Айзък Азимов
Битката за Фондацията (12)

12

Дни наред след това Хари Селдън пренебрегваше своите служебни задължения, за да използва компютъра си в режим на пресяване на новини.

Малко компютри бяха способни да се справят с всекидневната информация от двадесет и петте милиона свята. Няколко от тях бяха абсолютно необходими в Имперския генерален щаб. Някои от по-големите столици на Външните светове също притежаваха такива машини, макар повечето да се задоволяваха със субетерната връзка с Централните новини на Трантор.

Един компютър във важен математически факултет би могъл, ако е достатъчно съвременен, да бъде модифициран като независим източник на новини и Селдън се беше погрижил да модифицира своя. В края на краищата туй бе нужно за психоисторическите му изследвания, въпреки че способностите на компютъра бяха приписани на други, значително по-благовидни причини.

В идеалния случай тази машина трябваше да съобщава за всичко извънредно във всеки от световете на Империята. Щеше да се появи една кодирана и ненатрапчива светлинка и Селдън лесно би успял да я проследи. Светлинката се мяркаше от дъжд на вятър, защото дефиницията за „извънредно събитие“ бе твърде строга и боравеше с редки и едромащабни резки промени.

При липса на подобен компютър човек можеше да се обажда на разни светове в случаен порядък — естествено не на всичките двадесет и пет милиона, ами на няколко дузини. Това беше потискащо и дори затъпяващо задължение, понеже нямаше свят, където всяко денонощие да не стават относително дребни катастрофи. Тук вулканично изригване, там наводнение, нейде другаде икономически катаклизъм от един или друг род и, разбира се, бунтове. През последните хиляда години не бе минал и ден без бунтове по някакъв повод на стотина (че и отгоре) различни светове.

То се знае, такива факти не се взимаха под внимание. Човек не биваше да се тревожи за бунтовниците повече, отколкото за вулканичните изригвания, след като на населените светове и двете представляваха постоянни величини. Виж, ако някога се случеше отникъде да не съобщят за бунт, това би могло да бъде показателно за нещо тъй необичайно, че да предизвика най-голяма загриженост.

Селдън не можеше да се застави да изпита загриженост. При всичките им безредици и несполуки Външните светове напомняха огромен океан в безбурно пладне — с леко вълнение и дребни надигания, но нищо друго. В общата ситуация през последните осем, че и осемдесет години той не успяваше да открие никакво свидетелство, което ясно да подсказва за упадък. Обаче Демерцел (в отсъствието на Демерцел Селдън не смогваше вече да мисли за него като за Данил) твърдеше, че упадъкът продължава, а Първият министър най-редовно държеше ръка върху пулса на Империята по начин, който Хари Селдън не можеше да дублира. И това щеше да продължи до деня, когато би имал на свое разположение водещата сила на психоисторията.

Възможно бе упадъкът да е толкова малък, че да остане незабележим до момента на някаква критична точка — подобно на жилище, което бавно се износва и се разпада без видими признаци, докато някоя нощ не рухне покривът.

Проблемът беше кога ще рухне покривът и Селдън нямаше отговор.

От време на време той проверяваше самия Трантор. Тук новините винаги бяха значително по-съществени. От една страна, Трантор с неговите четиридесет милиарда бе най-гъсто населеният свят. От друга, осемстотинте му сектора образуваха истинска миниимперия. От трета, тука трябваше да се проследяват дългите вериги на управленските функции и делата на императорското семейство.

Онова обаче, което се наби в очите на Селдън, беше секторът Дал. При изборите за Съвет на Дал бяха утвърдени петима от поддръжниците на Джоуранъм. Съгласно коментара за пръв път се случваше хората на Ласкин Джоуранъм да влязат в секторен съвет.

Изненада нямаше. Ако изобщо можеше да се говори за крепост на джоуранъмитите, това бе Дал, но Селдън сметна, че събитието е тревожен показател за напредъка на демагога. Поръча микрочип на тази тема и вечерта го отнесе у дома си.

Когато професорът пристигна, Рейч откъсна поглед от компютъра и очевидно се почувства задължен да даде обяснения:

— Помагам на мама за някои материали, от които има нужда.

— А какво става със собствената ти работа?

— Свърших я, татко. Всичката я свърших.

— Добре. Виж това — Хари показа на Рейч чипа в ръката си, преди да го пъхне в микропроектора.

