Айзък Азимов
Битката за Фондацията (43)

18

Манела замислено рече:

— Струва ми се, че повече няма да те виждам, Планчет.

Рейч се изтриваше след душа.

— Защо?

— Глеб Андорин не иска.

— Така ли?

Манела вдигна гладките си рамене:

— Казва, че те чака важна работа и нямаш вече време за глупости. Може би има предвид, че ще получиш по-добра служба.

Рейч застина:

— Каква служба? Спомена ли нещо по-специално?

— Не, но каза, че ще отива в Императорския сектор.

— Аха. Често ли ти съобщава такива работи?

— Нали знаеш, Планчет — когато са в леглото, мъжете много приказват.

— Знам — потвърди Рейч, който винаги внимаваше да не го прави. — И какво друго разправя?

— Защо питаш? — тя се понамръщи. — Той също винаги пита за теб. Забелязала съм, че мъжете все подпитват един за друг. Как мислиш, защо е тъй?

— Какво си му говорила за мене?

— Малко неща — само че си много свестен тип. Естествено не съм му казала, че те харесвам повече от него. Това би наранило чувствата му, а също и на мен няма да ми е от полза.

Рейч вече се беше облякъл.

— В такъв случай сбогом.

— Предполагам, че е за известно време. Глеб може да си промени мнението. Разбира се, бих искала да ида в Императорския сектор — ако ме вземат. Никога не съм била там.

Рейч едва не се изпусна, но свари да се закашля и после рече:

— И аз никога не съм ходил.

— Там са най-големите сгради, най-хубавите местенца и най-шикарните ресторанти; там живеят богаташите. Бих желала да се срещна с някои богаташи — искам да кажа, освен с Глеб.

— Предполагам — забеляза Рейч, — че не успяваш да измъкнеш много от хора като мен.

— Имаш право. Човек не може през цялото време да мисли за кредити, обаче понякога трябва. Особено откакто ми се струва, че взех да омръзвам на Глеб.

Рейч се почувства длъжен да каже:

— Ти на никого не можеш да омръзнеш. — Сетне разбра, донякъде за свое учудване, че наистина го мисли.

Манела въздъхна:

— Мъжете винаги разправят така. Във всеки случай беше хубаво с теб, Планчет. Пази се и, кой знае, навярно пак ще се видим.

Рейч кимна и откри, че думите не му стигат. Нямаше никакъв начин да каже или направи нещо, за да изрази чувствата си.

Насили се да размишлява за друго. Трябваше да открие какво планират хората на Намарти. Щом го откъсват от Манела, сигурно решителният момент скоро ще дойде. Всичко, на което би могъл да се опре, беше този странен въпрос за градинарството.

Пък и вече не можеше да съобщи на Селдън нищо ново. От срещата му с Намарти го следяха отблизо и всички пътища за комуникация бяха прекъснати, а ако той предадеше новините, едва след като те престанат да бъдат новини, това би означавало, че се е издънил.