Айзък Азимов
Битката за Фондацията (7)

7

Тъмните очи на Намарти фиксираха Ласкин Джоуранъм, докато двамата седяха в добре защитения срещу подслушване офис в сектора Стрилинг. Офисът не изглеждаше като нормално оборудван генерален щаб — в Стрилинг те все още бяха слаби, но тепърва щяха да набират мощ.

Движението се засилваше учудващо бързо. Бе започнало от нула преди три години, а днес пипалата му се простираха — на някои места по-нагъсто, отколкото на други, разбира се — по целия Трантор. Засега Външните светове като цяло бяха незасегнати. Демерцел полагаше всички усилия да останат доволни, ала точно това беше неговата грешка. Опасност представляваха въстанията на Трантор. Навсякъде другаде те биха могли да бъдат контролирани. Демерцел щеше да бъде свален именно тук. Странно, че той не го схващаше, но Джоуранъм винаги бе поддържал теорията, че репутацията на Демерцел е преувеличена и че ако някой се осмели да му се противопостави, той ще се окаже куха черупка, а Императорът бързо ще го унищожи, стига собствената му сигурност да му се види застрашена.

Засега ако не друго, то поне всички предвиждания на Джоуранъм се сбъдваха. Той нито веднъж не сбърка посоката освен в дребни подробности, като например последния митинг в Стрилингския университет, при който се бе намесил тоя приятел Селдън.

Може би по тази причина Джоуранъм настоя за среща с него. Човек следва да обръща внимание дори на крехкото трънче в петата. Ласкин Джоуранъм се опиваше от чувството си за непогрешимост и Намарти трябваше да признае, че гледката на непрекъснатата поредица от успехи е най-сигурният начин да се осигури тяхното продължаване. Хората са склонни да избягват унижението от провала, като се присъединяват към очевидните победители, даже ако туй е против собствените им разбирания.

Само че дали срещата с тоя Селдън беше успех, или към първото трънче в петата се прибави второ? Намарти не бе особено възхитен от мисълта да бъде заведен, за да се извини смирено, и не смяташе, че от това е имало някаква полза.

Сега Джоуранъм стоеше мълчаливо тук, очевидно потънал в размишления, и гризеше върха на палеца си, сякаш се опитваше да извлече някаква умствена храна от него.

— Джоу-Джоу — меко рече Намарти.

Той бе от малцината, дето можеха да се обръщат към Джоуранъм на умалителното име, което тълпите ревяха безкрайно пред всички. За Джоуранъм това беше още един начин да се домогне до любовта на тълпата, но в частния си живот изискваше уважение от хората с изключение на онези специални приятели, които бяха с него от самото начало.

— Джоу-Джоу — повтори Намарти.

Джоуранъм вдигна очи.

— Да, Г. Д., слушам те — гласът му бе малко сприхав.

— Какво ще правим с туй приятелче Селдън, Джоу-Джоу?

— Какво ще правим ли? Сега точно — нищо. Той може да се присъедини към нас.

— Защо да чакаме? Можем да го притиснем. Да подръпнем някои нишки в университета и да му вгорчим живота.

— Не, не. Засега Демерцел ни оставя да вършим каквото си щем. Глупакът е прекалено самоуверен! Последното нещо обаче, което бихме искали, е да го принудим да действа, преди да сме напълно подготвени. А една сериозна кампания срещу Хари Селдън може да свърши тъкмо това. Подозирам, че за Демерцел Селдън е изключително важен.

— Заради психоисторията, за която си говорихте ли?

— Да.

— Какво представлява тя? Никога не съм чувал за нея.

— Малцина са чували. Това е начин за анализ на човешкото общество по математически път, който може да доведе до предвиждане на бъдещето.

Намарти се намръщи и усети как се поотдръпна от Джоуранъм. Шегува ли се Джоу-Джоу? Дали иска да го накара да се разсмее? Намарти никога не успяваше да разбере кога или защо хората очакват от него да се разсмее. Никога не бе изпитвал нужда да го направи.

— Да се предвижда бъдещето? Как?

— Ех! Ако знаех, щях ли да имам нужда от Селдън?

— Честно казано, Джоу-Джоу, не го вярвам. Как можеш да предвидиш бъдещето? Туй си е ясновидство.

— Знам, но след като Селдън провали малкия ти митинг, проучих въпроса. Основно. Преди осем години професорът пристигнал на Трантор и на един Математически конгрес представил доклад, подир което цялата работа замряла. Никой повече не споменал за нея, дори и самият Селдън.

— В такъв случай ми се струва, че в доклада не е имало нищо важно.

— О, не, точно обратното. Ако работата беше утихнала постепенно, ако беше обърната на смях, щях да кажа, че там е нямало никакъв хляб. Но изведнъж да се млъкне напълно, означава, че достъпът до нея е бил преустановен. Навярно затова Демерцел не прави нищо, за да ни спре. Може би не се ръководи от глупава самоувереност, ами от психоисторията. Тя вероятно предвижда нещо, от което Демерцел смята да се възползва в нужното време. Ако е тъй, може да се провалим, освен ако самите ние не съумеем да се възползваме от психоисторията.

— Селдън твърди, че тя не съществува.

— На негово място ти нямаше ли да го направиш?

— Аз продължавам да мисля, че трябва да го притиснем.

— Няма да има полза, Г. Д. Изобщо ли не си чувал приказката за секирата на Вен?

— Не.

— Ако беше от Нишая, щеше да я знаеш. Там, у дома, тази приказка е всеизвестна. Накратко, Вен бил дървар и имал омагьосана секира, която с един удар можела да отсече всяко дърво. Била безкрайно ценна, но той никога не си давал труд да я крие или да я запази по някакъв начин и въпреки това никога не била открадната, понеже никой освен самият Вен не умеел нито да вдигне секирата, нито да я развърти… Е, в момента никой друг освен Селдън не може да се справи с психоисторията. Ако той застане на наша страна само защото сме го насилили, винаги ще бъдем неуверени в неговата лоялност. Няма ли да предложи такива действия, които да изглеждат, че са ни от полза, обаче да бъдат тъй тънко обмислени, че след някое време съвсем внезапно да се окажем разгромени? Не, Селдън трябва да дойде тук доброволно и да работи за нас, защото иска ние да победим.

— Но как ще го привлечем?

— Чрез сина му. Мисля, че се казваше Рейч. Ти наблюдава ли го?

— Не специално.

— Г.Д., Г.Д., ако не наблюдаваш всичко, губиш точки. Този младеж ме слушаше с четири уши. Беше впечатлен, сигурен съм. Ако има едно нещо, в което съм сигурен, то е какво точно впечатление правя на другите. Зная кога съм разтърсил нечий мозък, кога съм подтикнал някого към премисляне.

Джоуранъм се усмихна, обаче не с лъжливо топлата, предразполагаща усмивка, предназначена за публиката. Тоя път това бе истинската му усмивка — някак си студена и заплашителна.

— Ще видим какво можем да направим с Рейч — прибави той. — И ако е възможно, чрез него ще се доберем до Селдън.