Рейч погледна списъка на новините, който увисна във въздуха пред очите му, и кимна:

— Да, знам.

— Знаеш?

— Ами да. Аз обикновено следя Дал. Нали разбираш, роден сектор и така нататък.

— И какво смяташ?

— Не съм изненадан. А ти? Целият Трантор се отнася към Дал, като че ли е боклук. Защо да не приемат възгледите на Джоуранъм?

— Ти също ли ги приемаш?

— Ами… — Рейч направи замислена гримаса. — Трябва да си призная, че някои от нещата, които той разправя, ми харесват. Казва, че иска равенство за всички. Има ли нещо лошо тук?

— Абсолютно нищо, ако наистина си го мисли. Ако е искрен. Ако не го използва просто като средство да получи гласове.

— Съвсем вярно, татко, но повечето далянци вероятно се питат: „Какво можем да загубим? Сега нямаме равенство, въпреки че законът твърди обратното.“

— Законите се правят трудно.

— Това надали ще те ободри, когато се печеш на смъртоносен огън.

Селдън бързо разсъждаваше. Бе започнал да разсъждава още щом налетя на съобщението. Каза:

— Рейч, ти нали не си бил в Дал, откакто майка ти и аз те взехме оттам?

— Естествено, че съм бил. Забрави ли, че преди пет години те придружих при посещението ти в Дал?

— Да, да — Селдън небрежно махна с ръка, — но това просто не се брои. Бяхме в междусекторен хотел, който не беше далянски, и доколкото си спомням, Дорс нито веднъж не те остави да излезеш самичък на улицата. В края на краищата ти беше едва на петнадесет години. Сега би ли желал да посетиш този сектор сам, на своя отговорност, след като вече си на двадесет?

Рейч се изхили:

— Мама никога няма да ми разреши.

— Не съм казал, че се радвам на перспективата да се спречкаме с нея, ала нямам намерение да я моля за разрешение. Въпросът е дали искаш да го направиш заради мен?

— От любопитство? Разбира се. Ще ми се да погледна какво е станало със старото място.

— А ще успееш ли да отделиш време от ученето?

— При всички положения. Няма да изпусна нито седмица. Освен това ти можеш да запишеш лекциите и аз да наваксам, щом се върна. Мога да си издействам разрешение — в последна сметка моят старец е във факултета, — освен ако не са те уволнили, татко.

— Засега не. Само че аз не го виждам като джиджи-биджи.

— Щях да се изненадам от противното. Не предполагах, че знаеш какво е джиджи-биджи, татко. Учуден съм, че знаеш израза.

— Не ставай нахален. Отидеш ли там, искам да се срещнеш с Ласкин Джоуранъм.

Рейч се стресна:

— Но как да го направя? Нямам представа къде ще бъде.

— Ще бъде в Дал. Поканен е да говори пред Съвета на сектора с новите му членове. Ще научим точната дата и можеш да тръгнеш няколко дни по-рано.

— Как да си уредя да го видя, татко? Не смятам, че ще отвори приемна.

— И аз не смятам, обаче го оставям на теб. След като си станал на двадесет, трябва да знаеш как да го сториш. Вярвам, че острият ти разум не се е затъпил прекалено много през изминалите години.

Рейч се усмихна:

— Надявам се, че не е. Да предположим, че го срещна. И?

— Ами открий, каквото можеш: какво планира всъщност, какво наистина си мисли.

— Действително ли си въобразяваш, че ще ми каже?

— Ако го направи, няма да се изненадам. Ти имаш някакъв номер да внушаваш доверие, нещастни хлапако. Дай да си поговорим на тази тема.

И те си поговориха. Няколко пъти.

Селдън се тормозеше. Не бе сигурен докъде ще доведе всичко това, но не се осмеляваше да се посъветва е Юго Амарил, с Демерцел или (най-вече) с Дорс. Можеха да му попречат. Можеха да докажат, че идеята му е лоша и че не се нуждае от такава информация. Намисленото му се виждаше единственият спасителен изход и той не искаше да го блокират.

Ала дали въобще съществуваше изход? На Селдън му се струваше, че само Рейч би успял да спечели доверието на Джоуранъм, но дали трябваше да използва точно него? Той бе далянец и симпатизираше на Ласкин Джоуранъм. Доколко можеше да му вярва? Ужасно! Рейч беше негов син и професорът никога досега не бе имал повод да го подозира.