Айзък Азимов
Битката за Фондацията (100)

23

Очите на Уонда бяха пълни със сълзи, ала не изразяваха тъга, а ярост.

— Деди — обърна се тя към Селдън, — наистина не разбирам. Бяхме в четири различни фирми. Във всяка от тях се отнасяха с нас по-грубо и по-лошо, отколкото в предишната. В четвъртата направо ни изхвърлиха. И оттам нататък никой не ни пуска да влезем.

— Няма нищо чудно, Уонда — каза меко Хари Селдън. — При срещата с Биндрис той не знаеше защо сме дошли и беше съвсем приятелски настроен до момента, когато го помолих за дарение от няколко милиона. Тогава престана да е чак толкова дружелюбен. Представям си как е тръгнала мълвата за това какво искаме и всеки следващ път ни приемаха все по-хладно, докато накрая изобщо спряха да ни приемат. И бездруго няма да ни дадат кредитите, които ни трябват. Тогава защо да си губят времето?

Уонда насочи гнева към себе си:

— Добре, а какво правех аз? Просто седях там и нищо.

— Не бих казал — помъчи се да я успокои Селдън. — Ти въздейства на Биндрис и ми се струва, че той наистина искаше да ми даде кредитите главно заради теб. Ти го натисна и постигна нещо.

— Но не достатъчно. А и го интересуваше само туй, че съм хубава.

— Не хубава — промърмори Селдън. — Красива. Много красива.

— И така, какво да правим сега, деди? — попита Уонда. — След всички тези години психоисторическата наука ще загине.

— Струва ми се, че в известен смисъл това не може да се избегне — каза професорът. — От близо четири десетилетия предричам рухването на Империята и тъй като днес става точно същото, психоисторията ще се провали заедно с нея.

— Но психоисторията поне отчасти ще спаси Империята.

— Вярвам, че е така, обаче не мога да я форсирам.

— Нима ще я оставиш да се провали?

— Ще се опитам да я предпазя от гибел — поклати глава Селдън, — ала трябва да призная, че не знам как да го сторя.

— Аз ще тренирам — каза Уонда. — Навярно има някакъв начин да засиля натиска, за да ми е по-лесно да карам хората да вършат онова, което искам от тях.

— Бих желал да успееш.

— Какво ще правиш ти, деди?

— Ами… нищо особено. Преди два дни, когато отивах да се срещна с главния библиотекар, видях в Библиотеката трима мъже, които спореха за психоисторията. По, някаква причина единият от тях ми направи много силно впечатление. Настоях да дойде, за да разговаряме, и той се съгласи. Срещата ни е за днес следобед в моя кабинет.

— Той за теб ли ще работи?

— Бих искал — стига да имам достатъчно кредити, та да му плащам. Няма вреда, ако говоря с него. В края на краищата какво ще загубя?