляте и Императорът щеше да остане жив. Виждате ли как всичко си идва на мястото?

— Не вярвам, че могат да го направят.

— Да речем, че няма да го направят. Аз ще им предложа нещо, което може би — само може би — няма да желаят да отблъснат.

— Какво е то?

— Ще им предложа да си подам оставката като Първи министър. Те не ме искат и няма да ме държат на тоя пост. Обаче аз имам поддръжници в Императорския двор и, което е дори по-важно, доста хора от Външните светове ме намират приемлив. Туй означава, че ако хората от Императорската гвардия ме изхвърлят, даже и да не ме екзекутират, ще си навлекат неприятности. Ако, от друга страна, си подам оставката, декларирайки убеждението, че онова, от което Трантор и Империята се нуждаят, е военното управление, в такъв случай на практика ще им помогна, нали разбирате?

Той се позамисли и сетне продължи:

— Ех, съществува и онази дреболия с психоисторията.

Тогава за пръв път Манела чу тая дума.

— Какво е това?

— Нещо, над което работя. Клеон силно вярваше във възможностите му — повече, отколкото аз навремето вярвах — и в Двора се шири мнението, че психоисторията е или може да бъде мощен инструмент, който ще съдейства на правителството, независимо какво е то. Фактът, че нищо не знаят за научните тънкости, няма никакво значение. Предпочитам въобще да не узнаят. Липсата на познания може да засили онова, което бих нарекъл суеверен аспект на положението. В тоя случай ще ме оставят да продължа изследванията си като частен гражданин или поне така се надявам. А това ме връща към вас.

— И по-точно?

— Каня се да поискам като част от сделката да ви бъде позволено да се уволните от службите за сигурност и срещу вас да не се предприемат никакви мерки във връзка със събитията около убийството. Би трябвало да успея да го издействам.

— Но вие говорите аз да приключа кариерата си!

— Вашата кариера е приключена във всички случаи. Даже Императорската гвардия да не издаде заповед за екзекуцията ви, можете ли да си представите, че ще ви разрешат и по-нататък да работите като офицер в сигурността?

— Тогава какво да правя? От какво ще живея?

— Аз ще се погрижа за това, госпожице Дюбанка. По всяка вероятност ще се върна в Стрилингския университет с щедра субсидия за моите психоисторически изследвания и съм убеден, че ще намеря едно място за вас.

С широко отворени очи Манела каза:

— Защо ви е да…

— И още питате — натърти Селдън. — Вие спасихте живота на Рейч и моя живот. Как можете да си мислите, че нищо не ви дължа?

Стана така, както той предрече. Хари Селдън елегантно си подаде оставката от поста, който бе заемал в продължение на десет години. Току-що сформираното военно правителство — хунта, ръководена от някои членове на Императорската гвардия и на въоръжените сили — му връчи пресилено благодарствено писмо за заслугите му. Той се върна в Стрилингския университет и Манела Дюбанка, освободена от поста й като служител на сигурността, замина със Селдън и неговото семейство.